напред назад Обратно към: [Николай Аретов][СЛОВОТО]



Един "забравен" роман


Странна, и по-точно тъжна е писателската съдба на Владимир Полянов. През 20-те години, още съвсем млад, той се налага категорично на литературната сцена. Заедно със Светослав Минков и други негови връстници, той привлича вниманието на публиката с „диаболичните“ си разкази. Спечелил авторитет и позиции – Г. Константинов го нарича „един от най-много четените писатели“ – Вл. Полянов постепенно еволюира към това, което мнозина ще нарекат „реализъм“. Постепенно се разгръща и интересът му към по-обемните повествования и към драматургията. След 1944 г. и особено след национализацията на издателствата той е осъден на мълчание и повече от десетилетие този плодовит автор не публикува нови творби. Епизодично се появяват негови драматизации на произведения от В. Кетлинская, А. Бек, М. Марчевски. Трудна съдба, споделена и от други автори, обявени за буржоазни, т. е. съмнителни. След това идва времето на творби за деца, по-късно – на драми и нови белетристични творби. И едва след смъртта на автора през 1988 г. на бял свят се появяват преиздания на диаболичните му разкази. Особено представително е сборникът на „Български писател“ с пространен аналитичен послеслов от М. Неделчев („Вик. Повести и разкази. Ранни диаболични разкази“), последван от „Диаболични разкази“ (Варна, 1990), с предговор от А. Свиленов. Всъщност интересът към ранния Полянов съществува и преди това, критиката разкрива връзките му с търсенията на някои от младите писатели през 70-те и 80-те години.

Още по-странна е съдбата на романа „Слънцето угаснало“. Той предизвиква жив интерес и множество възторжени реакции, както и очевидно несъстоятелни ругатни. През 40-те години творбата сякаш потъва в небитието и, заедно с „Кръв“ на К. Константинов, по-рядко – и с „Кошмар“ на съвсем забравения И. Мусаков, бива споменаван само като негативен пример. В най-добрия случай – на „абстрактен хуманизъм“. Подобно отношение в началото е напълно закономерно, странното е, че в края на 80-те години „Слънцето угаснало“ не се нареди до диаболичните разкази.

„Слънцето угаснало“ е роман, определено свързан с политическите събития в България от началото на 20-те години. Авторът на няколко пъти подробно се спира на тази връзка, най-пространно в анкетата, която Ал. Пиндиков прави с него. Очевидно мнозина няма да се съгласят с разбиранията му. При това несъгласията могат да дойдат както от ляво, така и от „дясно“, например от страна на почитателите на Ванче Михайлов. Или от всевъзможните опоненти на Кимон Георгиев – прототипа на главния герой. Малцина днес биха възприели изцяло възторга на Полянов към един от по-късните участници в събитията през 1944 г и т. н.

Тук се налагат няколко пояснения. Първото е, че дори към по-късни изказвания писател с недвусмислено формулирана позиция не може да се тръгва без известни резерви и синхронизиране с времето, когато те са правени. И анкетата, и публикуваните, а дори и непубликуваните, но готвени за печат мемоари, на отделни места се съобразяват с това, което може да бъде публикувано тогава, с това, което не би затръшнало отново вратите пред писателя.

Второто уточнение е по-общо и не по-малко съществено. Българската публика е свикнали да виждам в писателите безукорни аналитици на своето време и да не им прощава всяко разминаване с нейните представи. А и да отхвърля всичко, което се отнася към някакви исторически събития, но не ги пресъздава с документална точност. (Като че ли документите са винаги точни и искрени. Но това в скоби.) Очевидно прототиповете се различават от героите на романа. Това, което се забравя, че освен фактите сами по себе си, важни са и представите на съвременниците за тях. В случая – представата на Вл. Полянов за 1923 г. Която, пак в скоби, вероятно е дори по-обективна от представата на големи автори като А. Страшимиров и Г. Милев. Отвъд картината на конкретните събития ясно прозира това, което критиците на романа, до голяма степен съзнателно, не желаят да видят. А то е, че творбата, по точните думи на автора, представлява „апел за човещина, за край на убийствата, за разум в живота“.

Мнозина от рецензентите акцентуват върху литературните достойнства на романа и тяхното преплитане с изображението на актуални събития. Днес, от дистанцията на времето може да се забележи, че в българската духовност отношението към политическите събития твърде често се развива по един особен модел. Още от Вазов и З. Стоянов е позната линията на възкресяване на „забравените“ и изместването им от по-малко заслужили. Твърде често подобни изказвания се правят и за последвалите исторически събития, включително и от края на ХХ в. Вероятно в по-ново време именно Вл. Полянов отделя най-голямо внимание на този механизъм и, донякъде неволно, чрез „Слънцето угаснало“ подтиква към осмисляне и дистанциране от подобно отношение към ставащото. Така или иначе, но и днес като че ли трагикомичния урок от създаването на „активни борци“ още не е осмислен. Казвам всичко това за да насоча читателя един от многобройните възможности за актуален прочит на романа. Други аспекти могат да се открият дори пряко формулирани в думите на някои от героите на романа.

Другата опасност за „Слънцето угаснало“ е романът да бъде прочетен единствено като разказ на съвременник за 1923 г. Натам сякаш ни насочва и автора, който пред Ал. Пиндиков охотно акцентира върху връзката с историческите събития. Очевидно обаче нещата са по-сложни и „Слънцето угаснало“ може да се разглежда и като драма на противопоставянето между осъзнатото желание да се коментират политически събития и може би не дотам осъзнатото желание да се твори литература.

Част от съвременниците забелязват особената „кинематографичност“, пределната концентрираност на повествованието. Различни са оценките за психологизма на творбата, но наистина не трябва да се пропусне навлизането в душевността на Надя Струмска. Ив. Знахар иронизира противопоставянето между импотентния Ася Струмски и сексуално агресивния Здравев. Някъде в средата между тях е моралният донжуан Младенов. Явно нещата не са нито случайни, нито достойни единствено за недобронамерени подмятания. Очевидно е присъствието на елементи от „диаболистичната“ поетика и тяхното преплитане с „реалистичната“ представлява сериозен интерес за по-задълбочения читател.

 

 

* * *

 

При подготвянето на текста* за печат е използвано първото издание на романа (Хемус, 1928) и не са правени никакви промени. Правописът е осъвременен, поправени са не малко пунктуационни и буквени грешки. Съвременната му критика, не без известни формални основания, обвинява писателя, че е немарлив към езика, особено в „Слънцето угаснало“. Първият прочит действително оставя подобно впечатление и провокира към по-решителна редакторска намеса. Това изкушение бе отхвърлено при настоящото второ издание на романа по няколко причини. Първото издание отдавна е библиографска рядкост и малцина имат възможността да го ползват. При това един значителен роман от значителен автор, посрещнат с оживление от съвременниците, е от една страна свидетелство за езика на времето и от своя страна оказва някакво въздействие върху езика. От друга страна всяка намеса в текста влиза в противоречие с убедеността на редактора, че представя на публиката една значителна творба, която трябва да се познава такава, каквато е. Внимателното вглеждане в текста разкрива и нещо друго – някои от писателските решения, които могат да се възприемат като плод на прибързаност и езикова немара, са всъщност доста последователен стилов избор, който трябва да бъде запазен. И все пак, в единични случаи, особено когато оригиналът подсказва за печатарска неточност, са направени известни промени – отделни промени в словореда, отпадане на паразитни употреби на „един“ и други подобни не натоварени със смисъл думи и пр. Но нищо не е съкращавано по извънезикови съображения и нито дума не е добавена към текста на автора. Подобен подход е възприет и при приложенията. Там обаче, по съвсем ясни причини, са предприети сериозни съкращения, отбелязани навсякъде с квадратни скоби.

Приложенията са подредени хронологично, като едновременно с това са групирани по тематичен принцип. Първоначално са дадени рецензии и отзиви на литератори, които разглеждат романа като художествено произведение. Следват реакциите на левичарските среди, а накрая са думите на автора, казани или написани десетилетия след излизането на романа. Включените рецензии и откъси от статии дават представа за наистина широкия отклик, с който е посрещнат романа. От друга страна богата гама от реакции въвежда и в особеностите на възприемането на литературата тогава – а то е интересно както с близостта, така и с разликите от днешното.

 

* Тази статия е предговор към второто издание на романа на Владимир Полянов „Слънцето угаснало“, Издателство Кралица Маб, С. 1995. ISBN 954-533-003-15

 


напред горе назад Обратно към: [Николай Аретов][СЛОВОТО]

 

© Николай Аретов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух