напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Поетът и писателят на Нови Искър


по повод 66 години от рождението и 10 години от смъртта на поета и писателя Славчо Донков

 

Няма български град, който да не е дал поне един писател или поет. Град Нови Искър, е дал Славчо Донков. Тук на 12.02.1942 г. се ражда един нежен лирик и талантлив разказвач – Славчо Донков. Много читатели познават творчеството му и го обичат, но аз съм убеден, че идните поколения повече ще го четат и ще търсят неговите книги, защото в стихотворенията и разказите му не само е съхранена поезията и романтиката на едно живописно селце край София, но в тях блика човечност, мъдрост, малко тъжен, но закачлив хумор и топлота, която ни е необходима точно сега, в нашето сурово и тежко време.

Познавам творчеството му, чел съм много негови книги, но особено се радвам, че имах щастието и лично да го познавам, да бъда един от приятелите му. Леката му, благородна усмивка често ме е стопляла и ми е давала надежда и вяра в творчеството и в доброто в света.

Запозна ни госпожа Димитринка Лазарова и в продължение на години често се виждахме и разговаряхме. Веднъж, когато седяхме в едно кафене в ж. к. „Люлин“, където Славчо беше дошъл да ме види и пиехме кафето навън в слънчевия майски ден, го попитах как е станал писател, какво го е накарало да хване молива? Той, както винаги, се засмя и може би не мислеше, че това е важно, но аз настоях. Тогава ми разказа, че когато бил ученик, веднъж учителката им дала да напишат за домашна работа съчинение, но на него много му се е играело навън с децата и нямал време да го напише, не можел и да отиде на училище без домашна работа, затова решил по зададената тема да напише стихотворение, което е по-кратко и по-бързо се пише. Така за свое учудване открил, че може да пише стихотворения, а учителката му приятно се изненадала.

Завършва българска филология в Софийския университет и работи като редактор във вестник „Септемврийче“, в културния отдел на вестник „Народна младеж“, във вестник „Поглед“, в издателство „Отечество“, на което става и главен редактор. След това е редактор в списание „Лов и риболов“. През годините, книгите, които издаваше, незабелязано се увеличаваха и ставаха все повече и повече. Автор е на повече от двайсет книги: стихосбирки, сборници с разкази, новели, книги за деца. Той е писател, който непрекъснато преоткрива света и го пресъздава във вълнуващи произведения, независимо дали са за възрастни или за деца.

Първата му книга, която се появява на бял свят е „Да повикаме щурците“, издадена от издателство „Народна младеж“ през 1974 г. Тя съдържа първите му стихотворения, от които виждаме, един лирик с изострена чувствителност и с умение да улавя едва забележимите душевни трепети, или както казва в предговора известният поет Иван Давидков, Славчо Донков открива в пясъка на делничното златни зрънца. В тази първа стихосбирка има стихотворения, които не се забравят, като „Есен“, където незатихващият дим на комините есенни бавно пъпли нагоре, а след него без сила рижи покриви и къщи вървят, или стихотворението „Художник в Кумарица“, който е довян от странен, чуден вятър и на чието платно никне трева, рисувана с молив, или стихотворението „Разкопки“, в което поетът пита къде са живите души в погребаните градове край пътя. Но Славчо Донков ще остане в съзнанието на читателите с интересните си разкази, чиито теми и идеи той с пълни шепи черпи от живота в родното си село. В много от тях писателят дори не е променил имената на героите, а техни прототипи са хора, живели и работили тук. Между тях ще видим председателя на селсъвета Соколски, председателя на стопанството Гелан, пощаджията Патев. Ще открием местности и улици, които още съществуват, като улица „Йове войвода“, игрището, моста на река Блато, ливадите и нивите край Кумарица, минералния извор, училището. В разказите му оживяват образите на родителите му, на дядо му, на баба му. Когато ги четем потъваме в един вълшебен свят, който ни покорява с красотата си, романтиката, мъжествеността на характерите. Възхищаваме се на добротата и смелостта на Величко от разказа „Сняг преди зимата“, от честността и любознателността на Киро от разказа „Тъничка колкото следа“ или от умението на писателя да разгадава инстинкта и природата на животните, като кучето Цезар от разказа „Цезар“.

Светът на Славчо Донков е и художествен, и действителен. Това е светът на хората от Кумарица с техния всекидневен живот, изпълнен с работа, грижи и малки радости, описан талантливо и проникновено.

Няма да забравя последните му дни. Коварната болест го измъчваше, но Славчо Донков намираше сили да се усмихва и да бъде все така отзивчив и сърдечен, истински приятел и човек. Усмихнат и лъчезарен ще остане той завинаги в съзнанието ми.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух