напред назад Обратно към: [Виолина Енева][СЛОВОТО]



Пъстрата разказвачка на приказки


Лео можеше да е съвсем обикновено лъвче, ако баща му не беше царят на пустинята. Ще кажете: “Какво по-хубаво от такава съдба! Колко хора си мечтаят да са лъвове или поне принцове. И колко ли е хубаво, да си и лъв, и принц едновременно!“

Сигурно е така, но Лео още не беше прозрял факта, че е нечия сбъдната мечта. И противно на очакванията се разхождаше доста унило. Не плачеше, само защото вече знаеше, че подобно поведение би било твърде неподходящо.

Но все пак... Толкова му се искаше някой да му разгадае картинката, която беше видял в детската си книжка. Уж гора, а толкова странна. Всъщност той никога не беше виждал истинска гора в пустинята, но все пак прекрасно познаваше един оазис, а в него имаше достатъчно дървета. Но тези от книжката бяха различни. Такива едни пъстри, шарени, сякаш целите покрити с цветя. Защо бяха такива? Защо? Вече попита царствения си баща, но за съжаление - в неподходящ момент. Всички знаят, че когато бащите са високопоставени, те имат много, много важни дела и проблеми и затова не обичат да ги занимават с подробности. А Лео беше толкова нетърпелив да узнае, че прекъсна следобедните размисли на баща си и получи обичайния отговор, че ще разбере, когато порасне... Дали ако баща му не беше толкова важна особа, щеше да има повече време за него? Сигурно и това щеше да разбере, когато порасне.

После откри майка си, но и от нея не получи отговор. Дори не успя да я попита. Щом го зърна, тя започна да го мъмри. Правеше го, разбира се, от загриженост за бъдещето му и защото постоянно се опитваше да го учи на достойни за принц обноски и поведение. Така че Лео бодро изръмжа “Добре!” и побърза да се оттегли.

Оставаше му последна надежда. Да попита баба си. Тя вече беше достигнала възрастта, когато времето тече по-бавно от обичайното, и затова се радваше на компанията му. Често бившата царица с часове му разказваше различни истории. За някой от тях твърдеше, че са истина. Други бяха само легенди и приказки. Пък и изглежда не приемаше толкова сериозно царствените задължения, колкото баща му и майка му. Затова Лео я обичаше и мислеше, че е много мъдра, независимо че родителите му понякога споменаваха, че вече е твърде стара.

 

Картинката накара старицата дълбоко да се замисли. После тя тихичко заговори, а Лео слушаше и не можеше да определи дали му разказва истинска история или приказка. Но чуйте и вие и решете сами:

“Това е картина на есенна гора”. – разказваше лъвицата. “Няма да видиш такава у нас. Там, където се среща, има четири различни сезона. Лято, горещо като нашето. Тогава дърветата са така зелени, както си свикнал да ги виждаш. Лятото има по-стара сестра - есента. Живяла е дълго, видяла е много и е много препатила. Знае, че след нея ще дойде зимата. А тя, зимата, е високомерно красива и много, много студена. По-студена от най-ясните нощи в пустинята. Есента не може да остави дърветата безпомощни за срещата им със зимата и за да ги подготви и предпази им разказва различни приказки. Те слушат и полека, лека заспиват. Приказките на есента са толкова увлекателни, че сънищата на дърветата са пъстри и палави като пеперуди. Листенцата им започват да вярват, че сънищата са истински, оцветяват се в златисто и в червено и политат, политат... Когато отлетят и последните листа, дървото вече спи дълбоко и зимата не успява нито да го вледени, нито да го уплаши. А есента е весела и се усмихва топло в пъстрите следобеди.

Но се срещат и непокорни дървета, които не вярват на весели приказки. За тях есента е строга и назидателна. Разказва им страховити приказки и им изпраща слана. Сланата е красива. Бял прашец от кристалчета полепва по листата и те заблестяват от лъчите на слънцето. Но кристалчетата са ужасно студени и убедително показват на дърветата, какво ги чака. Уплашени листата им стават кафяви, разплакват се и капят, капят... Тези дървета натъжават есента и тя се усамотява в мъглите си.”

 

Старата лъвица замълча и се загледа някъде отвъд дюните. Лео тихо промълви “Довиждане!”. Вятърът триеше следите, оставяни от лапите му по пясъка, но лъвчето не забелязваше. Мислеше за сланата и за красивите неща, които често се оказват коварно опасни. Мислеше и за приказките, които са нещо много повече от увлекателни истории, разказвани преди заспиване.

 


напред горе назад Обратно към: [Виолина Енева][СЛОВОТО]

 

© Виолина Енева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух