Обратно към: [Влюбени разкази][Димитър Шумналиев][СЛОВОТО]

Най-после композиторът Васко Тонев получи Платиненият ланец, върховната степен на наградата на Академията за изящни изкуства. Получи я на петдесет години за кантатата "Гръмовержецът и Одалиската" по мотиви от Майлс и Шато.

Подкрепена от Европейския културен институт, наградата освен диплом носеше и гривна от платина, инкрустирана с десет диаманта на "БеърС". Носеше пари, много пари, които се изсипаха от концерти, турнета, лекции, една еуфория на шанса, както биха казали завистниците от Академията, и много повече от таланта, какъвто Васко Тонев имаше. Вероятно по-точно е да се каже една еуфория на великото сбъдване.

След връчването на Платиненият ланец в препълнената зала "Оберон" дойде факса от Парижката лига на композиторите. Наложи се да наеме секретарка с няколко езика, за да си подреди програмата за концертите в Лондон, Московския Балшой, "Медисън" на Бродуей...

След триумфа в Токио прие личната покана на професор Брайс Конрад, ректор на консерваторията в Чикаго. Професорът имаше къща край Мичигън, в която носителят на Платиненият ланец отдъхна след шестмесечно препускане от зала в зала. От хотел в хотел.

От пресконференци, от лекции и автографи, от телевизионни студиа, от вечерни приеми, които се даваха в негова чест, сърцето на великия българин се изплаши. Усети умората от рязката популярност, от бързите пари, от любовта на секретарките си.

През тези шест месеца на свали от ръката си Платиненият ланец. Хората искаха да видят прочутата гривна, изработена от ювелирите на "БеърС" в Йоханесбург. Искаха да видят триумфа, който не знаеха, че започва да се бои от себе си.

Къщата край Мичигън дишаше свободно над зеления двор, жасминовите храсти се виеха покрай брега, изпращайки на яхтите розовоте си аромати. Професор Брайс Конрад предложи на госта си, ако желае, разбира се, да купи тази къща с еркери и триетажни кули, които не можеха въпреки височината си да зърнат билото на небостъргачите. Архитектът знаеше: още метър-два нагоре и къщата се лишава от чара на усамотението си.

Галейки платинената гривна на дясната ръка, Васко Тонев отвърна: Благодаря, професоре, предпочитам нещо още по-тихо, може би къща в Арл, високо над Залцбург или на брега на Порто Мажоре. Боя се да не остана завинаги тук.

Боеше се от сечта на внезапната промяна на живота си, от предстоящето си бракоразводно дело, боеше се от нарастващата любов към новата си боливийска секретарка, която напусна критичния отдел на "Артривю", за да го последва в пътешествията му. Всъщност го последва в живота му, който ставаше някак по-смислен с тази нейна боливийска преданост.

Край езерото Мичигън носителят на Платиненият ланец осъзна, че не е момента да подрежда във витрината реликвите на изневерите. Още по-малко равносметките на чувствата, които не бяха готови да бъдат определени. За всичко това бе нужно време. Сега богът на любовта капитулираше пред мига. Пред отворените устни на славата. Една пустиня от звуци без ноти. Музиката, неспособна да бъде написана. Пустинята, в чиито пясъци дори стенанието е тревожен бемол.

Карлита, не прави опити да анализираш щастието. То не може да бъде осъзнато. То се живее. Само бездушните го разбират като заслужена награда. В сърцата на богоизбраните винаги почуква камертонът на подозрението.

Как ли, как ли гръмовержецът ще разпореди финала, питаше се надареният. И дали Одалиската ще разгони епидемията на това световно любопитство.

Щастието на Васко Тонев бе някак по-пълно, тъкмо защото го разпъваше по петолинията на съмненията. Някак не му вярваше докрай. За разлика от двадесет и осем годишната Карлита, в която изля последната кантата на чувствата си.

Купи къща в Арл. Сутрин закусваха в леглото, където установяваха, че са слуги на телата си, каквито всъщност бяха, и изневерници, каквито никога повече не можеха да бъдат.

Славата продължи да следва автора на "Гръмовержецът и Одалиската" с нарастващо кресчендо, подир което винаги се промъкваше очакването за фиаско. Не обърна внимание на неговите първи тонове, защото не бяха от сърцето му. Бяха натрапени от болка в китката на дясната ръка, там, където денонощно светеха диамантите на гривната. Болката стигна лакътя. Пипна рамото. Клиниката в Булон не посмя да поеме диагнозата и го прати в Парижката болница "Анри", където му ампутираха ръката. Ала болката продължи да го хапе. Каза на Карлита: "Обичам те. Не можах да понеса славата, сигурно защото не можах да изживея любовта ти." Целуна преместената на лявата ръка гривна, смигна на лекарите и отиде в покоите на гръмовержеца.

Световните агенции съобщиха за смъртта на надарения българин, а в "Хантчър център" Лондонския симфоничен оркестър изпълни "На Карлита", последната творба на споходения от славата. Критиците я оцениха възторжено. Ала авторът не се поклони пред публиката, защото вече се беше поклонил пред пустинята си.

От клиниката "Анри" излезе съобщение, че смъртта е настъпила от постоянното носене на Платинения ланец, в който открили радон.

Обратно към: [Влюбени разкази][Димитър Шумналиев][СЛОВОТО]

© Димитър Шумналиев. Всички права запазени!