напред назад Обратно към: [Николай Аретов][СЛОВОТО]



Ботев и поетическите опити на някои неговите съвременници


(Георги Раковски, Димитър Великсин, Васил Попович и Кръстю Пишурка)

 

Литературната история и есеистика предпочитат да разглеждат поезията на Хр. Ботев в един привидно широк контекст, който обаче обикновено изключва неговите български съвременници. Често се срещат паралелите с Петьофи, Мицкевич, Байрон, не са рядкост сравненията с Яворов и Вапцаров, с Никола Фурнаджиев и дори с Атанас Далчев. Всички те имат своите конкретни основания, но като че ли изграждат един не съвсем точен романтичен портрет на самотния гений, разбран от малцина приятели и ученици (Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Захари Стоянов, не без редица уговорки) и едва след десетилетия - от нови поколения поети и тълкуватели. При това, особено когато поезията Ботев се разглежда в български контекст, развойните линии по правило тръгват от него, единственото за народната песен се прави изключение.

Всъщност всеки поет се оформя в някаква среда, няма как в общия случай това да не е среда на неговия роден език, и споделя някакви общи нагласи със съвременниците си. И идеите, и поетическите умения трябва да се възприемат от някого, да се следва някакъв пример, някакъв модел. Нещо повече, образността и изразните средства на литературата, четена от поета, не може да не легне в основата на неговото творчество, те няма откъде другаде да дойдат, а и ако все пак бъдат изцяло изковани от поета, те биха останали неразбрани.

Основният български образец за Ботев е ясен и недвусмислен – Георги Раковски. Близостта и връзките на приемственост между тях са сравнително добре документирани и коментирани от изследователите.1 Предполага се, че двамата не са се срещали, но по-младият на два пъти попада в среда, „изпитала силно непосредствено въздействие от личността на Раковски“ (Ст. Таринска) – първо в Одеса (1863-1866), а след това в Браила, където живее сред участниците в разформированата Втора българска легия. На преден план обикновено се поставя желанието на по-младия да следва житейския, а не толкова поетическия пример на по-стария. В този контекст често се цитира писмото до Ив. Драсов от 26 юни 1875: „Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и желязо!“2 От друга страна, за Ботев Раковски е вече отминал етап от българската революция и той се разграничава от него, а и не го споменава особено често в публицистиката си.3

Известно е, че три книги на Раковски оказват силно и ясно забележимо влияние върху младия поет – „Предвестник Горскаго пътника“ (1856), самата поема „Горски пътник“ (1857) и „Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бития...“ (1859). Изследователите са забелязали текстуалните сходства, дори съвпадения, между едно от стихотворенията в „Предвестник...“ и поезията на Ботев.

Кога ти чуеш да съм погинал,

да не плачеш, майко, ни да ридаеш

за славно дело, что съм юнашки съвършил,

но гроба ми прилежно да издириш [...]

над него с следния речи да напишеш:

За вяр' и за свобода погина славен!“

(„Отлъчие от България едного разпаленаго родолюбца българина в лето 1853“)4

 

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан

и тогаз, майко, не плачи [...]

[...] стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

(„На прощаване в 1868 г.“) (1, 24 и 26)

Случаят е съвсем ясен. Стиховете на Ботев са насочени към читатели, за поне част от които се предполага, че познават „Отлъчие...“ на Раковски. По-младият поет открито възприема идеята и обработва написаното от уважавания автор от предишното поколение, следва неговия пример, включително и в заглавието. От друга страна, зад аналогията всъщност стои едно общо място в текстовете, посветени на култа към героя, малко по-специфичното е, че тук сам героят говори за бъдещата почит към себе си.

Трябва да се прибави, че всъщност мотивите за раздялата с майката и родния край, за носталгията по тях, са сред най-важните в българската поезия от ХІХ в. и се откриват практически у всички поети, учили и живели в Русия (а точно в техните среди, в Одеса възниква заразата да се пишат стихове, за да се пренесе по-късно сред студентите в Московския университет), тези мотиви не са чужди и на събратята им по перо както П. Р. Славейков, които вървят по други житейски пътеки. Останалите възрожденски поети поправило поставят други идейни акценти в мотива за раздялата.

Това, което е не по-малко интересно от сходството, е малко коментираното различие. Ботев не използва някои важни за Раковски елементи от мотива за отлъчието на родолюбеца. При това очевидно не случайно, тъй като те не присъстват и в останалите му стихотворения, а и в цялостното му творчество. Нещо повече, в публицистиката му (например в „Народът. Вчера, днес и утре“) могат да се намерят и обяснения защо те отсъстват. Става дума за историческите реминисценции (цар Богор, прехраби Симеон и пр.), посочването на конкретни места (Преслав, Янтра, Търново), както и за митологичните реконструкции5, всички те особено характерни за Раковски. И ако отсъствието на конкретни топоними и публицистични и исторически отклонения, характерни за Раковски, от типа на „Тогда днешна хитра Европа просвещена // затъмнена била в дълбоко невежество, // славяном покорена. Покрита е била съвсем от варварство.“ (1, 421) може да се обясни с по-различната и по-нова представа на Ботев за поезия, то отсъствието на исторически реминисценции се дължи на друга представа за миналото. Но Ботев, който по принцип не пропуска да полемизира с автори, които не мислят като него, тук а и по отношение на Раковски като цяло и на неговите реконструкции на „славното минало“ доста последователно избягва полемиките и просто предлага своята гледна точка.

Заслужава си да се съпоставят и двете митологични системи, към които отпращат стиховете на двамата. Въпреки приемствеността различията са значителни и предполагат по-разгърнато изследване.6 Това, което се забелязва от пръв поглед, е че Ботев не възприема митичните фигури, реконструирани от Раковски, а предпочита пестеливо и не така афиширано да прибягва до фигури, които се възприемат на първо място като фолклорни, и едва след това като митически. Много рядко те имат човешки облик (самодивите от „Хаджи Димитър“), относително по-често са животни и птици, на които, с повече или по-малко основание интерпретаторите приписват митичен смисъл („Хаджи Димитър“, „Обесването на Васил Левски“).

Могат да се намерят и други случаи на текстологична близост между стиховете на Ботев и Раковски. Още няколко примера:

Пият твоя кръв немилно

усойки змии зли!

(„Горски пътник“) (1, 178)

 

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости.

(„Елегия“, 1870) (1, 18)

 

О, бедно страдаща България,

кой пристойно да т' оплачи!

Где е на свят други Еремия,

твоя страдания да назначи!

(Горски пътник) (1, 266)

 

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

[...] твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас в пустиня.

(„Обесването на Васил Левски“, 1875) (1, 57)

И в двата случая става дума за образ, който има своята дълга предистория, включително и в Библията, където също змията е характерен символ; едно по-детайлно изследване вероятно би открило и източника на образа на змията, която пие кръвта или е засмукала своята човешка жертва. Вторият пример отвежда към един популярен образ - родината майка – наложен в българската словесност от Неофит Бозвели, при когото се среща и лесната аналогия с пророк Еремия. Раковски познава Неофит и споменава с уважение своя съгражданин в някои от писанията си7, ако Ботев е познавал творчеството на Неофит, то това е могло да стане както чрез публикацията на В. Друмев от 18748, така и чрез писанията на Раковски. Напълно възможен е и друг текст да е послужил на Ботев при изковаването на този образ.

И накрая още един пример за несъмнена текстуална близост, който също може да се разглежда и в контекста на тогавашната поезия и реторически похвати, познати не само от българската книжнина.

По-добре смърт с юнашка борба,

нежели живот се безчестен!

По-добре свобода минут' една,

нежели цял век жизни рабствен!

(Горски пътник) (1, 280)

 

свобода или смърт юнашка!

(„На прощаване [в 1868]“) (1871, 1, 26)

Вижда се, че фразата на Ботев, е освободена от всички детайли и пояснения и е сведена до лаконично и запомнящо се афористично словосъчетание. Мога да се намерят и други примери, които предлагат не толкова директни текстуални съвпадения, колкото частични сходства в думите и по-значителни – в смисъла. Ботевите фрази са несъмнено много по-стегнати, по-концентрирани, което прави въздействието по-ударно. Ботев използва по-пестеливо паралелизмите и реториката на повторението, в някои случаи се отказва от отделни думи, които изглеждат по-експресивни, и ги заменя с по-непретенциозни. Така например усойницата, при това „усойки змии зли“ звучи по-страшно от „смок“, но въпреки това варианта на Ботев е по-въздействащ. Наред с всичко останало, пестеливото и ненатрапчиво използване на традиционните тропи и поетически фигури прави поезията на Ботев по-близка до търсенията на ХХ век.

От друга страна трябва да сме много предпазливи, когато правим подобни заключения. Познатата на всеки българин фраза, изписана по знамената на бунтовниците, може да бъде открита в много текстове, и български и чужди. Д. Великсин също на няколко пъти я използва, при това през 1868, годината, която присъства в заглавието на първата редакция на „На прощаване“:

И ако щем да стигнем

народната безсмъртност

оружно да ся вдигнем

и мъжки да извикнем:

свобода или смърт!9

(„Позив към българите“, 1868)

 

Пламна огънят в Балкана!

Кръвта зе веч да тече.

Българинът вече стана

и, отчаян от Корана,

смърт или свобода ще.

(„Позив към всичките българи...“, 1868) (с. 33)

* * *

 

Стефана Таринска първа по-детайлно разглежда близостта на Ботев с Димитър Великсин - авторитетен на времето, но преминал в периферията на днешните ни представи поет.10 Нейният съпоставителен анализ на „общите теми, образи и идеи, сходни жанрови и езикови предпочитания“ я отвежда до извода, че безспорният авторитет (Великсин) е привличал вниманието на по-младият поет (Ботев) и „е провокирал желанието му[...] да даде ново и различно решение на проблемите“. Познанството между двамата е документирано, няма съмнение, че стиховете на Великсин са известни на Ботев. Отношението му към тях, разбира се не е еднозначно, в „O, tempora!, O, mores!“ то е открито иронично:

То не е тъй важно, та можахме и да го премълчим, но „понеже обаче сърцето ми плаче за моя народ“, както казва г-н Великсин в едно стихотворение, ще го кажем: юларят! (1, 79)

Както посочва Ст. Таринска, тук се визира „Мисли връх женитбата“ (1868):

Бащи (и най-паче

от наший род,

защото обаче

сърце ми не плаче

за странен народ)[...] (с. 18)

Стихотворението на Великсин е посветено на съвсем различна тема, заслужава внимание фактът, че Ботев иронизира езиковата несръчност на своя по-утвърден колега по перо. Според Таринска популярното сред българите в Румъния стихотворение на Великсин „всъщност перифразира текст от Показалеца на Раковски“, а същият мотив се открива и в „Ней“ на Ботев.

Интересни са наблюденията на изследователката върху паралелизма между Великсиновото „На една българка“ (1868) и Ботевото „На либето ми“ (Дума, 1871; по-късно в Песни и стихотворения заглавието става „До моето първо либе“). Според Таринска:

И в двете стихотворения се отхвърля миналото и любовта, свързана с него[...] Произведенията се съвсем различни по идея, по решаване на дилемата любов – дълг, по конкретно разгръщане на темата, по стил, по строеж на стиха, по общо художествено внушение и все пак има нещо общо в тяхното формално изграждане.11

Изследователката открива подобен тип близост между „Една отломка от человеческото сърце“ (1868) на Великсин и „Делба“ (1870) на Ботев, „Лебедова песен на един български изгнаник“ (1869, публикувана на френски в българския в. Народност) на Великсин, посветена на Раковски („в негова памет“), и „В памет на Хаджи Димитър“ (Независимост, 1873); „Анна и чокоинът“ (1963, на румънски) на Великсин и „Пристанала“ (1871) на Ботев; „Сънят на един поет или бездната на атеизма“ (1863, на румънски) на Великсин и „Моята молитва“ (1873).

 

* * *

 

Изненадваща и неочаквана е близостта между Ботев и Васил Попович, при това явно не става дума за скрита полемика, каквато някои изследователи са склонни да откриват в подобни аналогии. Случаят не е идентичен и с казуса Ботев - Великсин, Попович не е толкова авторитетен поет, а и до Ботев едва ли са достигнали повечето от не особено многобройните му стихове. Обяснението може да се потърси в средата, в общия фон, на който се раждат някои от произведенията и на двамата. По отношение на Попович, сравнението би откроило присъствието му в българската словесност, а и в българската литература. А в предосвобожденските десетилетия това присъствие е много често близо до първенците.

В началото няколко думи за житейската фактология. Васил Попович (1833-1897) е петнадесетина години по-възрастен от гениалния си съвременник (роден 25 декември 1847 / 6 януари 1848). Житейският му път не се вмества в обичайните схеми - роден във Влашко, руски възпитаник, той е един от малцината, които се връщат в Българско. Попович е последователен просветен деец, който не попада и в клишираната представа за „народните мъченици“. Оказвал се неведнъж във вихъра на обществените борби и то нерядко на страната на радикално настроените си съвременници, той не се включва в никоя от съвременните му групи. Доколкото днес може да се реставрират литературните и личните му приятелства, то те го свързват с хора като Д. Великсин, които също не се радват на особен интерес от страна на литературните историци.

Подобно на Ботев Попович търси по-високо образование в Русия, където учи първо в киевската Втора гимназия (1851-1856). Съществуват предположения, че заедно с по-големия си брат Константин (Костаки) Попович (1821-1876) участва като доброволец в Кримската война - нещо, което, ако е вярно, несъмнено би го сближило с Ботев. След като завършва гимназия Васил се завръща при брат си в Браила, постъпва в Киевския университет (1857), прекъсва и след нов престой в Браила следва в Московския университет (1858-61). След поредния престой в Браила Васил е учител в Болград (1861/62-1865), отново се установява в родния си град, за да се завърне в родината, която фактически не познава, и да се установи като учител във Велес (1872-1874), а след това в Пловдив (1874-1877/79) и т. н.12

Пътищата на двамата като че ли не се пресичат, поне не в началото, но са доста успоредни. Ботев учи в Одеса и се завръща при баща си в родния Калофер. (За Васил по-големият брат като че ли е бащинска фигура, като че ли изпълнява ролята на покойния баща.) Ботев също се отправя към Московския университет, но не стига до него, той също учителства сред български колонисти. Ботев също е сред малцината, които се завръща в родината. Първият път за кратко и като учител, вторият - по известния на всички радикално различен начин

Единствената възможност да се срещнат двамата са имали в Браила. Знае се, че Ботев пристига в тук през декември 1867 и постъпва на работа в печатницата на Д. Паничков, където учи занаята и коригира „Дунавска зора“. Тук той участва в театралната трупа на Д. Войников и остава до към есента на 1868 г. По това време Попович вече е познато име за българската книжнина, опитал е перото си в и драматургията и се предполага, че е участвал в трупата на Войников, може би като художник на декорите. Така че срещата между двамата е много вероятна. Ботев очевидно трябва да се е срещал със „звездата“ на Войниковата трупа Матилда Попович - дъщеря на Костаки и племенница на Васил; на нея Великсин посвещава един от най-известните си сонети. Ботев не може да не е чувал за Костаки Попович и неговия хотел „Петербург“. Константин Попович поддържа близки връзки с Н. Геров, Евл. и Хр. Георгиеви, Ив. Селимински и Г. Раковски. При него са отсядали Друмев, Жинзифов и др., а може би и сам Ботев.

По-малко вероятно е по това време Попович вече да е чувал за по-младия поет и особено за неговите стихове. Всъщност до пристигането на Ботев в Браила е отпечатано само „Майце си“ („Гайда“, 1867), а докато е тук, „Към брата си“ излиза в „Дунавска зора“ през 1868. По-късно Попович сигурно ще е знаел редактора на „Дума на българските емигранти“, а и неговите стихове.

Няма съмнение, че двамата са се срещали - протоколите на събранията около Книжовното дружество са фиксирали тези срещи. Но това става по-късно, през 1871 г.13 При това позицията на В. Попович в споровете около Книжовното дружество е близка до позициите на Каравелов и Ботев, някои изследвачи дори свързват с Попович една дописка по този повод във в. „Свобода“ от 19 февруари 1870 г., подписана „един браилчанин“14.

В. Попович навлиза категорично във възрожденската поезия със стихотворенията „Гроза“ и „Тъга“. Първите му опити, публикувани в „Братски труд“ (1860), надхвърлят нивото на даскалската поезия, в тях са предадени сложните преживявания на автора, откъснат от своята родина. Откриват се някои от мотивите, характерни за поезията на Д. Чинтулов, Н. Геров, Р. Жинзифов, К. Миладинов („На санцето“ е публикувано в същия брой на „Братски труд“) - борчески призиви, носталгията на младежа и желанието му с „криле два орлове“ да се завърне в родината, жалбата на самотната майка; появяват се същества от народната демонология, натоварена със символи картина на идващата буря. Още тук може да се потърси известна тематична близост с Ботевата поезия.

В Балкана грозно вятър повява,

гъста дубрава шуми;

стани, юначе, небо стъмнява -

нощем ще страшно гърми!15

(„Гроза“, 1860)

С бурята идват и „люти хайдути“. Днес е трудно да се твърди категорично с кое значение е употребена тази дума, но като че ли за Попович тя означава по-скоро разбойници - „хайдути тръскат добича на всяд...“ Финалът на стихотворението е баладичен - оказва се, че синът „мъртав лежи“ и горещите призиви няма да го съживят, а майката ще легне до него. Може би трябва да се припомни, че „Гроза“ (1860) излиза на бял свят седем години преди първото Ботево стихотворение „Майце си“ (1867).

През 1868 четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава, а Ботев става секретар на Жельо войвода и се кани да премине в Българско. Настроенията му присъстват в „На прощаване в 1868“ и „Хайдути“ (публикувани чак през 1871 в „Дума“). Непубликуваната „Песен юнака, който се е решил да мре за отечеството“ на В. Попович е много близка до общото настроение на „На прощаване“, а в някакъв смисъл - на „Хайдути“ и дори на „Майце си“. Без да се сравняват поетическите качества на произведенията на двамата съвременници близостта изпъква в общата ситуация - разгърнато обръщение на син към майка. При това и героят на Попович тръгва с дружина, той също си дава сметка, че пред него има само два пътя победа или гибел.

Ако се върна, мамо,

юнак да дойда;

ако ли погина, мамо,

мъжки да падна.

(„Песен юнака, който се е решил да мре за отечеството“) (с. 475)

Разбира се тези стихове са доста по-различни от Ботевите:

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан[...]

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байрак в ръка[...]

(„На прощаване“) (1, 24, 25)

Подобно на Ботев в „Хайдути“ и „На прощаване“ и В. Попович стилизира своята творба в духа на народната песен. В сходната ситуация и при двамата се появяват цветя, но функциите им не са напълно идентични. У Ботев: „Берете цветя в градина,/ късайте бръшлян и здравец,/ плетете венци и китки[...]“ У Попович: „Най си в градина, мамо,/ сади босилек;/ дор си прецъфне, мамо,/ аз ще се върна.“

Парадоксално наистина, но стихотворението на В. Попович е датирано 19 декември (нов стил 7 декември) 1867, докато Ботев пристига в града няколко дни по-късно - на 23 декември. Така че някакво въздействие от страна на Ботев върху Попович е малко вероятно. От друга страна трудно може да се допусне, че Ботев е познавал непубликувани стихове на непознатия съвременник. По-късно Попович е доста потаен, когато става дума за собственото му творчество - малцина знаят например за рисунките му. Но пък в Москва, в кръга на българските студенти едва ли той е бил толкова потаен. И все пак близостта говори по-скоро за някаква типологическа сходство, в която сближава почитания от поколенията поет и революционер със забравения негов съвременник.

Второто непубликувано стихотворение на В. Попович от това време също провокира към някакво сравнение с Ботев, при това с вероятно още ненаписани творби. Не особено оригинално и ефектно в „Чудак“ Попович гради образа на някакъв „смелчак“, чийто кураж идва от бокала с вино. С чаша в ръка „той пий и пей:/ „Налей, налей[...]“ (с. 475) Очевидно този герой е в някаква далечна роднинска връзка с явлението, обрисувано от Ботев:

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни -

крещим: „Хайде на Балкана!“

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народните свети жертви!

(„В механата“, Независимост, 1873) (1, 51)

Забелязаните по-конкретни подобия в поезията на двамата дават основание да се потърсят ботевски настроения и в, условно казано, социалната елегия на Попович „По поводът на лошите явления у нашиот народ“ или в суровия и титаничен образ от „Рабът“. Те едва ли са сред най-доброто, излязло изпод перото на Попович, но настроенията за знаменателни.

Още нещо сближава Ботев и Попович - възмущението им от нарцисистичните пози на съвременните им интелигенти и просветители. У Ботев то е зафиксирано най-директно в „Политическа зима“ (1875), у Попович, който и тук като че ли има някакво хронологическо предимство - в комедията „Наяве и насъне все то или Списателски истерики“ (1870). Отново е рисковано да се говори за въздействие, въпреки че творбата на Попович е публикувана и поставяна на сцена. И двамата прибягват до представяне на сън. Попович използва същата разгърната метафора и в стихотворението „По поводът на лошите явления у нашиот народ“16:

Заспим, завладяни от тежкия сън,

и уж се пробудим, и уж се свестим;

понякога зърнем безцелно навън,

и пак от дрямка главата клоним. (с. 456)

В „Политическа зима“ - „Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш?“ (1, 134) В „Наяве и насъне“ на сцената директно са показани сънищата на героя, наистина по-различни от виденията на Ботевия персонаж. Разбира се сънят като повествователно средство е използван и от мнозина други по това време, той е доста популярен във възрожденската литература.17

В „Наяве и насъне“ открито се пародират основните тенденции в книжнината на Българското възраждане. Кочев се залавя да пише няколко произведения - просвещенския по дух трактат „Подлеците на деветнайстий век“ и просветителско по дух съчинение за жените, сантиментална мелодрама за прелъстяването на невинна девойка, споменава се някакъв байроновски по дух замисъл, ражда се „Ботюяда“ - сатира срещу конкретен човек (да си спомним Ботевото „Защо не съм“), любовен акростих.

Възможно е да се потърсят някакви конкретни адреси на пародираните произведения. Така например съчинението за жените напомня за „Образованието на човеческия род или за воспитанието на жените“ от А. Шопов18, труд, към който и Хр. Ботев се отнася саркастично (1, 198-199). Докато „просветителят“ не се съмнява в необходимостта от подобни трудове, „революционерът“ е по-радикален: „Нито Еме Мартен, нито г. Шопов могат увери светът, че нещастията на народите се заключават в необразованието и грубостта на жените. Това е стара песен! Другаде са причините на народните страдания, г. Шопов, и другаде е лекът, който трябва да употреби човекът, за да излезе из робството, а следователно и из невежеството, но... тук не му е мястото.“ Ако държим да обясняваме близостта между Ботев и Попович с „полемика“, то може би единствено тук бихме имали някакво основание, макар и съмнително. Полемичната категоричност не е чужда на Попович и тя се е проявявала неколкократно - и в известния спор с Н. Павлович, и в сатирите срещу Вазов, за които ще стане дума след малко. Но „Наяве и насъне“ не е публицистично еднопланова карикатура. Творбата предполага и по-задълбочен прочит. Осменият „списател“ Кочев всъщност никак не е еднопланов - нещо, което не може да се каже за сатиричните персонажи на Ботев.

Следосвобожденската поезия на В. Попович не се радва на особено внимание от съвременниците, особено ако изключим популярните му стихове за деца. Всъщност най-високата оценка за него е включването на няколко стихотворения в престижната „Българска христоматия“ на Ив. Вазов и К. Величков. Но отношението на Попович към Вазов е доста хладно, ако не и негативно. Архивът му пази няколко негови любопитни стихотворни реплики към поезията на именития му съвременник. Първата е „И. В.а/а „Гусла“ (След прочитането й)“. След иронично навързване на заглавията на Вазовите стихове от „Гусла“ идва и „поантата“, в която попадаме и на възклицанието:

О, Пишурка незабвений,

Вазов те надмина

и в насмешката надменний

паметник ти вдигна. (с. 479)

Ироничното сравнение с Кр. Пишурка има аналогия в „Гусла“:

Никой не увековечи

туй събитье знаменито,

никой вестник не разправи

туй в особена притурка,

нито с ода го прослави

дивният поет Пишурка....

(„Моята съседка Гмитра“)

Да си припомним, че от Ботев почват нескончаемите задявки с името на Пишурка. В случая като че ли и Вазов, и Попович само следват „Защо не съм“.

А и това е само детайл, по-важно е какво от Вазов не допада на Попович. Доколкото може да се съди от епитетите, които му прикачва, става дума от една страна за изкуствен патос и риторика („празнословие“, „многословен, безконечен“, „патърдия многошумна“ и пр.), от друга страна за плачлива елегичност („пее и мърмори“, „кат баба се оплаква“) и от трета - за това, което по-късно ще се нарича дребнотемие („дреболия“). Към това се прибавят и чисто естетически възражения, несъгласие с поетиката („водна каша, врела, не кипела“, „безцветен“, „развлечен“). Отказана му е и позицията (или позата) на обществен съдник („Като философ наставник/кастри, поучава“). Сигурно подобен прочит на Поповичевите реплики носи в себе си и спомена за други, бъдещи критики срещу Вазов. Или за Ботевото

Но защо не съм и Вазов,

„вярата“ си да възпея:

че ще стане вълк овцата,

а певците като нея?! (1, 46)

Тук не става дума доколко подобни характеристики са справедливи. След споровете около Книжовното дружество Попович и Ботев отново се оказват на близки позиции. Още по-важно в случая е да се потърсят у Попович ядрата на идеите, очертали се и дори манифестно заявени от следващите поколения поети и критици.

