напред назад Обратно към: [Александра Антонова][СЛОВОТО]



Литературен кръг "Стрелец" - между Възраждането и Авангарда


Мислите, споделени в статиите на интелектуалците от кръга „Стрелец“, ги развиват като представители на един своеобразен втори Ренесанс в историята на българската култура. Ритмичното повтаряне, преизживяване на Ренесанса, е ,само по себе си, многозначително културно явление. От една страна неговите корени са потопени в забавящата и без това крехкия още възрожденски подем военна обстановка и икономическа криза, която я характеризира. От друга страна, този вторичен Ренесанс е продукт на един променен контекст, обусловен от появата и развитието на модернизма. Връзката между модерна и концепцията за диалектическите отношения между родното и чуждото, е, на пръв поглед, произволна, но тя се корени в преосмислящата традицията и традиционализма културна тенденция от началото на двадесетия век. И най-вече, в дефинирането на идентичността, типичен маркер на авангарда. Усвояването на родното през филтъра на „чуждото“ е опит да се изгради новата българска идентичност, опит, който е по същината си едновременно ренесансов и авангарден.

 

Възрожденското самочувствие на „стрелците“ личи в осъзнатата им супер мащабна функция на съградители на мост между култури - източната и западната, те припознават себе си като призвани да реализират мисията на славянството, изразена в осъществяването на синтеза между залязващата култура на Запада и древната култура на Изтока. „Стрелците“ осъзнават себе си като интелектуалци, притежаващи свръхлитературни цели, посветени на дело от свръхнационален характер. Те пренареждат акцентите на националната идентичност. За тях възгледите на Шпенглер за залеза на западната цивилизация и бъдещия „изгрев“ на източното славянство пулсират като истинско откровение, те живеят с предчувствието за мащабен културен прелом . И ако първичният, следосвобожденският Ренесанс, събира късовете на националната идентичност, то Ренесансът на „стрелците“ си поставя за цел да припознае тази идентичност в европейския духовен контекст. И нещо повече дори - в контекста на универсалната модерна душа. От историческата теза те преминават към авангардно-философската антитеза, за да хвърлят мост към синтеза на общочовешко-ирационалното.

 

В началото е Въпросът. В контекста на идентифицирането на българската душа, той е двустранен - първоначално исторически, той става философски, в унисон с мисловните вълнения на авангарда. Българската душа започва да се идентифицира предимно в своята загадъчност. В статията си „Нашата култура и най-новата ни литература“, проф. К. Гълъбов пише:“Българската душа продължава да бъде неизвестна страна - никой от нашите аргонавти, поети и писатели, не е намерил още нейното златно руно“ (в. „Изток“, II, бр.51, 2 януари, 1927г.) Но накъде да поемат аргонавтите, какви са пътищата, по които да се изгради тази идентичност с национален знак? Преди всичкото, това е пътят на общуване с „родната действителност“, в отхвърлянето на „безплодното визионерство“ (из „Към младежта“ на К. Гълъбов). Това е първият път за търсачите на Златното руно.

Българският авангард развива чертите на национална специфика - тя се изразява във факта, че авангардът ни сякаш се развива под знака на възрожденското мисионерство. Ненапразно стрелците реферират постоянно в статиите си към делото на наши възрожденци - будители, вторият път на аргонавтите минава през възрожденската епоха. Ето какво пише Асен Златаров в статията си „Подвигът на първите“: „Аз не мога без умиление и светла грейка да разлистям изцапаните и пожълтели страници на преводните книги от онова време! Защото виждам в делото на преводачи, като П. Кисимов, С. Радулов, Аверкий Петрович - Дякона, Запрянов и неколцина още, същински подвиг; техният труд е благоговейна служба пред народа и страстна жажда за неговото просветление и умствено издигане.“ Възраждането е и онзи период на съграждане на българската душевност, който би дал и най-същинните основи на нейната идентификация. И нейното авангардно преидентифициране в европейския духовен свод.

През опознаването на влиянието на „чуждото“ минава и третият път на аргонавтите на авангарда. Защото „Влиянието е неизбежно, то е закон“ (“Нашата култура и най-новата ни литература“). Проф. К. Гълъбов продължава:“...всяка култура, и най-самостоятелната, е била и ще бъде толкоз създаване на нови ценности, колкото и възприемане на чужди“ (пак там). А Тодор Милев обобщава: „Колкото повече знаем, толкова повече ще дадем.“ („Свое или чуждо“, в. „Изток“, I, бр.1, 15 окт.1925г.) В това промисляне на чуждото като подход към съграждането на родната идентичност се заключава спецификата в подхода на „стрелците“ към възрожденското по своя характер национално себеизграждане: „Родното би могло да ни изведе към чуждото, тъй както и чуждото би могло да ни отправи към родното и да улесни процеса на вдълбочаването ни в него.“ (К. Кръстев, „Конфликтът между родното и чуждото“)

Идентификация или идентичност? Така структуриран, въпросът носи двата културни почина -възрожденският и авангардният - в припознаването на българската душа от страна на „стрелците“ Ако Възраждането, спрямо което интелектуалците от „Стрелец“ постоянно правят паралели, търси идентичността, то Авангардът в тяхната позиция търси идентификацията. Идентичността се измерва в откриването на националната физиономия, докато идентификацията реферира към универсалната душевност. Тяхната концепция за писателя на новото време, европеец и все пак българин, може да бъде разглеждана като специфичен продукт на авангардното себеприпознаване на един все още неизживял възрожденския период в своето културно развитие българин, и, все пак, стъпил на нов -философски- хоризонт в търсенето на себе си.

