напред назад Обратно към: [Цветанка Еленкова][СЛОВОТО]



Чудесата на Христос: утробата на спасението


В своята „Софиология на смъртта” протойерей Сергий Булгаков пише: „Става ясно, че всеки човек умира с Христос, и Христос съ-умира с всеки човек, с неговата болест, с неговото страдание. И това е всъщност цената на изкуплението.” В тази цена на изкуплението винаги има две страни – Той и ние. Които в българските фрески са изобразени от зографите по много категоричен начин. Никой не стои между Христос и болните. Освен неговата дясна ръка, която се насочва към страдащия. С двата пръста на Бого-човек, чието послание идва още веднъж да потвърди библейското отричане на всякакви звездобройци, гадатели, лечители. Защото, ако не си достигнал онази висока степен на обожение, която е Христовото послание за нас, на бого-човешкото, не би могъл да лекуваш физическите и душевни недъзи. Не случайно Спасителят казва за изгонването на беса от епилептика: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост”, обръщайки се веднага към учениците: „…ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести” (Мат. 17:20-21).

Необходимото условие, за да лекуваш, дори себе си, както архимандрит Софроний Сахаров пише, е онази вяра – не психологическата, а онтологичната, която е способна да породи вътрешна енергия, побеждаваща болестта. Онази висока степен на приближаване до Бога, когато двата пръста, единият с Божието начало, а другият с човешкото, се съединяват и като скалпел отрязват ненужния израстък от душите и телата. Като в лявата ръка винаги държиш свитъка със Словото. В едната ръка е скалпелът на благословията, в другата – Божието Слово. Това е предизвикателството на истинското лечение. Съчетанието на двете. Слово и дело, Бог и човек. Защото „по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:20), допълва Спасителят, и още: „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:4).

Почти във всички фрески Христос лекува от разстояние, без да се докосва до болните, с изключение на сцената със слепородения, когато допира челото му с пръст („Свети Стефан”, Несебър), или с дъщерята на Иаир, началника на Синагогата („Свети Стефан”, Несебър), на която хваща ръката, за да се изправи в леглото. Това докосване до челото, до ума, сякаш ни казва колко важно е да се промени мисленето, да се замеси плътта отново, да се пресътвори сътвореното, за да прогледнем. Или колко е важно да не изпускаш ръката на някого, обхващайки я с длан, подобно на Неговата към Адам и Ева във фреската Слизане в Ада, за да не дадеш на смъртта онзи, когото е пожелала. Да се застъпваш. Христос е нашият пресътворител, нашият вечен застъпник.

Христос ни благославя, Христос докосва умовете ни, Христос ни издърпва (изражда) за живот, самият съ-умирайки с нашите болки, с решителното движение на тялото си, с волята на стъпката си, но и със съсредоточения, колкото и уморен поглед на лицето, което във фреската Изцеряване на глухия от Алинския манастир е извърнато в болка, а тялото Му е събрано в себе си, свито във формата на семка или сълза. Лицето на Спасителя, изцерявайки ни, е изпълнено с горчивина и страдание, дори повече от страстите Му на кръста. Мъченичеството на Христос не започва и не свършва с Неговото разпятие, то започва с поста Му в пустинята, когато сатана като някаква древногръцка статуя-идол го изкушава („Свети Стефан”, Несебър), а Христос в отговор го благославя подобно на смоковницата на път за Иерусалим, защото Бог, пълната Любов, не може да съдържа дори зрънце зло, следователно и проклятието Му е благословия. Мъченичеството на Христос се състои в съпреживяването с мъчениците, подобно на добрия самарянин, който, живеейки в Христа, помага на нападнатия от разбойници, превързва раните му и го откарва в странноприемницата, плащайки със своите пари („Свети Стефан”, Несебър). Образът Му е удвоен с този на Христос, защото не той по своята воля, но Христос действа в него, или той по своята воля допуска Христа в себе си. Понеже: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). Всъщност последователността от събития във фреската напомня на Колелото на живота от Преображенския манастир или от църквата „Рождество Христово” в Арбанаси. От нападането от демоните до подслоняването, от раждането до повторното раждане в Христа животът е не просто кръг, той е кръг на мъченичество, и не в собствените ни страдания, а в страданията на другия. Със своя земен живот Христос ни явява и това – Той се ражда в утробата на пещерата, слиза в утробата на земята след кръстната си смърт и лекува болните, спуснати през покрива като в утроба, подобно на разслабения (Сеславския манастир). Ангелите също са там, както ангелът от Витезда, който набраздява водата на къпалнята, рамо до рамо с болния от трийсет и осем години, на когото Спасителят повелява да вземе одъра си и да тръгне. Одъра му, образуващ кръст с колоните на притвора (Сеславския манастир). Това е нашето лично участие в изкуплението – вярата. Защото във всяка една от фреските в жеста, в движението или в позата на лекувания се образува кръст, с което зографът ни разкрива нашата роля в спасението – такъв е кръстът в залитащата поза на хромия и на човека с изсъхналата ръка („Свети Стефан”, Несебър), в позата на бащата над изпадналия в епилепсия син, в седналата в леглото дъщеря на Иаир („Свети Стефан”, Несебър) или в изцеряването на болния, облегнат на лакътя си (Подгумерския манастир).

Така мъченичеството на Христос и нашата вяра – всички ние, скупчени подобно на празните делви от Сватбата в Кана (Алинския манастир), чакащи да бъдат налети отново, да бъдат изпълнени със съдържание, е онова, което изгонва демоните – скални рисунки на първобитни хора по пещери (Изгонване на демоните от Мария Магдалена, Сеславския манастир), нито повече, нито по-малко. Черни човечета, които излизат из устите ни като от тази на епилептика, защото „не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека” (Мат. 15:11).

И Христос ни завещава Своята повеля на лечител: „Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед в поясите си, ни торба за път, ни две дрехи, нито обуща, ни тояга; защото работникът заслужава своята прехрана… Ако пък някой не ви приеме и не послуша думите ви, като излизате от къщата или от оня град, отърсете праха от нозете си” (Мат. 10:9-10; 14), понеже „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Мат. 18:18).

Спасението и изцерението започват тук, не на небето. Както и погибелта. Вярата също – онази дупка като пещера в Христовото тяло, в която Тома Неверни бива допуснат да бръкне с пръст (Сеславския манастир; „Свети Стефан”, Несебър), за да се увери във възкръсването на Спасителя. И с цялата си болка не на кръста, но на мъченичеството си, Той възкликва: „…лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона” (Мат. 12:39).

Така че раждаме се от утроба, умираме в утроба, биваме лекувани през утроба и дори вярваме поради нея. Какво е утробата тогава, изразена чрез петте основни фрески на Христовите чудеса като петте му рани (петата – утробата: Притчата за сеяча, Алинския манастир), какво е цикълът на живота, изразен чрез трите главни фрески на Христовото мъченичество – Сватбата в Кана, Изкушението на Христос и Добрият самарянин? Какво е посланието на черните скални рисунки? Утробата е необходимата предпоставка за спасението – там, където трябва да намериш място, да изкопаеш яма, за да заровиш божието семе. Тя е приютила онзи корен, който превръща самия живот от нужда в помощ на нуждаещите се, от празни кани – в изпълнени с ново съдържание. От празнота – в празник, където няма място за черни човечета. Има едно племе, меакамбут, от последните останали номади днес, живеещи дълбоко в джунглите на Папуа Нова Гвинея и вярващи, че животът се е появил в пещера, в която духът на земята е направил процеп, за да могат нейните обитатели да излязат на светлина. Вратата се отворила за малко и след това се затворила завинаги. А по стените останали отпечатъци на ръце в червено и черно.

Същите длани от фреската с Адам и Ева, осъзнали прегрешението си; на апостола, сочещи нагоре и надолу (Христос разговаря със самарянката, Сеславския манастир), сякаш обобщаващи жеста на всички изцерени по благодат, които свидетелстват: излез от мрака и живей в светлина.

 

Из Българска фрески: Празник на корена, Издателство „Омофор”, 2013

 

Цялата книга можете да закупите от книжарница "Български книжици".

 


напред горе назад Обратно към: [Цветанка Еленкова][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух