Обратно към: [Влюбени разкази][Димитър Шумналиев][СЛОВОТО]

Мълвата за френска връзка в Подгорие дотича в кръчмата при залез слънце, разказва кметът на селото. Беше някъде в началото на май, когато всичко живо в Подгорие пощръклява от любов. Тича в кръчмата Тропето, гъзът му се върти в дочените панталони като пръчка в хаван. Той е бракониер с двуцевка, що да крия. Мислим, че е ударил глиган, а тоя: "Егати атракцията. Котката прави минет на петела."

Изнесохме се към двора му. Що да видим? Петела разтворил крака, персийската кръстоска под него. Опънала се по гръб мръсницата, скимти, лиже му на петела междубедрието. На пернатия гребенът му щръкнал, както всичко в Подгорие щръква в началото на май. Стърчи гребенът, нашият премрежил поглед, сякаш зяпа снимка на Бриджит Бардо, отвреме на време завърти опашка, а котката му ближе оная работа. Пфу, ай, вашта мама, кой камък, кой сопа, изплашихме френските възпитаници.

Да, ама на другата привечер - същото. Па си нема работа Тропето, отишъл в касата на текезесето да си вземе пенсията и дъръ-дъръ на касиерката. Панимайш?

В кметството по онова време се търкаляше един фотоапарат, съветски, "Зорки". Лесничея като най-отворен вика: Кмете, дай да го запечатаме това явление. И аз, глупакът, дадох апарата и снимаха явлението. Тогава то се наричаше минет. Никой не можеше да произнесе "френска любов". А "свирка" дойде по-късно. Представяте ли си как звучи: "Котка прави френска любов на петела на Тропето"!

Не щеш ли, от дума на дума, явлението стигна до ветеринарната служба в Костенец, оттам по разни сходни служби и най-накрая - до пресата. Че като налетяха зоолози, орнитолози и журналисти. Леле мале! Панимайш? Пълен театрален успех. А на котката и на петела хич не им пука. Залезе слънцето и тия почват френските упражнения.

Лесничея идва при мене. Кмете, ако пуснем билети по левче, ше оправиш бюджета, вика.

Нали разбирате, господин следовател. Случаят стана национално достояние. От разни специални пратеници. Идваха тука цело лято, пишат, разпитват, снимат, па се хванат за корема от кикот и отърчат. Нема край, нема спиране. Лавина. Па и демокрацията вече дошла. Нема кой да запортира публикациите.

Сега се приближете насам, господин следовател. Към абажура. Това е абажур от вестник "Коперативно село". Приближете, приближете. Ей тука на последна страница какво пише? Пише ли "Котка прави минет на петел"? Пише.

Сега сигурно ви интересува как приключи тая история. Защото една такава история винаги трябва да приключи. Вече ви казах: немаше мира от сутрин до вечер. Като видиме да се вият по шосето колите към Подгорие, викаме си: Ей тия идат за минета! Е те тоя минет съсипа селото. Имаше некаква еуфория в началото. Демек Подгорие най-после влиза в устата на общественото мнение. Най-доволни бяха кръчмаринът Пръвчо и Тропето. Пръвчо прави оборот, а Тропето: Явлението се показва срещу половинка гроздова!

Десет и кусур години подир явлението все се питам: Бе що не въведох билети? Демокрацията тъкмо се пръкнала, нема данъчни, нема ревизори. Панимайш? Десет и кусур години подир явлението Лесничея мине покрай мене и: Тъпанар с тъпанар!

Историята с френските артисти завърши странно. Вие сигурно мислите, че петелът е умрял от срам. Че кокошките са го изкълвали. Верно, подви му се авторитетът на тоя петел, ходеше малко занесен из двора на Тропето, малко на верев. Нема да качи кокошка, нищо. Само чака да падне слънцето. Панимайш?

Та какво мислите стана? Котката изяде петела от ревност? Ми! Петелът окълва котката? Ми! Кокошките прогониха френската натрапница? Ми! Котараците погнаха мастията? Ми!

Тропето има ловна пушка, казах ви. Но нема билет. Кой ти гледа тогава билета. Демокрацията тъкмо се пръкнала. Даже Тропето искаше една вечер да купи репортерката на БНТ, толкова пиян беше, ама това е отклонение от темата. Тропето е поетична душа и като буйне пролетта в Подгорие, пощръклява. По цел ден се мота из шубраците. Удря, верно е, че удря. Не си хаби патроните. Щом чуем да гръмне, значи е целнал.

Никой в Подгорие не забравя оная вечер. Влиза жена му на Тропето в кръчмата. Тавата в ръцете й дими. Вика: моя цапна тоя заек днеска в гората. Ей лучец, картофки отгоре, чушки и лапад, както си му е редът. Подир нея иде Тропето с пет литровки в найлоново пликче. Пръвчо скача: Забранено е да се вкарва алкохол в кръчмата!

А жената на Тропето: За последно бе, Пръвчо, за последно. Човекът черпи за рожден ден.

Па пихме и се веселихме, както се пише по приказките. Изядохме заека.

На другия следобед кръчмата пак се напълни с любопитни от всички краища на родината. Падна слънцето, водим гостите към явлението. Що да видим. Петелът гледа премрежено, чака си процедурата. Ала котката я няма!

Чакаме, чакаме мастията. Ми!

По некое време откъм гората горе се чу Тропето. Реве с цело гърло като ламя. Само това викаше от гората: Къде си, красавице, къде си, любов моя?

Панимайш? Изядохме котката. Изядохме атракцията на Подгорие. Тропето се поболя. Жена му: "Мръсници ниедни, орезилихте селото" и побягна. Всичко се разтури... Минералната баня пресъхна, а на хотела му окрадоха керемидите. Злобно село е Подгорие. Всяко село без поминък озлобява. По къщите се псуват и ръгат с ножове. Бащи онождат дъщерите. Пропищи некоя, дойде жигулата на полицията, приберат го и толкоз. Десет и кусур години в кръчмата на Пръвчо не влезе женска. До онази вечер, когато по никое време връхлетя градската.

Знаем, че заради нея сте тука.

Мобифонът, мушнат в калъфа на таблото, цвърчеше, джипът "Витара" подскачаше по черния път, жената бягаше.

Натискаше педала до пода. За час стигна Боровец. Подмина го.

Спусна се по завоите към Радуил, Марица, Долна Баня, после се навря в черния път, който не знаеше къде ще я отведе.

Намали. Чак сега погледна през страничното стъкло. Зелена река. Край нея камъни като калпаци. Нагоре по планината пълзят хиляди войници с камуфлажни пелерини - боровете, раздухани от свободата си. И белите къдели по билото, което мъкне снеговете надолу. Иска да ги натопи в реката. Да ги накисне до следващата пролет.

Мобифонът запърха в шепата й. Понечи да го хвърли към дола, но не се реши. Беше й много верен, за да се лиши от приятелството му в пътешествието към неизвестното.

Цвърчеше нетърпимо. Усети го като рана по дланта си. Нож, току-що забит, за да бъде прикована към миналото.

Натисна синия бутон. За последно? Може би... Или навикът да се чувства търсена.

- Венетицо, кучко, ще те намеря! - изрева собственикът на бензиностанции Ŝ плюс". - Не можеш да избягаш. Моите и мъртва ще те открият.

- Глупак! - отвърна кучката. - Венетица бяга от себе си. Даже аз не знам къде отивам. Ще ти върна джипа. Ще го оставя в някое полицейско. Глупакоо-о-о! Глупако.

Жената - плътни устни, долната прехапана от безсънната нощ в хотела на Ŝ плюс" - изключи апарата. Мобифонът умря в дланта.

Продължи по черния път без табели. Продължи към зелените сипеи, по които пролетният вятър премяташе оцелелите есенни повесма. Клони, листа, пера от птици. Боже, колко много птици!

Беше една привечер, в която дивата мента край Подгорие така размеква селото, че човек започва да се задушава от много любов. Една привечер, когато сърцето вика: Не искам повече, не мога да понеса, спри!

В такива мигове сърцето побягва от тялото.

Колко е хубаво!, пророни Венетица. Спря джипа до десния бряг. Реката - въжета, мускули, бедра - скачаше, кипеше, всеки момент щеше да се измъкне от кревата си, а побелелите камъни чакаха да бъдат докоснати. Знаеха, че тая вода може и да ги повлече - надолу?, нагоре?, на отсрещния бряг?, - ала толкова дълго бяха седели в гнездата си, че вече бяха готови да бъдат отнесени. Вечер, в която самотата се раздвоява: хем стене от опита, хем жадува нова рана.

Водните пръски впиха устни в бялото лице на Венетица, русата коса се отпусна, къдрите - пръстен връз пръстен - зажужаха край ушите й като шепот на демон. Дай-дай, дай-дай, подсвирнаха стърчиопашките, смело накацали по джипа. Бъбриците продължиха "цит-цит-цит", после "тир-тир-тир, вие-вие-вие, сиа-сиа-сиа". А чучулигите и копринарките: "Карай-карай, давай-давай".

Колко е диво!, въздъхна синеоката пътешественичка към руините на самотата. Имаше толкова развалини в душата си, че търсеше време за изцеление.

Паркира джипа в изоставен навес - личеше, че е на бившо текезесе - и продължи по осеяния с гнили листа полог на брега. Маточината се огъваше под крехките стъпки като окачена на четирите си краища черга. Ресните на повета - и те полудели от уханието на мента, - галеха глезените.

Най-после забеляза моста. Приличаше на стобор от преплетени клони, който се разлюля. Сякаш вървеше по гърба на гол мъж, заспал върху собствената си умора. Краката му на единия бряг, главата, опряна върху кръстосаните ръце - на отсрещния.

Продължи по подвижната му снага плахо, аха да се откаже, ала любопитните чучулиги викнаха: "Давай-давай", копринарките "Напред-напред". И тъй стигна до подстъпа към селото. Мостът остана зад нея като излегнато върху реката столетие. Последния сал на изкушенията. Потъни!, викна Венетица и мятайки сака на рамо, се бухна в брашното на Подгорие.

Наистина не знаеше къде отива. Беше наясно единствено с посоката: Далече, далече от миризмата на бензин.

Какво да правят мъже в селска кръчма, в която не влиза жена. Говорят за жени.

Лесничея - остри очи, тънки устни, женен с деца - пие трета ракия и казва, както винаги, когато е на трета:

- Коя актриса има най-секси име?

- Цицелкова - бърза да се мушне в отговора Тропето.

Лесничея - веднъж счупи зъбите на един, щото му рече "горски" - не е доволен. Цъ!

Кръчмаринът Пръвчо се обажда от тезгяха:

- Стефка Костадинова.

Това е изненадващ отговор.

- Тъпанар. Стефка Костадинова не е актриса.

Учителя се хили. По лицето му благост. Той даже и благо се движи. С една толкова сладка походка, която мами час по-бързо да го настигнеш, за да узнаеш какво толкоз благо има в себе си. Някои хора са тъй шекерени, че от пръв поглед канят да бъдат вкусени. Петдесетте му години не смеят да го шарнат с бръчка дори. И той женен, и той с деца и снахи. Вече няма ученици, но не си вдига крушите от Подгорие. Той е на четвърта ракия. "Четвъртата, казва, е като четвърта скорост. Само едно движение и си на пета."

Лесничея, учил някога в София, чака някой да огласи отговора. Всички знаят името на актрисата, ала никой не бърза да го произнесе. Докато следвал, Лесничея изгледал тридесет и шест италиански филма, сто двадесет и седем съветски и осем български. Като пощръклее от хорската тъпота, веднага си поръчва четвърта. Пръвчо му я тупва на дървената маса така, че нито капка да не падне върху засъхналите петна от салата.

- Пак питам - продължава Лесничея, - коя световна актриса има най-секси име?

Всички в кръчмата на Подгорие гледат в плотовете на масите, сякаш там ще прочетат нещо за себе си.

- Вирна Лизи, тъпанари такива! Как само звучи, а? Вирна Лизи!

- Лизинг - обажда се Тропето. Той мрази лизинга. Когато кооперацията взе да бере душа, пожела да си купи трактор. Добре, рекоха му, обаче на лизинг. На лизинг, на лизинг! Първите шест вноски го съсипаха, седмата го пропи. Самотник. Жена му избяга подир оная история с котката. Чуха я да вика от гората: Ей, кьосаво Подгорие, яж си лайната. Ей ми гъза, за последно ви пърдя в муцуните.

- Нищо по-гадно от женски гъз с косми - вдига чашата Тропето. Той е кьосе - най-голямата икономия в живота му. Никога не купи ножче за бръснене, сапун или одеколон, никога не даде пари за подстригване. Гола като тиква глава.

Пръвчо доставя от Костенец яки бирени чаши, че да не стават за чупене в пода. Отгоре свети крушка с абажур от вестник "Кооперативно село". С информацията за котката и петела. Никой не иска да чете тая история. Само мухите изписват хиляди благодарствени дописки. Изказват топлите си чувства и към Пръвчо, и към мързеливата му жена.

Кръчмата е вързана с коридор към магазина. В него има сол, вино памид и клечки за зъби.

На кмета Богданов му викат просто Кмета. Той е временно в Подгорие. "Всички сме временни, казва, ала най-временен е кмета." Богданов, ерген на петдесет години, е назначен от Костенец. Мандатът му изтича така, както тече времето тук: бавно, като зехтин за салата. Пръвчо ползва литър зехтин вече втора година. Две-три капки над доматите и толкоз. Върху червените устни на доматите капките зехтин стоят като херпеси.

Такива херпеси имаше жена му Стефка, кога се върна от гурбет във Висбаден. Германия, Пръвчо, е голем битак. Стопанките изнасят стари печки заедно с указанията. И столове изкарват, и грамофонни плочи ведно с обложките. Виждала съм и копринени матраци да изхвърлят. Гледам, пипам, нищо им нема. Ако имах камион, Пръвчо, щех да се върна от Германия с целостно обзавеждане.

Забил поглед в наеедрелия й корем, Пръвчо отвръща:

- Бе твойто обзавеждане и на два крака си дойде.

- У, па ти! Нема да ме гониш, нали?

- Па нема и да пипам.

Кога момчето се роди, Пръвчо рече:

- Че го кръстим Висбаден.

Служителката от съвета:

- Как така Висбаден, бе! Чуваш ли се? Висбаден!

- Демокрация, колежке!, отсече кметът на Костенец.

И тъй вписаха бебето: Висбаден Пръвчов Василски.

- Последните две имена ги давам за попълнение на обзавеждането!, каза Пръвчо и се скри в кръчмата, за да не гледа как линейката от Костенец докарва жена му с всичките й придобивки от гурбета.

Луната показа напомаденото си лице над Рила. Някога обичаше да занича по мегдана, по разходките на курортистите, по двора на Тропето, ала с времето всичко в Подгорие побеля, та едва го съзираше в собствената си светлина. Побеляха турските керемиди, дяланият на ръка калдаръм. Побеляха оджаците и косите на жените. Даже по спомените се напласти паспал, онзи фин прах от мливото, което и вятърът не успява да издуха от воденицата.

Тъй Подгорие тънеше в собствената си тлен: покрито с дантела, сякаш да не вижда луната как смъртта се стича из нощвите. Нищо друго луната не можеше да види в Подгорие. Хвърли един разсеян поглед и тъкмо да заникне нататък - към Очуша и Гуцел, където Марица си играеше с камъните така, както децата си играят на топчета, спря. Някой викаше насред мегдана:

- Има ли кръчма в това село-о-о? Има ли кмет, бе-е-е?

Жена с маратонки. Сак на рамото. Изключен мобифон. Руси, умълчани от влагата, кичури.

Градската нахлу с много вятър. Вратата дълго скърца на сухите си панти. Бум-бам, бум-бам в рамката. Абажурът от "Кооперативно село" разгони мухите и праха си. Затвори!, викна Пръвчо, пръв дръзнал да се измъкне от изненадата.

- Здравейте - рече гостенката. Жена на има-няма двадесет и шест-седем години. Дънково яке. Червилото едва скрива херпеса. Прилича на капка зехтин върху резан домат.

- Има ли стая за спане?

Мъжете се спогледаха. Тънки рамене. Бяла блузка под разкопчаното яке. Крака прави като брези.

Жената се завъртя. Мръсна кръчма. Паяжини по ъглите. Каси с празни бирени бутилки, превърнати в домове на хиляди мухи. На стената пластмасова радиоточка с метална табелка: "Завод "Ворошилов". София. 1982 г."

- Тука жена не влиза, нали?

Мъжете кимнаха.

- Що търсиш в Подгорие?

- Стая - отвърна гостенката. Хвърляйки сака на масата, тя придърпа стол. - Една лимонада, моля!

Мехурчетата направиха компания на херпеса.

- Стая. Така ли? - изхъмка Кмета.

Пръвчо намери салфетка от миналата година. Сгъна я и малко несръчно я положи до бутилката лимонада. Какво ухание! Жена. Градска. Цици. Стая ли? Коя ли стая ще гледа тия цици!

- Та какво те носи насам? - рече Кмета. Учителя, Тропето и Лесничея поклатиха глави.

- Има ли в селото радиоуредба? - отпи жената. Мехурчетата пак: цъф-цъф край херпеса и после бегом в дъха й.

Накъде бие?, помисли си Кмета. Ревизия ли?

- Па имаше радиоуредба - престраши се Пръвчо. - Ей ти я точката над главата. От десет годин не работи.

- Лампа изгоре в апаратната - допълни Кмета.

- Кой е най-близкият град? - попита жената.

- Е кай кой? - отвърна Лесничея. - Костенец разбира се.

- Значи все някой от Костенец може да оправи апаратната. Поемам разноските - уточни гостенката.

Накъде бие?, рече си Кмета.

- Тука нищо не работи - приседна на съседната маса мъжът. - На какво съм кмет, просто не знам. Няма текезесе, няма кооперация. Всеки си гледа животинки, кой овце, кой прасе. Спасяваме се поединично. Панимайш?

- И деца в школото няма - обади се Учителя.

- Да се разберем! - русата гостенка властно удари шишето в лекьосания плот. - Завършила съм журналистика. Искам да ви включа радиоуредбата и толкоз. Не ви ща заплата.

Така става!, рече си Кмета.

- Откъде си? - пристъпи Тропето.

- От никъде! - тросна жената.

- А, от никъде! Нeма човек от никъде.

- Ако искаш вярвай. Една жена от никъде. И толкоз!

Пръвчо махна с ръка:

- Остани тука. Три свободни стаи. Тъкмо ше си хортуваш с мойта Стефка. Умира от скука. По цел ден това прави: умира от скука.

- Аз пък умирам за сън! - надигна сака жената. И пое през вратата зад тезгяха подир стъпките на Пръвчо.

- А бе! - плесна се по челото Лесничея. - Никой не се сети да я пита как се казва. Тъпанари с тъпанари!

Жената на Пръвчо извади от скрина два нови чаршафа. Миришеха на орехова шума. Гостенката сбърчи тънки ноздри.

Бех малка, кога резнах козлето със сърпа, взе да дърдори Стефка. Козлето пречеше на овцете, ей там, на ливадата, все се моташе из тех. Аха, викам, я да го прогоня туй козле, да се не върти около пашата на овцете. И без да ща, му дернах крачето. Кръв, превръзка, оправи се. Порасна. И на мене ми порасна корема от Пръвчо. Се знаем с него още от деца. Бре тоя козел все ми налита. Бех седми месец трудна, га така ме изкьоска тоя козел, че паднах по урвата отсреща. И ми се проби корема. И водата изтече. Болница, аборт, операция. Доктора вика: Жено, така те изрезааме, че повече не мое да си трудна. Така да знаеш. Вика: да знаеш, че да не лъжеш мъжа си, второ, вика, да не се лъжеш ти. И като заревах. Рева, рева. Пръвчо, любов, бегам. Го целунах и беш към Германия. Градът се казваше Висбаден. Ти как се казваш?

Гостенката гледаше през прозореца към вътрешния двор.

- Как те викат? - повтори Стефка, опъвайки хасето върху кревата персон и половина. Талашитена рамка. Талашитен холен шкаф. Талашит! Любимият материал на соцреализма.

- Венетица - отвърна гостенката.

- Отдека идеш?

- От миналото си.

Стефка изправи кльощавата си снага:

- И аз имам минало. Ако не бех бегала от туй Подгорие, ей така щех да си немам минало. Значи яз си направих миналото във Висбаден.

- Какво си правила във Висбаден?

- Правих си минало. Туй то!

- Чаршафите защо миришат на орех? - гостенката свали блузата си. Стаята онемя. Никога не беше виждала такъв бюст.

- Хубави цици! - възкликна Стефка. - Градски са. На село такива цици не стават. Значи миришат тия чаршафе, понеже им слагам орехова шума. Да гони молците. А моя Пръвчо, кога се върнах с корема, даже шамар не ми лепна. Кво да ти разправям. Откак се върнах, не смее да ме пипне. Ти от що бегаш?

- Бягам от многото.

- От многото! Кво ти е много на тебе?

- Всичко ми е много. Умирам за сън. Баня имате ли?

- Ей в бараката казан топла вода. Тъкмо варих лапад за супа. Лапад тука колкото щеш. Та кво ти е много на тебе?

Венетица грабна кърпа от сака си и хукна към бараката.

Е, сега ше става квото има да става!, рече си Стефка и метна камък по мъжките муцуни, залепени за прозореца към вътрешния двор.

Уважаеми господин следовател, аз убих Венетица, казва Учителя.

...сърни в лонгоза край реката сме виждали най-често посред лято, когато слънчето напича така, че и вълците идат от гората да се охладят. Не бяхме виждали обаче сърна като Венетица. Всичко почна още с появата й. Тя се приюти в стаите на Пръвчо кръчмарина и мързеливата му жена Стефка. Аз освен мързелива, бих сложил и някои други определения, ала знам, че това не ви интересува. Интересува ви нашата сърна. Да сте виждали сърна с руса грива? Не сте виждали. Ние я видяхме още същата вечер, когато изтича към лятната баня. Тя, така да се изразя, изтича през празните дворове на душите ни, господин следовател. Защото всичко в Подгорие беше празно до онази вечер.

Ще речете, че се поболяхме и няма да сбъркате. Отначало и ние не разбирахме какво точно става. Първо на Тропето взе да му расте брада. Ако подозирате, че нещо си измислям, разпитайте и другите. Седмица подир появата на Венетица такава брада взе да му расте на Тропето, че му се наложи да я реже с ножица. Второ, уважаеми господин следовател, камъните, онези хубави речни камъни в тънкия лонгоз по Марица, изчезнаха. Никой не забеляза тази работа изведнъж ли стана или постепенно. Трето, Стефка, жената на Пръвчо, си изруси косата досущ като косата на нашата сърна Венетица. И се похвали една сутрин, че Пръвчо я пожелал и даже я сношил. Пак се отклонявам с тая Стефка. Тя беше на гурбет в Германия и се върна оттам с Висбаден. Толкоз за нея...

Най-голямото чудо стана на 24-и май. Тогава проработи старата радиоуредба на Подгорие. Точно в девет часа и десет минути прозвуча музика. Беше една песен на Лили Иванова. За ветрове. Свърши песента и се чу гласчето на нашата сърна. Здравейте, каза, аз съм Венетица. Честит празник, приятели. Довечера ви чакам в кръчмата. Ще черпя по една лимонада. Който иска, да донесе и ракийка. Стига сте я крили от Кмета. Той така и така не ви взима акциз. Предаването продължава с програмата на "Хоризонт". Ако искате нещо да съобщите по нашата уредба, елате в квметството. Приемат се поздравления за рождени и именни дни. Приятен ден от мен, Венетица.

Пръв спа с Венетица Лесничея. Когато правеше любов, Венетица виеше като вълчица. Извие тоя любовен глас, а ние в кръчмата се споглеждаме. Който го няма в кръчмата, значи той е в лонгоза.

Искам да уточня, че всички спахме с нея. Тя идваше поотделно към всеки от нас и казваше: Довечера в десет те чакам в лонгоза. Не ми вярвате? Питайте останалите.

Работата обаче не е в тая работа. Ние почнахме лека-полека да полудяваме. Защото, уважаеми господин следовател, работата се очерта като много по-голяма. Нас сърцата ни се разболяха. И дворовете ни се напълниха. Оттук се почна. От пълните дворове на нашите души. Сега ще поясна.

Кой уби Венетица не знам, разправя Стефка, отваряйки на следователя втора лимонада.

Знам, че откак се яви тая Венетица, моя Пръвчо взе да ме оножда. Такова ме демек. Сутрин ме такова и вечер ме такова.

За рождения ден ми купи от Костенец ей тоя гердан. Всички в това загубено село взеха да стават по-добри. Отвори се кооперацията. Сутрин Венетица вика по уредбата, че почваме да плетем кошници от ракитака.

Тя направи кооперацията. Почна с кошници. После от завода за алкохол "Синхрон" докара бутилки. Празни. Мъжете взеха да им плетат жилетки.

После некъде къде август Венетица каза по уредбата, че почваме да правим сладко от капини. В гората над Подгорие капини колкоте ти душа иска. И женорята тръгна да ги бере. Цело село тръгна да пълни кошниците с капъни. По едно време Венетица рече: Има вече пари за капачки за бурканите. Що да ги купуваме от Костенец.

Караха с жигулата на Пръвчо касите със сладко. В некакъв екологичен магазин в Боровец, там чужденците направо го изкупували. Вързвахме върху капачките конопено парче. А бурканите в жилетка от лико. Кой нема да ги купува, я!

По това тъкмо време в лонгоза долу къде реката се появи вълчицата. Сигурно хората я прогониа от гората, та взе да вие всека вечер в лонгоза. Вие, вие...Сърце да ти се скъса. А мъжете само се споглеждат...

Таковали Венетица в лонгоза? Бре кво говорите! Бре я оставете тая. Мъжки изкуфелици. Докато вълчицата виеше в лонгоза, Венетица си беше при мене. Нито една вечер не съм я видела да оди към лонгоза. Мъже! Щеше им се. Всички я искаха Венетица. Ама ше ти легне тая градска с нашите пръчове. Брей! Значи така разправят... Таковали я в лонгоза, тя сама ги викала там вечер? Търкалета, следователю, ей такива търкалета.

Венетица казваше, че избегала от многото. Имала скап апартамент на два ката. Имала хубав любовник. Богат. Питам я: Що бега, а тя: Щото много ми дойде многото. Вика, че нищо не правила. От нищо се скапах. От нищо се сдухах. Тя по градски говореше.

Слушах я и се кръстех. Да бегаш от многото. Вие как я разбирате тая? Човек бега ли от многото.

Като майка люлееше нашия Висбаден.

Висбаден се казва сина ми. Що моя го кръсти така, е друга история. Тя не се вързва с вашата цел.

Ама само как му се радваше. По цела вечер си играеше с него. Одила в лонгоза? Търкалета на търкалета. Кога изчезна, Висбаден плака три нощи поред.

А, кой я уби? Па знам ли?

Още на следващия ден дойде при мене в кабинета ми в кметството, почва Лесничея. Каза, че й изглеждам най-точен. Даде ми сто германски марки. Не бях виждал сто германски марки. И ме помоли за една фина задача. Да си остане между нас, помоли. И леко ме докосна. Как да го опиша? Докосна ме по дясното рамо с бюста си. Тя имаше този навик. Говори с някого и го докосва. Незабравимо.

Помоли да взема джипа й от навеса. Ето ключовете, ето документите. Всичко беше наред. Помоли да го откарам до Пловдив. Защо, питам, Пловдив? Защото Костенец е близо. Така ми отвърна. Нищо не разбрах. Карам поред.

И казва, че, като стигна Пловдив, е най-добре да оставя джипа - къде?, къде? - на някое по-централно място. Да, площада пред гарата. И после да звънна на 166. Полицаите да дойдат да приберат тоя джип. И да офейкам. Хайде на влака за София и така.

И какво предполагате, господин следовател. Че аз отказах? Никой нищо не можеше да откаже на Венетица. Подозирам, че тя просто искаше да се отърве от този джип. А тия, моите от Подгорие, взеха да изкукуригват. Всичко се почна от тая радиоуредба. Представяте ли си? Хората имат пари колкото за хляб и сол, а тя: радиоуредба, та радиоуредба. Програма "Хоризонт" се хваща най-чисто. Представяте ли си? Прашното Подгорие се събужда с виенски валсове! А?

А тия, моите - тъпанари с тъпанари! - почнаха да я коментират. Откъде е, що е? Как така има пари. Как така ги пръска по някаква си радиоуредба. Че и четири нови точки купи. И два говорителя за мегдана, дето времето му пука асфалта и му бръчка кожата.

Учителя изкукурига пръв. Взе да разправя, че Венетица му напълнила двора на душата. Какво друго да разправя един учител по литература, дето му е останал само спомена. Да, господин следовател. На Подгорие му бяха останали само спомени. А, по онзи случай? Да, звъннах на полицията в Пловдив и се метнах на влака за Костенец. В Костенец и бързите влакове спират.

Птиците ли? Тя се влюби в птиците така, както ние се влюбихме в нея. Разхождаме се из гората горе, из лонгоза долу. Птиците пърхат, цвърчат. Венетица все питаше. Тази каква е, онази каква е. И аз: горска зидарка. Горската зидарка не е едра, като врабче е. Храни се с гъсеници на нощенки, листояди, бръмбари-скокльовци. А онези там са сини синигери. Ще ги разпознаваш по оперението, Венетицо. На мъжкия гърдичките му жълти, крилата и опашката светлосини, а от очичките по човката върви черна ивичка. Песничките им прости. Мелодични. Нали ги чуваш. "Ти-ти-ти", после "сии-сии-сиир". И така по цял ден, господин следовател. До онзи залез, когато поехме към лонгоза и тя каза: А твоята, твоята птица кога ще видя?

Да, точно така го каза. Когато правехме любов, Венетица виеше като вълчица. Цяло село разбираше, че прави любов. И така до началото на септември, когато си седя аз с ония тъпанари в кръчмата и какво да чуя. Вой на Вълчица в лонгоза. Гледам Кмета не е между нас. Кога вълчицата престана да вие, Кмета влезе в кръчмата, а от устата му тече лига.

Убих Венетица по понятни мотиви, ако мога така да се изразя. Помъкнах тялото й към Долна баня. Там по отклонението към хотел "Пирода" асфалтът постепенно преминава в черен горски път. След Димитровската чешма пътеката свива наляво. Подир четири часа път почнах да копая. Къде точно, ще ви покажа утре.

Вие сте възрастен човек, господин следовател. Сигурно имате голям опит. Гледам ви как разпитвате. Слушам колко малко говорите и колко малко пиете. Досещате ли се защо точно там закопах тялото й? Помислете. Или да ви подскажа? Вие сте от нашия район. Би трябвало да се подсетите. Да, точно така. Зарових я на няколко метра под хижа "Венетица". Къде другаде бих могъл!

Почна се с камънете, казва Пръвчо. Мама им да е.а и камънете. Взеа да изчезват. Ба мааму. Река без камъне. Де са тия камъне ба?

Дебнах, дебнах...Да дебнеш, требва да си къпан. Да те не улови ни вълчица, ни мечка. Ако мечка те срещне в гората, моеш да се отървеш само по един начин. Сваляш гащите и сереш. Мечката бега от лайната.

Дебна из лонгоза за къмънете. Ба мааму. Иде кмета с Венетица. Дига си блузката, оние цици като два грозда. Кмета ги бара, бара, па си и вика: Да хапна едно зърно, Венетицо, а? Като я заяде, нема край. Кметска му извращеница. Така ли се ядят гроздове бе? Женските гроздове ги мачкаш и после ги пиеш от шепите си.

Да, помня първата вечер...Га Венетица изтърча по двора гола... И почнах мойта. Сутрин тек, вечер два. Кво ми стана, отде ми се изпари омразата към тая моя уруспия?

Та, следовател, да ти кажа. Просто й пернах с черенчето гръцмуля на Венетица. Много кръв пих. Знаеш ли що й пих кръвта. Понеже се боях за следи. Да не би тая кръв да плъзне из лонгоза. Бе викам, жено, се онождаш с цело село, а мене ме подминаваш. А тя: Имаш ли птица, вика. Ба мааму. Ий показах птицата си, тая с човката и черната прежда. Па хукна тая жена. По едно време ей я на земята паднала. Трепери. Ба мааму. И пее: "Тир-тир-тир, вие-вие-вие, сиа-сиа-сиа." Нещо таквоз.

Ий го вкарах. Ей те таквоз е..не не съм и сънувал. Га взе да вие като вълчица, га взе да се гъне, га взе да върти оная кукурица, бе нагоре, бе на гергеф, ба мааму, се прекръстих. Рекох: Господи, добре че ми даде таквоз е..не.

И после с черенчето, прас, гръцмуля. Защо ли? Понеже такова е..не що да го имат и другите? Отде накъде и другите да заничат по таз кукурица!

Сърната, тъй й викаше Учителя, я влачих надолу къде Гуцел и Очуша. После в реката. Ква стана, боже, боже. Затуй, следовател, ме бутай у кауша. Стига ми онова е..не в лонгоза.

К,де ми е доказателството? Ба мааму. Ей ми го доказателството. Туй черенче с кръвта на Венетица. Нали ги правите по лабораторно доказателствата с кръвта.

А, за камънете. Га дебнах, съзрех камионе. Мъжове товарят камънете. После проумях: тия камъне софиянци си ги зидат във вилите по Очуша и Гуцел. Мани кво разправя Учителя. Изчезнаа камънете! Дрън-дрън.

Е, следовател, ако знаеш кво беше кеф да те докосне Венетица с оние два грозда! Заколваш го тоя кеф одма, та другите ни да го видят, ни да го пипнат! Ей тука ми тече. На, помириши ми ризата. На грозде мирише, нали?

Голям срам е да ти избяга жената, почва Тропето. Когато мойта си показа гъза ей там в гората, срамът ме удари в черния дроб. Боли, боли. Па се изнесох и аз. Десет години по строежите, по Белмекен, по Севлиево. Срамът ми се разпиле по строежите.

И като се върнах преди едно лято В Подгорие, мама му стара, черният дроб пак се обади. Гледам същите хора. Гледам Кмета, Пръвчо, уруспията му Стефка, гледам Лесничея. Уж същите хора, ама не са същите. Сигурно знаете старите как вадеха маслото от млекото. Бият с една тояга в млечницата. Млечницата е от дъб. Нещо като кльощава каца. Биеш млекото, биеш, току по главата на тоягата се отдели бучица масло. И тъй, доде му извадиш на млекото всичкото масло. Така изглеждаха и хората на Подгорие, мама му стара. Гледаш ги същите, а животът им избил маслото. Останал им само един брой на "Кооперативно село". И той заприличал на тях. Ей, го, оцвъкан от мухите.

О, кой ще забрави появата на Венетица. От появата на Венетица и мухите се разбягаха. Никой, никой не е виждал муха да каца по Венетица. Никой не е виждал да маха с ръка пред личицето си, че да ги гони. Мухите се изплашиха от хубостта й досущ нас. Ние се изплашихме най-вече от радиоуредбата. Ние се изплашихме от времето, когато Подгорие беше курортно селище. Когато минералните бани правеха живот. Когато по залез къпаните булки щукваха из мегдана, а в кръчмата свиреше оркестър. Както и да е.

Учителя разправя, че Венетица ни изпълнила празните дворове. Лесничея обича да казва: "Венетица ни изпълни спомените, а ние се боим от тях". Не съм по мъдрите думи. Ама, прави са, мама му стара. Напълни ни като с масло. И оная уруспия Стефка навири гребен. Стана счетоводителка на Венетица. Беха неразделни. Сигурно ги свързваше всичко онова, дето е извън Подгорие. Подгорие е като женски гъз с косми. А по космите - дъръдонки. Тоя, овчия черен пипер, с който ръсят селото. Както и да е.

Ще го кажа, мама му стара! Венетица просто обръсна гъза на Подгорие. И той взе да прилича на онези розови задници, дето ги зяпахме през стъклата на минералните бани. Какви розови дупета, господин следовател! Такива не съм виждал, откак дойде демокрацията. Не, че няма. Но никога вече не може да ги видиш толкова много на куп. Кой ходи на обществена баня? Кой се грижи за народната хигиена! Както и да е.

Пристигнала Венетица, поникнала ми брада. Това ви го съобщиха, нали? Мама му стара! На мене ми поникна брада, понеже Подгорие остана без косми. В природата няма празно. Ако щеш, вярвайте. Както и да е.

Беше неделя. Откривахме тържествено работилницата за капачки. И поп дойде от Костенец. Три агнета гътнахме. Жените даже взеха да тананикат. Хубав ден. Онова ми ти слънце! По лонгоза птиците и те пеят.

Гледам джип се катери към нас. Кой ли е па този? Слиза един як. И още трима зад него. Търся жена, казва. Венетица.

Гледа лошо. Кмета вика: Заповядайте на тържеството.

Бе да ви таковам тържеството!

Кмета: А вие откъде разбрахте, че Венетица е тука?

Мама му стара! Лесничея е прав. Нашият кмет е тъпанар. Издаде, че Венетица е тука.

Якият вика: От търговския регистър бе, селяндур. Веднага да я намерите! Регистрирала е фирма "Подгорие". С мойте пари!

И сега, господин следовател, ми кипва на мене вдъхновението. Кротко приближавам към джипа. Елате, казвам, аз ще ви покажа Венетица.

Попът вече ръсеше дуварите на работилницата. Пръвчо заредил огромната маса. Уруспията му вързала на всяко шише здравец. Тавите димят.

Тържеството надойде към брезентовия навес пред кръчмата. И казах на якия: Господине, в това село, като видят атракция, я изяждат.

Отидох до тавите, напълних чиния, па се върнах при джипа. На, казах, избрах ви месце от предното, откъм ребрата. Вземете, вземете.

Един от бабаитите дръпна паницата, излапа парче без кокъл и рече: Супер, шефе, има вкус на грозде.

Не, тази история не може да завърши така. Подгорие не понася подобен финал. Затова следователят продължава да дърпа нишките на своето разследване, в което се намесва и Вирна Лизи дори. Тези нишки лека полека покриват лицето му.

Следователят вече знае, че никой от участниците не е убил Венетица. Знае защо разтягат тия локуми.

Всяка вечер в кръчмата на Подгорие следователят установява, че версиите на убийците имат пряка зависимост от броя на ракиите. Повече ракии - повече детайли. Повече желание за смърт. Убивайки Венетица, те пълнят пътеките на живота си с дъръдонките на надеждата, че всичко това е било.

В деня на тържеството се появил бензинаджията и си прибрал момичето, ето я истината, която гризе Подгорие. Докато я набутвали в джипа, Венетица викала: "Все пак направих нещо, все пак направих нещо". А тия, очевидците, нищо не направили. Само пуснали дъръдонките. Посрали се от страх.

Тъй завършва тази история. Ако влезете в кръчмата на Пръвчо, ще видите следователя. Той пие малка ракия, гледа през прозореца към вътрешния двор и чака Венетица. Чака да бъде докоснат.

Обратно към: [Влюбени разкази][Димитър Шумналиев][СЛОВОТО]

© Димитър Шумналиев. Всички права запазени!