 

Ренесансовото светоусещане на „стрелците“ ясно личи и в припознаването им като мисионери, посветени да изградят не просто паралел в българската култура между Запада и Изтока, но и да идентифицират един „човешки тип“- един нов българин, носител на пророчествата на Шпенглер: „Славянската ни принадлежност ни обещава участие в оня възход на източноевропейската култура - в който вярва Шпенглер. Славянската расова група е естествена гранична линия между културата на Изтока и тая на Запада“, пише К. Кръстев в статията си „Възможностите за една българска култура“ (в. „Стрелец“, бр.7, 18 май, 1927 г.). Българската идентичност може да бъде дефинирана като съчетание на „широка мистика и полет на славянската душа“, които вървят „ръка за ръка с един трезв и здрав критицизъм - залози за хармоничната пълнота на онзи човешки тип, който бихме могли да създадем.“, обобщава Кръстев. Тези утопични размисли правят впечатление с две неща - първо, с търсенето на физиономичността на българина, със стремежа да бъда анализирана и дефинирана съвсем конкретно неговата душевност, и, второ, с вярата в почти теургичния потенциал - отново възрожденски по своята самоувереност - на творците на новата култура, като каквито се припознават интелектуалците от „Стрелец“. Прави впечатление и специфичното, ренесансово усещане на творящия, почти богоравен човек, застанал на исторически значима межда. Авангардният творец и възрожденският творец, макар и застанали на различни исторически етапи, са продукт на една и съща интенция за историчност, носят идентично месианско самочувствие. Тези двама творци бележат две последователни стъпала на Хегеловата спирала - новото стъпало носи в себе си предишното, но контекстуално, сиреч качествено изменено. И специфичното не е в изменението, а във взаимното оглеждане на двете епохи, на двамата типа творци. И двамата живеят с острото усещане за историчност на собственото си културно време, и двамата изживяват тази историчност като създаване и припознаване на национална идентичност, различното в стъпалото е само в концепцията за ролята на изкуството в синтезирането, утаяването и избистрянето на тази национална идентичност.

 

Опознаването на „чуждото“ е само и единствено подстъп към дефиниране на „родното“ - възрожденски подход, роден от авангарден стремеж. Авангардният стремеж за себеприпознаване. И ако първото стъпало към това себеприпознаване лежи в историчността на отношенията между „родно“ и „чуждо“,и реферира към историческото възстановяване на понятието „родно“ , то второто се осъществява във философичността на отношенията между „родно“ и „чуждо“, и търси третото стъпало - синтетичното - от „текстурата“ на националната душа към нейната универсалност. Ако конкретиката на Възраждането търси душата, то абстракционизмът на Авангарда търси душевността. Историята се „преражда“ като Философия, конкретното се претворява в универсално. Но универсалното се развива единствено в контекста на конкретното и така философията на модерна, зачената от историята, се завръща отново в човека, но на ново ниво - на нивото на неговата загадъчна психичност. Колкото субективна, толкова общочовешка. Човекът на модерния Ренесанс става ирационалният човек, от когото се интересуват творци като Атанас Илиев и Чавдар Мутафов. Онтологичното измерениие на човешката идентичност, Ч. Мутафов предусеща в ирационалното: „...под разкъсаните води на съзнанието ни почиват дълбоко и безразлично загубените знаци на някакъв живот, невидим, не бил и вечен, а името му никой не знае.“ (“Милиоти“, цит. по Катя Кузмова-Зографова, „Възкресението на Дилетанта“, стр.412). Откриването на ирационалната парадигма преосъществява на ново ниво измеренията на метафизичното и онтологичното, видоизменя спецификата на техните отношения, които от опозитивни, се превръщат във взаимопораждащи се. С откриването на синтетичното ниво на ирационалното се открива и принципа на самия синтетизъм, идеята за амбивалентността замества идеята за опозициите. Чавдар Мутафов е сред „стрелците“, които сочат парадигмата на ирационалното като подход към откриването на идентичността на човека, с което правят и „синтетичната“ стъпка.

 

Тази мащабна културологична крачка, която някои от „стрелците“ правят към синтеза на ирационалното, ги дефинира като творци, прекрачващи през две културни епохи в трета, творци, които съграждат националната идентичност в общочовешкия контекст, хвърляйки мост от човека на историята (възрожденския човек) през авангардния човек на философията. И още по-нататък - към ирационалния човек. „Стрелците“ правят крачка от духа (възраждането) през духовността (националната идентичност) към душата (универсалията на модерната душа). Стъпката към синтетичния ирационален човек аргументира тяхното ренесансово-авангардно себеусещане и себеситуиране в историческия контекст. А прекрачването от историята през философията към ирационалното може да ни кара да се замислим върху въпроса дали идентификацията на националното не се явява, най-сетне, просто подстъп към идентификация на себе си, дали търсенето на исторично-родното не е продукт на едно търсене-намиране на общочовешко-ирационалното и на себе си в него?

 


напред горе назад Обратно към: [Александра Антонова][СЛОВОТО]

 

© Александра Антонова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух