Обратно към: [Влюбени разкази][Димитър Шумналиев][СЛОВОТО]

- Значи в осем пред кино "Славейков" - каза тя и затвори телефона.

Подобни обаждания не можеха да притеснят писателя. Непозната читателка на двадесет години. Много важно!

Качи се в колата, паркира до Солунската градинка, пое към киното. Вечерта ухаеше на люляк, на нимфетки и коктейл с пина колада.

- Здравейте! - възкликна неизвестната читателка и подаде ръка. - Познавам ви от телевизията...Хайде едно кафе в "Шапките".

На четиридесет и пет години никоя хубост не можеше да изненада писателя : руси коси, бяла кожа, изумрудени очи, ухание на кокосов орех. Особен парфюм! - отбеляза той и пак погледна в лицето й. Боже господи, каква невинност!

- Малко съм луда на тема книги - отпи от кафето тя.

Плътни устни! - отбеляза той.

- Следвам математика. Втори курс. Искам да кажа, че още не съм разочарована. Всички твърдят, че това става по-нататък... Нали знаете защо си позволих да ви се обадя? Защото във вашия последен роман открих доказателство за теорията на невидимите равнини.

- Моля! - писателят така рязко извъртя ръка към момичето, че чашата се обърна. Няколоко капки кафе паднаха върху копринената пола.- О, извинете!

- Не се безпокойте. Майка донесе от Рим "Прикс", чисти всичко, както и да е. Ставаше дума за невидимите равнини. Това е една американска теория на двама математици от Бъркли. Ако имах компютър под ръка, щях да ви обясня за десетина минути. Вие на какво пишете? Искам да кажа имате ли компютър у дома?

- Имам и малцово уиски - отвърна писателят.

- Е, можем да тръгваме, тая навалица тук ме изнервя.

Кафенето наистина се задръсти от хора - трите кина около "Шапките" избълвалха шумна тълпа. Освен това зад ъгъла беше сградата на Съюза на писателите. Мъжът нямаше да изпита кой знае какво удоволствие, ако го забележеше някой колега. Клюките го плашеха, а времето, когато появата с красиво момиче захранваше самочувствието, беше отлетяло като косата му: бавно, но сигурно.

Тръгнаха през Солунската градинка към улица "Ангел Кънчев", където беше паркирал опела си. Някой го викна - нямаше как, трябваше да спре.

Боже господи, кинорежисьорът Тасков! Преди пет години се бяха срещнали най-случайно в Париж. Имаха достоен повод да лишат всички роднини от дънки. Напиха се с пастис и пяха арии от "Турандот" на Понт Ньоф.

Прегърнаха се. Толкоз време от онова паметно натряскване! Тасков живееше с жена си в Париж. Рядко идваше в София. Идваше като в градината на спомените - за да откъсне малки сюжети за бъдещето. Прегръдката се стори на момичето дълга и искрена.

- Запознайте се - каза писателят с блеснали очи.

- Светла - подаде ръка девойката.

- Тасков, режисьор в изгнание по собствена воля. Какви очи! - възкликна с искрено възхищение. - Направо ви взимам за следващия си филм. Впрочем, аз отивам да си допия, а вие отивайте, където ви е гот.

- Какво ще кажеш да се видим в петък вечер?

- Авек плезир! - усмихна се режисьорът. И по мъжки удари едно око.

Качиха се в опела. В дясната врата имаше номер - не се затваряше добре, трябваше да се дръпне отвътре - миг, в който лицата могат да се докоснат.

Писателят прецени, че е тъпо да прилага тая изтъркана хватка. Момичето не беше мацка за една нощ. Или поне не му се искаше да бъде.

- Ти откъде ми взе телефона? - попита той в асансьора.

- Разбирам твоята подозрителност. За теб чета по вестниците какво ли не. Е, много е просто: обадих се във вашия съюз и ми дадоха домашния ти телефон, изпунтирах, че желаем да те каним в университета на обсъждане. Елементарно.

Влязоха в хола. Колко много лампиони!- забеляза тя.

- И искаше да се срещнем, за да си говорим за невидимите равнини? - отвори бутилката той.

- В романа си постигнал доказателство на текстово равнище, без да съзнаваш, разбира се, този факт. Още малко лед.

На третата чаша уиски писателят бе убеден, че никога няма да вникне в теорията на невидимите равнини. Погледът му вместо в екрана на компютъра все по-често се насочваше към колието на Светла.

- Огърлица от златно синджирче и турмалин - каза момичето, баз да вдига ръце от клавиатурата. - Татко ми я донесе от една командировка в Кабул. Той е журналист. И ми забрани, абсолютно ми забрани, да кандидатствам филология.

Домакинът донесе от хладилника кока-кола. Жената хвана бутилката. Докато говореше, ръката й се движеше нагоре-надолу по хладното гърло. Гледаше занесено в монитора, разказваше, свитите пръсти правеха онова движение с нарастващо темпо, все по-бързо, все по-ритмично, докато писателят се видя принуден да седне, за да прикрие щръкналия си уред. Дали знае какво прави? - попита се мъжът. Или си играе съвсем машинално? Беше сигурен обаче, че с тази хватка го прави на луд.

Гостенката отмести поглед от монитора и без да изпуска бутилката, се зарея из подробностите на хола. Мигновената снимка й показа, че домакинът е богат. Леките мебели от естествена кожа с високи над главата облегалки, люлеещите се лампи, замръзнали сега в бледото си излъчване, като че опрени на собствената си светлина, серията стъклени уникати, двойните черни пердета, вързани по цвят с гарнитурата и мокета - всичко, всичко тук дъхтеше на много пари, имали шанса да срещнат вкуса на дизайнер, който не се е зашеметил от собственото си въображение.

- Мислиш ли, че заслужаваш всичко това? - попита гостенката. - Впрочем нали имаш топла вода в банята?

- И чиста хавлия - отвърна той.

- Просто не обичам хлапаците - каза тя.

- Не обичам глупачките - отвърна той.

- Не изчакват да свърша, разбираш ли. Просто е влудяващо. Докарат те до двеста волта и хоп, хайде да пасеш.

Тази стилистика му беше чужда, но полезна.

В два през нощта върховете на гърдите й засветиха като оксиженови горелки. В три си обещаха да не се разделят, докато не вникнат докрай в невидимите равнини, а в четири стигнаха до края на видимите си сили.

- Запиши си телефона ми - каза тя в пет. - И ме изпрати до спирката. Отдавна не съм се возила на първия трамвай.

Писателят се събуди по обяд, изтръпнал от доволство - не искаше да си признае, че е на ръба на щастието, по-скоро на една представа за щастието, защото то никога не може да се осъзнае или изживее докрай. Все остава още нещо, подобно на този телефон, за да му се обадиш и да разбереш, че то винаги има само начало.

Надявам се, че се е наспала - завъртя шайбата.

- Ало, Светла.

- Бог да ви убие! - отвърна след кратка пауза гласът.

Тряс!

Привечер се случи същото. Родителите явно подозираха къде е била дъщеря им тази нощ... Да. Или? Реши да изчака Светла да го потърси.

В двадесет и един не издържа. С нарастващо напрежение отново завъртя шайбата.

- Извинете - придаде на гласа си мека любезност, - търся Светла по нейно настояване... Не съм хлапак, натрапник и така нататък. Тя ми даде снощи телефона си, както и правото да я търся.

- Господине - отвърнаха с тежка въздишка от другия край, - Светла, нашата прекрасна дъщеря Светла, е мъртва. Просто е грях да си правите такива шеги. Бог ще ви накаже, господине. Повярвайте, че има Бог.

Тряс!

Трябваха му две чаши уиски, за да се обади отново.

- Госпожо, моля не затваряйте. Нека изясним недоразумението. Възможно е да съм записал грешно номера...Изчакайте. Знам, че има Бог. Кръстен съм. С бившата ми жена имахме църковен брак. И децата ми са кръстени. Нека само ви попитам... Светла, ако става дума за същата Светла, разбира се, е студентка втори курс математика, нали?

В слушалката се чу нещо като потвърждение. Хда, хда..

- Вашият съпруг е журналист и е бил в Кабул. Нали? Донесъл е на Светла колие с черни на цвят камъни...

- Турмалин - допълни жената. - Много ценно колие.

Писателят почувства две капки пот да се стичат под мишниците му.

- Съвпаденията станаха доста, госпожо. Нека продължа, ако не ви наскърбявам. Светла обича да чете, нали?

- Да, обичаше да чете...

_ Снощи й надписах една моя книга. И... И още какво? Ами... Пихме кафе в "Шапките".

- Господине...

- Беше облечена с копринена пъстра пола.

- Господине...

- И... И бяла блуза с къс ръкав.

- Бог да ви убие, господине! Светла е мъртва от три месеца.

- Чакайте, чакайте... Не затваряйте. Просто трябва да се видим. На всяка цена да се видим. Ако ми дадете адреса...Бог ми е свидетел, госпожо, че снощи бях с вашата дъщеря... И си говорехме за една теория. За невидимите равнини.

Слушалката вероятно увисна на шнура. Чу се нещо като свличане на тяло. Събаряне на стол. Стъпки. Някой хвана слушалката:

- Кой си ти бе, идиот! Какво направи с жена ми? Какво й каза? Ще ти разкатая майката бе, престъпник такъв. Долно копеле. Ела да ти счупя муцуната...

- Мога да дойда само ако ми дадете адреса.

- Пиши, идиот такъв. До половин час да си тука. Ама ще те чакаме с полиция, перде мръсно.

- Да, наистина е по-добре с полиция.

Масивната триетажна къща в старата част на града, на улица "Априлов", закътана сред няколко липи, посрещна писателя с некролога на Светла. Прочете го няколко пъти. Починала при автомобилна злополука. Посетителят се прекръсти.

Вратата на третия етаж се отвори, преди да докосне бутона на звънеца. Домакинът бе около петдесетгодишен спортен тип. Писателят забеляза в зле осветеното антре маратонки и сак, от който стърчеше ракета за тенис.

В хола миришеше на позеленял никел, не, на кокосов орех. Скъп, резбован на ръка, стенен часовник изхърка и издрънча. Край застланата с плюшена покривка маса седяха съпругата и русоляв дребен мъж. Жената не погледна посетителя. Гледаше само в мъката си.

Домакинът посочи дребния мъж:

- Наемателят от долния етаж...

- Следовател Кръстев - надигна се и подаде ръка.

- Отдел "Убийства" в Националната следствена служба - допълни бащата на Светла. - Е, ние ви чакаме, господине. Включвам касетофона.

Следователят извади тефтерче, химикалка, пакет цигари "Плевен".

- Чаша вода - поиска гостът. - Можете да не избързвате с цианкалия.

- Предпочитам да ви пердаша. Удоволствието ще бъде по-дълго.

- Коста, моля те!- обади се следователят.

Жената вдигна глава. Писателят не видя поглед. Сива коса, спукани капиляри под очите, лице, лишено от черти и контури. Снимка на мъка, правена от слаб фотограф - няма фокус.

- Вчера следобед телефонът звънна, беше някъде към четири - писателят отпи от чашата вода, - мда, не по-късно от четири. Избягвам да вдигам веднага, навик, какво да се прави, близките ми знаят и чакат. Някъде на десетия сигнал се отправих към телефона. Млад женски глас. Каза, че е прочела последния ми роман, че е открила в текста нещо любопитно, че на всяка цена трябва да ми го разясни. Каза още, че е на двадесет години, студентка, и, ако съм свободен, да се видим още тази вечер, тоест снощи. Сама определи мястото и часа. Пред кино "Славейков". Пихме кафе в "Шапките", така му викат открай време. После отидохме вкъщи. Имам компютър. Тя пожела да ми разясни тази американска теория. Нали разбирате? Остана доволна, че е "Макентош". Извади дискетата. И...

Писателят спря. Съзнаваше, че разказът му не върви. Следователят вместо да си записва, драскаше в тефтера.

- Не е убедително - каза с извинителна усмивка следователят. - Всичко дотук може да се измисли. Няма доказателства, господине.

- Шарлатанин! Нали ти казах бе, Кръстев!

- Спокойно, Коста!

- Жив няма да излезеш от тука, дърт пергиш!

- Знаете ли - отпи писателят, - и Светла използва едни такива думички...Ето й дискетата. Моля.

Следователят пое дискетата, повъртя я в ръце, погледна я от едната и другата страна:

- Не можем да бъдем сигурни, че тази дискета е нейна. Че ви е оставена снощи от Светла, лека й пръст! А и отпечетъците, ако се окажат нейни, може да са от миналата година. Кой знае. Не е доказателство, с други думи.

Писателят напрегна паметта си. Знаеше, че няма да се измъкне оттук без доказателства, че без тях щеше да изглежда наистина като дърт пергиш, който си прави дебелашки шеги с мъката на хората; знаеше, че трябва да си спомни детайлите и че в същото време не може да им разкаже всичко, че дори няма право да продължава след третата чаша уиски.

Поиска още вода и се плесна по челото:

- Имам свидетел. Ами, да! Запишете си. Ами, да! Тасков, кинорежисьор. Живее в Париж...Ами, да! Срещна ни в Солунската градинка.

- Наговорили се! - обади се бащата на Светла. - Драскачи и пияници. Наговорили се!

- Да - рече следовотелят, - един свидетел не е достатъчен.

- Снимка!- викна бащата. - Показал е на тоя Тасков нейна снимка.

- Колието - обади се жената, - описа ми по телефона колието от Кабул, Коста.

Мъжът, който до този момент сновеше около масата, седна.

- Да, Светла снощи беше с едно колие - оживи се писателят.- Такова с черни камъчета. Турмалин. Каза ми, че сте й го донесли от Кабул. Вие сте журналист. Били сте в командировка.

Бащата поглади с две ръце гъстата си коса.

Следователят си записа нещо и попита:

- Откога познавате Светла?

- От вчера, казах ви.

- Донесете колието - отсече следователят.

Жената се надигна:

- От три месеца никой не е влизал в стаята й. Никой освен мене.

Следователят тръгна след нея. Върна се подир минута. В джоба на сакото му бе подаръкът от Кабул.

- Опишете колието, ако обичате. Вие сте писател, няма да ви е трудно.

- Вече го описа по телефона - обади се жената. Писателят забеляза, че носи перука.

- Впрочем - каза той - донесли сте от чужбна чистител "Прикс". Да, сега се сетих.

И стана на крака:

- Върху полата трябва да има петно от кафе. Кафе от снощи, господин следовател. Вашите лаборанти няма да се затруднят, надявам се, да докажат откога е петното.

- Донесете полата! - нареди следователят.

- Коя пола? - попита майката.

- Копринена пола - започна писателят. - С много плисета. Стори ми се малко старомодна...Пъстра. Сега ще я опиша по-подробно.

- Ето я! - жената изскочи от стаята на Светла и хвърли полата върху масата.

Всички забелязаха петното от кафе.

- И още нещо, господин следовател, снощи Светла си тръгна от нас с една моя книга. Помоли за автограф. Предполагам, че е тук някъде.

Следователят почти изрева от стаята на покойната:

- Ето я тая книга. В най-горното чекмедже на шкафа. Коста бе, автографът е с вчерашна дата.

Близо три минути никой не проговори. Стенният часовник удари един път. Всички чуха как пружината се разви. Механизмът прекъсна удара - нещо като почукване с пръст върху стъклена чаша. Бащата с пъхтене се изправи и донесе още вода.

- Извинете ме, господине.

- Разбирам ви, напълно ви разбирам - отвърна писателят.

- Знаете ли - вдигна глава жената, - трябва да идвате у нас, трябва да идвате често, винаги, когато имате желание. Всичко това не може да свърши така - няма край.

- Да, да. Ще дойда пак.

Следователят Кръстев изпрати писателя до колата му:

- Коста е втори баща на Светла. Направи опит да издаде книга. Нищо не излезе. Не понася писателите. Майката се стопи от мъка. За месец й окапа косата. Стана кожа и кости. Неузнаваема! Забраниха на Светла да кандидатства филология. А тя умираше да чете книги. Държаха я изкъсо. Едно дете! Хвърлиха го в математиката. И какво, господине, представлява тази теория за невидимите равнини? Нали така беше, хм, невидими равнини. Впрочем, защо в събота не дойдете в управлението. Тъкмо съм дежурен. Ще има да си говооорим. Защото съм сигурен, че има още какво да ми кажете, писателю.

- И аз, следователю!

В петък вечерта режисьорът Тасков нахълта в ресторанта на писателите див и бесен.

- Копеле такова! Днес някакъв следовател ме разпитва три часа. Как си бил облечен ти онази вечер? Как е била облечена тя? Какво сме си говорили? И ми показва снимки. Същото маце, педофил такъв. Става дума за изнасилване, нали?

- Става дума за невидимите равнини, Тасков.

- Слушай, а не става ли дума за две видими мастики със салата от домати.

- Не, от марули.

На шестата салата Тасков си призна, че нищо не е скрил от следователя. Казал точно какво е видял. Казал, че това е същото маце. Че може де се закълне и така нататък.

Идеята за ексхумация бе твърде мъчителна и писателят побърза да я затъмни. Това му се удаде на осмата чаша, но в събота тя се събуди заедно с него.

Следователят Кръстев разтвори нов пакет "Плевен" и каза, че всички лабораторни изследвания потвърждават версията на писателя. Стана, напълни чаша вода, тежко въздъхна:

- Ексхумацията е неизбежна.

- Знам - отвърна писателят.

- Имам разрешение. Но се иска и съгласието на родителите.

- Знам.

- Ще бъде тежко. Направо непоносимо. Но те са твърди хора.

- Знам.

- Миришете на мастика.

- Знам.

- И още нещо. Тука нашите метаматици ми казаха - той погледна в тефтерчето си, - че още през 1984-та година някои си Дейвид Хофман и Уйлям Мейкс от Калифорнийския университет в Бъркли измислили теорията за минималните равнини, а пък друг един на име Боб Коснър я доказал с математически модел. Ей ги тука, записах ги в тефтерчето. Опитаха се да ми обяснят тази теория, но нищо не разбрах.

- И аз - отвърна писателят.

- Брей какъв случай - възкликна следователят. - Като го докладвах, всички се хилеха. Ама в понеделник ще ги чакам на гробищата. И вас също. Ще видят, че вътре е някоя друга. Или пък, това е по-възможно, в ковчега да няма нищо. Просто офейкване от родителите... Те й съсипаха живота. На тия години!

В понеделник по обед заръмя, птиците в парцел 36 млъкнаха. Писателят забеляза тлъстите червеи, мазната пръст, която лепнеше по лопатите. Гробарите мърмореха. Знаеха, че няма да им се плати. Имаха много несвършена работа, за да се занимават с нещо, което бяха свършили.

- Сега по-внимателно - викна председателят на комисията. Лопатите застъргаха. Вдигнаха мекия като картон капак на ковчега. Всички онемяха: разложеният труп лежеше по корем!

- Исусе Христе! - викна гробарят, който не беше циганин. - Погребали са я жива.

- Ад! - прошепна следователят ужасен. - Ад, писателю, ад! Нито дума на родителите. Нито дума. Обещайте ми. Нито дума.

- Излишно, Кръстев. Погледни към алеята.

Под зеления свод на дърветата бавно приближаваха мъж и жена - той с чадър и спортна походка, тя без поглед. Изглеждаха като лоша снимка, изображение без фокус.

Писателят тръгна, седна зад волана на опела, но не посмя да подкара. Колената му бяха омекнали. Качи се на трамвай номер 2 и от спирката на "Славейков" се шмугна направо в тоалетната на Съюза. Дръпна синджирчето на казанчето, изми си устата, лицето, високото чело. Сега вече можеше да поръча на Тасков първата мастика.

Събуди го телефонен звън. Боже господи, беше спал повече от дванадесет часа. Цялата къща миришеше на анасон.

- Ало, обажда се Светла...

- Слушай, каква е тая дивотия?

- Трябва веднага да дойда при тебе. Сигурен ли си, че не са ти закачили кука?

- Къде си?

- При една приятелка. Не мога да ти дам телефона. Просто ме е страх. Идвам. Чакай ме долу.

След четвърт час Светла се изсипа от едно мокро такси. Шлиферът й беше сух, с качулка, която веднага вдигна на главата си. В асансьора писателят забеляза нервния тик на брадичката, онова излъчване на спокойствие бе изметено от страх и объркване. Сините торбички под очите изглеждаха като размазан грим.

- Заключи ли хубаво? - момичето се строполи във фотьойла, без да свали шлифера. - Какво видя днес в ковчега?

- Разложен труп. Женски дрехи. Лежеше по гръб, нищо не личеше. Ужасно.

- Значи не беше празен. Така си и знаех. Това е майка ми.

Светла се разрида. Хубавите плътни устни се извиха в грозна гривна. Писателят отмести поглед.

- На, пийни малко. Успокой се и почни отначало. Първо, защо ме заплиташ в тази история?

- Защото се боя, че чичо Кръстев ще се побърка от шубе. Ще скрие престъплението. Всичко е толкова сложно, че той няма да го понесе... Няма да го понесе, защото няма да го разбере. Освен това е приятел на Коста. А пък на всичко отгоре е наемател. Плаща там някаква символична сума. Избрах тебе, защото теорията за невидимите равнини...

- Писна ми от тая теория. Дай фактите. По ред.

- Избрах тебе, защото си по-сигурен от мижитурката Кръстев. Защото бях убедена, че ще ме потърсиш по телефона. Така се завъртя кълбото. Студено ми е. Включи радиатора. Благодаря. Майка ми пази дълго време траур по баща ми, изкарах гимназията в черни дрехи и черни мисли. Започнах да мразя майка си. Знаеш ли, че в един момент всички дъщери намразват майките си, майките пък намразват дъщерите си. Биологичен цикъл. Необратим. Майките намразват от страх, че си отиват, че виждат едно свое продължение. То с всеки изминат ден им доказва приближаването на края. Аз съм нейното продължение, но и нейното отрицание. Нали разбираш. Проклех я в деня, в който се събра с Коста. Той е супер. Обещителен, готин. И добре сложен, както сигурно забеляза... Такааа... Усетих, че ще го сваля. И почнах да се мотам по бикини из къщата. И му разгонвах фамилията, както аз си знам. Веднъж му викнах да ми подаде хавлията. И заедно с нея го придърпах в банята. Любехме се месеци наред, винаги и навсякъде, където можехме. Спокойно, не бях девствена. Бях обладана от любов и чувство за справедливост. Да, беше справедливо да отъмня живота на една жена, която направи младостта ми черна. Изобщо не ми пукаше, че чукам мъжа й. Напротив. Изпитвах задоволство. Ако трябва да бъда откровена докрай, Коста е просто надарен да бичи. Сега разбираш защо предпочитам да се чукам с по-възрастни. Е, не се докачай. И така...Веднъж, след като се чукахме в колата край околовръстното шосе, Коста каза, че ще се побърка от угризения. Че тая работа не може да продължава...Дай още малко уиски. С повече лед. Благодаря. Щях да полудея, ако беше сложил точка. Бях готова на всичко. Каза, че е по-добре да презапиша във Великотърновския университет. И че му идва един план в главата. Дори да си сменя името, временно, докато връзката ни продължава. После всичко ще си дойде на мястото. Три пъти ме чука тая вечер. И той беше луд по мене. Включи си касетофона. Това е свидетелско показание.

- Не се безпокой, включил съм го.

- Да, значи, той каза, че може да вземе документите на някаква плeменница, фоторепортерка в София-прес, паспорт, диплома, и да се изнеса във Велико Търново... И се огледа. И каза, че в такова дъждовно време стават най-много катастрофи. Че ако съм навита, мога и да умра. Формално, нали загряваш. Временно си сменяш името. Напълно го разбирах, тази хватка му чупеше угризенията. Слушай, каза, може да го направим страхотно хитро. Просто съм тренирал един удар, учих го в Кабул, мигновен удар ето тука, в стомаха. Човек изпада в кома за три дни. Каза, че го научил от охраната си - двама талибани, които му обръщали от водката. Тия там не пият, нали знаеш. И той тайничко им бутал.

- Знам, затова пък тия тука прекаляват.

- Действа ми добре. Сипи още малко. Благодаря. И казва Коста: ще дебнем по тая мокротия. Не може да не стане катастрофа. И една вечер, както се целувахме, чух спрачките... Тряяс! Видях Коста да замахва. Дори не усетих болка. Такъв специален удар. Ето тука, под пояса.

- Слънчевият сплит.

- Да, слънчевият сплит. После се събудих в един мотел край Велико Търново. Коста ме изчука и каза, че съм Екатерина Дочева. И още: ето ти документите, скъпа. Бях луда от любов. Бях готова на всичко. Пък и в цялата тази история имаше и глупост, и авантюра, и смяна на декора, както се вика. Освен всичко друго, скъпи ми писателю, това страхотно задоволяваше усещането ми за възмездие. Онази траурна жена трябваше да се поизмъчи, мислех си, от смъртта на дъщеря си. Една смърт, която започна от деня на първата ми менструация и спря с идването на Коста. Тя ме убиваше толкова години поред, че си струваше да си поплаче няколко месеца. Пък и да ти призная, свикнах с тази роля. Коста каза: Светла е мъртва. Каза, че е погребана в парцел 36 - там имаме едно място, откупено от първия ми баща за вечни времена. Описа ми моето погребение, донесе собствения ми некролог. Беше страхотно. Кискахме се до припадък. На всичко се кискахме: на словото на груповия ми отговорник, на текста на некролога, на смъртния акт... Автомобилна злополука, представяш ли си!

- Все още нищо не си представям...

- Пусни радиатора.

- Пуснат е.

- А, да. Благодаря. И така, Коста идваше почти всяка събота и неделя, винаги, когато можеше да се измъкне от София. Професията му позволяваше, командировки и така нататък. А аз се кефех. Бях започнала нов живот. С паспорта и дипломата на фоторепортерката кандидатствах филология и ме приеха. Най-после правех това, което исках.

- Парите?

- А, да. Получавам стипендия, а и Коста ми даваше. Това не беше проблем.

- Това не е проблем - викна писателят, - това е лудост, Светла.

- Кой е казал, че любовта не е лудост, творецо?

Мъжът скочи. Обърна касетата. Вятърът хвърли дъжда в стъклата. Блясна мълния. Точно като в криминалните романи, помисли си той.

- Всичко стана с краката нагоре, когато Коста разреди идванията. Тогава започнах да звъня. Чувах новия неузнаваем глас на майка си. Веднага затварях. Макар да изпитвах желание да й изпея една песничка... Той мълча цял месец. Покри се. И реших да се върна. Бях скапана от мъка. Ти си писател, би трябвало да знаеш какво е изоставената жена. Влязох у дома по тъмно, за да не ме засече мижитурката Кръстев. И какво да видя! Оная фотографка с дрехите, пантофите, бижутата на майка ми. Коста изкочи и каза да изчезвам. Да се пръждосвам. Каза, че съм мъртва. Че съм никоя. Че никой не вярва в чудото на възкръсването. И да си живея като Екатерина Дочева, ако изобщо искам да живея. Убий ме! - казах аз. Вече знаех всичко. Знаех, че в ковчега лежи майка ми. Че той си живее с фотографката.

- Чакай, чакай... Не мога да повярвам. Как...

- Ето как. Той ме препарира с онзи спецален удар под пояса. Казах ти, че това състояние на кома трае три дни. По същия начин е зашеметил майка ми. Облякъл я е с моите дрехи, мушнал е в оная катастрофирала кола моята дамска чанта. С паспорта и другите джунджурии. Погребали са всъщност майка ми.

- Как...

- Много просто. Обезобразено лице, моите документи, аз изчезвам от полезрението. Всичко е измислено перфектно. Два месеца фоторепортерката не излиза от дома. Пунтира мъка. И после всички виждат една съсипана жена. С перуката на майка. Разбираш ли? Тя му е любовница. Дава си документите на мене и аз вече не съм Светла. Аз съм удобна за изхвърляне. Фоторепортерката се въплъщава в майка ми.

- Боже господи! Защо? - извика писателят, а дъждовните капки подскачаха по стъклата като сачми. - Защо?

- Искаш да кажеш какви са мотивите? Много просто. Ние имаме имоти. Ти видя къщата в София, къща за няколко милиона, нали. После къща в Казанлък от дядо ми, огромно лозе в Траката край Варна, вила в Костенец... Реституция. Нали си чувал за реституция?

Много е заплетено, каза си писателят.

- Стана ми топло - съблече се момичето. Над крехката талия щракнаха гърдите й. Усмихна се, разкопча панталона на мъжа и пусна ръка. - Хубава близалка - извади я от устата си, - и дрънкулките ти хубави. Топки за тенис. Хайде, вкарай го. Като бутилка за кока-кола го вкарай. Хайде. Намери си капачката. Тя е в мене. Хайде.

Капачката така и не се намери. Обърна я по корем, за да не я гледа. Докара я до трети оргазъм. Тя изпищя и веднага извика, че иска още.

Машинката за затваряне на бутилката му се стори твърда, обръсната, малка и въпреки свършването прилично влажна, толкова, колкото да го насърчи. Мразеше жените с обилна роса. Беше чел някъде, че машинките миришат на риба. Тази миришеше на пина колада. Защо се беше обръснала, мъжът нямаше представа.

Отклони мисълта си, за да продължи: знаеше, че не трябва да се съсредоточава, ако иска да не свърши бързо.

Коя жена обладавам, питаше се писателят. Светла? Или майка й? Или фоторепортерката? Или една машинка без име, миналото на всички свои жени или собственото си минало, освободено от конкретност, чукане без задължения, нещо като ритуал, чукане като в храма, в който девиците влизат и лягат с първия пътник, за да се лишат от девствеността си.

Светла пак стигна до оргазъм, съседите отляво почнаха да удрят по стената. Трябва да свършвам, каза си писателят. Трябва да си внуша, че чукам една мръсница.

Обърна я по гръб, впери поглед в размекнатото от секса лице, подреди чертите му, събра образа в конкретна марка, нещо като етикет върху бутилка, и я обля с пяна.

- Знаеш ли кое е хубавото при тебе? - каза машинката Светла. - Че винаги ми намираш капачката.

В банята, докато сапунисваше гърба й, той пак придоби усещането, че притежава това съвършено тяло по несправедливост. Пратка на погрешен адрес. Колет за други, който си е позволил да разтвори и който сега ползва, защото няма как да го върне. Сигурно чукам идеала си за жена, помисли писателят.

Светла завъртя душа на положение "масаж". Водната струя се втвърди.

- Обичам да свършвам с този душ - смъкна го тя от поставката, - обичам да ме гледаш как свършвам. Гледай, само гледай.

В мига на нейния оргазъм, той я обърна с лице към огледалото.

- Защо предпочиташ задна прашка? - каза тя. - Не желаеш да ме гледаш в очите?

- Задна прашка! Що за израз, Боже Господи!

- Дъждът спря - отмести темата тя.

- Искаш ли да се разходим? - предложи той.

- Да, до морето - съгласи се тя.

Показа му вилата и лозята на Траката край Варна. И се любиха на пясъка в притиснатия от смокини залив до момента, в който песъчинките започнаха да звънтят като монети. В четири през нощта се хвърлиха голи в морето, в пътеката светлина от далечната лампа край шосето, която превръщаше водата във фойерверк от стъклени топчета.

На връщане спряха в Казанлък. Въведе го в триетажната къща, която беше нейна или по-точно трябваше да бъде нейна. Масивна сграда, строена от дядо й преди Девети, превърната в профсъюзен дом със зала на приземния етаж, канцеларии на втория и склад - на третия. Бе празна и унила - с изпочупени стъкла, разлюляни от вятъра дървени капаци, прикрепени към стените като с кламери. Отседнаха в хотел "Роза" и се любиха до момента, в който чаршафите станаха на панделки, а дежурният регистратор, който ги подслушваше - на водопроводен ключ.

- Хубаво е с тебе - каза тя в пет сутринта.

- Не - отвърна той, - хубаво е с тебе.

- С тебе е много хубаво - каза тя в шест сутринта.

- Не - отвърна той, - с тебе е много хубаво.

- Мога ли в седем сутринта да бъда по-придирчива? - попита тя.

- Можеш - отвърна той.

- Гладна съм.

В осем часа водопроводният ключ им донесе кроасани с мляко.

Вилата в Костенец висеше над боровата гора. Зад железопътната линия реката се виеше като огромен омекнал пенис: жълта, тежка, задръстена с химикали.

Някога собственост на "Балкантурист", вилата плачеше за ремонт. В една от стаите попаднаха на изтърбушен матрак, но предпочетоха да се любят на дъските. Чукаха се до момента, в който зърната й проядоха два напръстника в пода.

- Бутилка кока-кола! - обърна се тя към него. - И пак ми набара капачката.

- В тая работа всичко зависи от партньорката - отвърна той.

Прибраха се в София в края на септември. Листата в кварталната градинка хрупкаха под стъпките на минувачите като чипс. Изпрани от нощната хладина, те покриваха и алейката, и тревните площи на триъгълната градинка. От прозореца на апартамента изглеждаха като бронзово фолио - орехови люспи върху огромен венерин хълм.

- Мисля, че е време да се обадим на следователя Кръстев - каза той една сутрин, загледан в мекия триъгълник на градинката. Не смееше да се обърне.

- Е, ако трябва да бъдем точни, на мижитурката Кръстев.

Писателят знаеше, че не може да отлага повече това обаждане, циганското лято обладаваше природата, но не и чувството му за спокойствие. Отлагането приличаше на агония. Ние полудяваме от любов, помисли си писателят. Ние се чукаме, защото се боим да разговаряме.

Усещането, че не знае всъщност с кого спи, ставаше все по-тревожно, макар да си признаваше, че липсата на яснота усилва желанието. Изпадна в раздвоение, коего го плашеше и радваше. Една лудост на страстта, ударена от волтажа на кражбата. Безпаметно любене със собствената фантазия, която произвежда толкова повече страници, колкото повече четеш.

- Кръстев - викна в телефонната слушалка писателят, - знаеш защо се обаждам.

Светла долови нещо фамилиарно в обръщението. Три месеца не беше слагала бикини - доставяше му удоволствие да бъде гола отдолу - по улиците, в колата, при вечерните им разходки. Долавям аромата на пина колада, бърчеше ноздри той. Винаги можеш да си пийнеш, отвръщаше тя.

Изтегната в кревата на метър от телефонната слушалка, Светла сви крака. Отне му любимата гледка, затвори машинката за капачки, отмъсти му за фамилиарното обръщение. Бедрата изхвърлиха ръката му, която издрънча по стъклото на нощното шкафче.

- Няколко експертизи, писателю - отвърна Кръстев, - за да бъдем сигурни, нали разбираш. Независими една от друга експертизи. Нали разбираш. Най-точен е анализът на космите... Ма кво да ти обяснявам. Едно е ясно - в гроба е Светла. И престани с твоите врели-некипели.

Писателят забеляза сините вени по бялата кожа на момичето. Изпъкнаха като въженца по шията, гърдите, под избръснатите мишници. Светла стана, машинално затрака по клавиатурата на компютъра, обърна се с горчива усмивка към мъжа и каза:

- Ще те спукам от чукане.

Почна го още от банята, събори го на дебелия мокет в хола, продължи в широката два персона спалня. С много нежност приложи и играта с език по гръбначния стълб, и позата "слънце", и плътната гривна от устни върху устройството. Продължи повече от час, с все по-нарастваща страст и почуда, с все по-неудържимо желание. Стана, засили светлината, обля въздуха с дезодорант, хвърли се с нов ритъм към топките за тенис. И пак нищо. Господи, друга жена ли?

- Не - отвърна писателят, - вече знаем всичко за себе си.

Светла запали цигара, включи компютъра, заигра с пръсти върху клавишите. Облече се, метна найлоновата торбичка през рамо и излезе, без да се обърне.

Писателят потъна в блаженството на нищото, но и в тревогата на освобождаването. Направи си кафе, посегна към бутилката с малцово уиски, отказа се. Реши, че алкохолът ще го разнежи, ще усили усещането, че е напуснат.

Тогава зърна екрана. Последното нейно изречение светеше като гривна от капачки, ей така, хвърлена небрежно върху купчинка от турмалин, оставена там като в антре: винаги под ръка, леко разлюляна от последния досег. Беше написала: "А ти не вярваше в теорията за невидимите равнини, дрисльо такъв!"

През октомври прохладата обсипа венериния хълм на кварталната градинка със златни обици. В една вечер, в която чувството, че нещо си пропуснал започва да звънти в тишината, телефонът подскочи. Писателят вдигна слушалката с невероятна бързина.

- Кажи ми коя си ти?

Светла се изсмя в слушалката:

- Една капачка за кока-кола.

Тряс!

В следобедите на късния октомври, когато гробищата утихваха и само падащите листа съскаха като разклатена бутилка кока-кола, писателят отиваше в парцел 36, присядаше върху ръчно скованата пейка, поставяше до кръста букетче хризантеми, запалваше цигара и тръгваше обратно - назад към тази загадка и към един въпрос, който все повече му отдалечаваше отговора. Веднъж Светла бе попитала "Наистина ли заслужаваш всичко това?", а писателят още не знаеше какво всъщност е "това". Огромният апартамент, парите, общественото признание и положение, обичта и омразата, славата и завистта, какво? Хиляди читатели го уважаваха и още толкова го ненавиждаха. Те, дебнещите, не пропускаха да го ударят в печата, да разгромят поредната му книга. Факт, който го изпълваше с удовлетворение, повишаваше собствената оценка и го стимулираше, създаваше му предлог за битка, мотивация и енергия за още труд, за денонощно боравене с текста, причина за една все по-нарастваща стихия на доволството. Страхуваше се враговете му не изчезнат. Съзнаваше, че ако изчезнат, ако се потулят, ако по някаква причина го забравят, ще бъде забравен и той самият.

В понеделник намери върху гроба капачка от кока-кола. Не беше ръждясала. Озърна се. Нямаше никого.

Дали не изкукуригвам? - мислеше си, докато купуваше от магазина за кучета широки кожени каишки.

- За колко животни купувате? - ухили се младата продавачка.

- За цяло стадо - отвърна купувачът, натисна бомбето пред челото и се хвърли в бялата рулетка навън. Снежинките бяха толкова мокри и тежки, че удряха по шапката му като жетони.

Ще я вържа и ще поканя свидетели - мислеше си писателят, докато прикрепваше каишките към спалнята. Повече няма да я изпусна! - закани се, без да си признава, че полудява от любов. Отдавна не се бе случвало. Някъде беше чел, че любовта всъщност е болест - променят се няколко системи в организма, обърква се химическият градеж, ускорява се ритъмът на телесните двигатели. Човек трябва да полудее от любов няколко пъти в живота си, да падне като от картечен откос, за да стимулира организма и всичките му кръгове. Просто е полезно, каза си мъжът.

Сложи капачката от кока-кола в джоба и хукна към Националната следствена служба.

- Ще я вържа и ще те поканя, Кръстев, с цялата ти компания - каза писателят, задавен от евтините цигари на следователя. Кабинетът изглеждаше жалък, мебелите - бюро, два стола, канцеларска кантонерка - бяха оръфани от мишките на времето.

- Няма ли да поканиш и телевизията? - издуха дима следователят.

- Значи продължаваш да не ми вярваш? Жалко. А онази подробност с петното на полата? Как си обясняваш тази работа? Ами как попадна автографът ми в стаята на покойната, както ти я наричаш. Как?

- Напълно възможно е да си занесъл книгата предния ден в дома й.

- Господи, Кръстев! Я не се занасяй. Представяш ли си: влизам в един непознат дом, намирам стаята на една покойница и си пъхам книгата, като преди това съм си сложил автографа. Можеш да се спукаш от смях.

- Е, да. Остава тогава другото обяснение. За невидимите равнини. Някои хора със силно развита духовност могат да придобият усещането, че вече са били някъде, въпреки че никога не са стъпвали там. И на мене ми се е случвало. Скромно казано.

Следователят се усмихна: жълти зъби с тънка ципа на венците, нещо като гердан от зърна на нар.

- Хвани я, вържи я и веднага ни покани! - стана домакинът. Едва не тупна свойски по рамото достопочтения гост.

- Нали не ме смяташ за луд - спря се на вратата писателят. В джоба стискаше капачката от кока-кола. - Само не ме смятай за луд.

- Абсолютно сигурен съм, че не си луд - отвърна следователят с такава интонация, сякаш искаше да каже "А нещо много по-лошо".

Писателят продължи да подготвя срещата си с покойницата: закова прозореца на спалнята, купи два яки колана, защото се усъмни, че, ако върже гостенката само за китките и глезените, ще бъде недостатъчно; изнесе телефонния апарат, откачи розетката, издърпа кабела; смени дантелените пердета с тежки кадифени завеси; превърна спалнята в нещо като радиостудио - дебел мокет, дунапрен и кожа на вратата. По стените окачи десет маслени платна, картини-заглушители със стериопор, скрит от тлъстите рамки.

Писателят се боеше, че по някакъв начин тя ще се измъкне от капана, щом осъзнае, че е капан - тя имаше силна интуиция и за целта нямаше да й бъде нужно много време; време, през което ще се чака появата на Кръстев, неговите хора, родителите, свидетелите на една история, в която краят е началото на няколко съдебни процеса; така да се каже, свидетелите освидетелстват собствената си вина.

Само че това беше част от мотива, по-важната бе нарастващото копнение да срещне Светла, да я върже в пряк и преносен смисъл и повече да не я изпуска от капана на живота си; една неудържима сила на желанието, която зашемети досегашното му битие - втори месец не бе стъпвал в редакцията, в кафенето на писателите, в телевизионния театър, където поставяха негова пиеса и искаха допълнителни реплики.

Писателят наистина започна да се страхува, че по някакъв начин тя пак ще му се изплъзне - затова превърна спалнята в бункер. Закупи цветен филм от студиото на Кодак. Ще я вържа, ще я снимам и тогава ще викам свидетелите, каза си, зареждайки професионалния апарат "Канон". Напълно е възможно да снимам една илюзия, представа или невидима равнина, нещо красиво и нереално, което само въображението може да създаде. И защото е създадено от него, то, произведението, остава непостижимо за другите очи, красиво толкова, колкото може да понесе собствената фантазия.

Дали пък не осъзнавам, че това е последната ми и може би затова най-важна среща? - питаше се писателят, докато нагласяваше копчето за отчитане броя на кадрите. Дали не изпадам в предчувствието, че вече нищо такова няма да ми се случи, че в моята лична пиеса изживяванията са на изчерпване, че те достигат прага, зад който се простира единствено очакването на смъртта; нейното осъзнаване като липса на емоционални бури; само равносметка, броеница на спомените, която костеливата ръка премята с все по-нарастващо безразличие.

Писателят се боеше, че има опасност в капана да попадне той. Мислеше в бъдеще време, макар в най-смелите мигове да признаваше, че вече е попаднал; че свидетелите ще запечатат страха му от предстоящото нищо, едно тяло - неговото! - в каишките на съдбата, която вече е изчерпала вихрите на чувствата и е оставила от гривната само конеца; от много премятане зърната на броеницата са изпаднали в миналото, ръката навива последната нишка, която изтънява, изтънява, изтънява; свидетелите ще видят в каишките едно тяло и нищо друго, защото нищо друго няма да има, ако Светла не се появи или ако пак изчезне; едно тяло като амбалаж на бъдещото нищо, кожа, обвила спомените и тяхното изплъзване от конеца на равносметката. Колко е страшно осъзнаването, че нищо повече няма да ти се случи! - възкликна писателят. Господи, колко е страшно! И целуна капачката.

В края на март пролетта взе да сгъва чаршафите от кварталната градинка, от подножието на Витоша, от душите на хората. Венериният хълм отсреща започна да се пълни със сила, мъзга и сокове; набъбна, напращя, накрая се скри в меки зелени бикини.

Писателят усети, че слухът му рязко отслабва; все по-често в главата му се проточваше звънтене, сякаш ударите на стария стенен часовник се нанизваха в мелодия без край и без строй. Ушният лекар го изгледа със съжаление, зад което трябваше да се разбира, че колкото повече нарастват годините, толкова повече намалява останалото.

Загледан в зелените бикини на градинката отсреща, завъртян във валса на хилядите стенни часовници, които се вихреха в малкия салон на главата му, писателят започна да отделя от хаоса един прост мотив; нещо като стълбищен звънец.

- Здравей!- усмихна се Светла. Знаех, че си вкъщи.

Нахлу с толкова плам, така се хвърли на врата му, че едва не го събори в антрето.

- Мама му стара, три картички ти пратих от Париж и да не ми отговориш. Кво? Нова жена ли имаме тука?

С омекнали колена писателят се довлече до фотьойла в хола, седна, едва намери сили да попита:

- Била си в Париж?

- Да, всичко ти писах - Светла домъкна от площадката на стълбището куфар и сак.

- Преди да тръгна, ти оставих една капачка на гроба. Трябваше да се досетиш, че излитам. Прекарах зимата у приятели в Париж. Свързах се с Тасков. Записах се в киноинститут, почнах работа в издателската система на "Ел". Дойдох си за ваканцията. Виж кво ти нося - любимото малцово уиски.

Писателят се надигна за чашите и тайно включи готовия от няколко месеца касетофон.

- Какво си направил със спалнята! - възкликна Светла в полунощ. - Малка картинна галерия. Никога не са ме чукали в картинна галерия.

- Имам една идея - каза с овладян глас писателят. - Нещо като сексигра. Искаш ли да те завържа?

- Никога не са ме чукали вързана. Я давай!

Мъжът сложи кожените каишки около китките и глезените. Докато ги стягаше, Светла се заливаше от смях, а той - от аромата й, от дъха й на чисто и младост - току-що разтворен кокосов орех. Така ухаеше миналата година пред кино "Славейков". Първата среща!

- Няма ли да ме съблечеш? - попита Светла. - Не! Страхотно възбуждащо! Страхотно! Хайде де!

- Искам да те снимам.

- Ще ме влудиш!

Писателят изщрака филма. Двадесет и четири пози, двадесет и четири мига, покрити с тафта, плисета и буфани. Докато избираше ракурсите, реши, че е по-добре да я обладае сега - после ще нахлуят усложненията. Постави я на ръце и колена, смъкна бикините, напълни русия рапан с толкова бял малц, че го видя да тече по бедрото й.

- Цяла зима ли не си се чукал, приятелче?

- Кожата ти е станала по-лъскава. Или желанието ми я прави лъскава.

- Сигурно е от добрата храна там. Нали им знаеш кухнята на тия французи. И плуваме. Всяка сутрин плуваме.

- Говориш в плуралис маестатис. Ние, кралицата на Англия...

- О, не. Става дума за твоя приятел Тасков. Да, де. Той ми намери работата, той ме записа в киноинститута.

- Искаш да кажеш, че...

- Да.

Мъжът не намери енергия да вдига скандал от ревност - имаше по-важна задача. Не трябваше да отклонява разговора към Тасков - трябваше да я целува, милва и върже с коланите през кръста. Направи го с много нежност.

- Няма ли да ме съблечеш? - смееше се Светла с цяло гърло.

- Не.

- Страхотен си, признавам. Такова нещо само ти можеш да измислиш.

Писателят се надигна.

- Отивам в банята.

- А аз?

- Ти след мене.

Заключи уплътнената врата и хукна по стълбите. Тичаше към опела, а после, докато взимаше завоите със свистене, от хаоса в малкия музикален салон се проточи ясна линия, нещо като постоянно натискане на звънец. Започвам да се оправям, каза си писателят. Закова спирачките.

Колата се напълни с хора: Кръстев и жена му, опечалените родители - замаяни, по-точно уплашени от предстоящата среща, портиерката от първия етаж, за която настоя следователят. Била важна свидетелка. По-бързо, по-бързо, дами и господа!

Спря пред блока си. Покани ги с ръка. Всички вървяха с поглед в земята, без да произнесат дума или звук, зашеметени от нещо, което съзнаваха, че може да бъде среща с присъда, с нелепата игра на невидимите равнини или нещо по-ужасно.

В мига, в който нахлуха в хола, писателят забеляза, че касетката от магнетофона липсва. Фотоапаратът зееше, а каишките на леглото висяха като ремъци на електрически стол.

Жената на следователя просъска, майката взе да стене - сух плач от мъка. Бащата изруга:

- Що не го вкараш в лудницата, бе Кръстев!

И плю в лицето на писателя:

- Ако още веднъж се появиш, ти е спукана работата. Излежавам те и толкоз!

- Отиди на лекар - бяха последните думи на Кръстев.

Писателят остана в електрическия стол толкова време, колкото му беше нужно да остарее. Почти оглуша. И само логиката на неудържимото очакване го накара да се надигне и отвори вратата. Беше човек с фуражка на главата.

- Цял час звъня, бе човек! - викна пощаджията. И млъкна. Срещу себе си видя прегърбен старец, по челото му лазеха характерни тъмни петна, а по хлътналите бузи - парчета сива козина. Миришеше на пикоч. По спечената му пижама се спускаха облаци пърхут.

Пощаджията забеляза, че домакинът не дочува, та повиши глас:

- Колежката е объркала новата номерация на блоковете. Новата номерация викам. И тя е нова, колежката. Чинно ти се извинява. И началникът на станцията се извинява. На, това е за тебе. Па вземи, че се изкъпи. На пърлена коза смърдиш.

Писателят видя в ръцете си три картички от Париж и едно писмо. Дръпна пердетата в хола, за да пусне светлина. Между другото забеляза, че навън е дошла есента. По златния триъгълник тичаха деца с пъстри якета.

"Скъпи приятелю, пишеше Тасков. Светла направи хубаво филмче, спечели конкурса на института и десет хиляди франка. Тя постоянно развива своята теория за невидимите равнини. И печели с нея привърженици. Всеки път, когато се любим, говорим за тебе. Тя с часове може да говори за тебе. Обяви, че последния път си я чукал вързана за леглото. Показа ми снимките. Жестоки са, ако трябва да използвам нейната стилистика. Пиша ти всичко това без заобикалки. Знам колко си отворен. Знам, че вярваш в невидимите равнини. Те наистина действат и само който ги достигне, може да срещне нашата богиня Светла. Останалите са скотове и ченгета. Хора от тълпата. Чао."

В края на зимата, в един ден, в който се изкъпа, обръсна и облече нова риза, мъжът написа отговора на Тасков:

"Скъпи приятелю, забрави, че някога си срещал Светла. Тя не съществува. Чао."

Писателят погледна през прозореца, наметна шлифера си и тръгна да поръча три рамки за картичките на Светла.

Обратно към: [Влюбени разкази][Димитър Шумналиев][СЛОВОТО]

© Димитър Шумналиев. Всички права запазени!