Трудно и опасно е да се правят заключения от посочените прояви на близост. Все пак, макар и периферна, „неочакваната близост“ или „интертекстуалност“ е несъмнена. Тя се противопоставя на наложената още от З. Стоянов и продължена от други представа за Ботев на първо място като за хъш и спонтанен поет, който сякаш стои извън контекста на времето си. Показателен е например начина, по който в „Христо Ботйов, опит за биография“ е представен Браилския период от живота на революционера - всред хъшовските делници епизодично се мярка Войниковата трупа, за която съвсем между другото е казано: „Взели участие в представлението и аристократическите фамилии, като Матилда Попович и други.“19 В същия дух Г. Боршуков, авторът на бележките към тома от съчиненията на З. Стоянов, пропуска да коментира името на актрисата, въпреки че по правило дава сведения за останалите споменати лица. За да не изпадна в противоположната крайност ще се въздържа да предположа евентуално въздействие на по-възрастния и по-наложен по време на срещата им автор върху несъмнено по-значителния. Ще се въздържа, но ще оставя въпроса открит...

 

* * *

 

На друга неочаквана близост обръща внимание Иван Пауновски в статията „Ботев и Пишурка20. Критикът възкликва: „Ще каже някой - на, доживяхме да сравняват Ботев с Пишурката и комай да намекват, че се е влиял от него. Да се е влиял подражателски - няма как. Но и при Пишурка срещаме теми, които са вълнували нашия немил-недраг хъш.[...] Очевидно е, че при повечето съвпадения личи полемика и че Пишурка е само един от онези, с които Ботев е полемизирал.“

Всъщност „съвпаденията“ са няколко и отново говорят преди всичко за общ език, за общ набор от изразни средства, с които си служи българската поезия от това време. Трудно може да се аргументира някаква по-дълбока полемична насоченост. В поне един от случаите жанрът (молитва) определя и сходните изразни средства. Азбучна истина е, че „Моята молитва“ на Ботев преобръща жанровия модел и полемизира с присъщите му идеи, но едва ли конкретно със стихотворението на Кръстьо Пишурка.

Всички стихове на Пишурка са от „Кудкудячка“ (1871) и са публикувани преди визираните Ботеви стихове. Първият пример е близък до настроенията в няколко Ботеви стихотворения, но текстуалната близост е с „Ней“:

Кат те тъга или беда мори,

кат ти се запали гръд без мира.

(„Господ здраве нека дава“)

[...] мен в гърди

силен пламък, яд гори

и гняв ще ме умори.

(„Ней“, 1872) (1, 40)

Към същата Ботева творба отпращат и други стихове на Пишурка:

От нас двама един трябва

днес да издъхне.

(„Бой на петли“)

ще умре един от нас

ил мъжът ти, или аз!

(„Ней“, 1872) (1, 41)

Втората група аналогии е с „Моята Молитва“:

Боже, кой правда обичаш,

недей ти мен да оставиш!

Недей, боже, мойта младост

с горка тъга да удавиш.

(„Молитва“)

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!...

(„Моята молитва“, 1873) (1, 53)

Освен тебе няма бога;

освен тебе няма правда.

Мойта душа тебе само

единому поверява

в гърдите ми чиста съвест

с твойта правда с'утешава.

Ти никого не си,

който страда оставил...

(„Бог Богов“)

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мене в сърцето и в душата.

[...] а човека си оставил

роб да бъде на земята

[...] а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси.

(„Моята молитва“, 1873) (1, 52)

* * *

 

Разгледаните няколко примера разкриват различни по тип връзки между Ботевата поезия и поетическите опити на неговите съвременници. Те могат да бъдат разглеждани в своеобразна градация. В първия случай – Раковски – може да се предполага съзнателно търсена близост, дори цитиране на авторитетен поет, много близък в идейно отношение. В следващия пример – Великсин – идейната близост е не така категорична, а авторитета на по-наложения поет не е толкова безспорен; близостта е не толкова текстуална, колкото в строежа на стиха и използваните мотиви. В. Попович като че ли в още по-малка степен е утвърден поет и образец за младия бунтар; търсенията на двамата са в една посока, като все пак по-възрастният има хронологическо предимство, което допуска мисълта и за въздействие върху несъмнено по-талантливия по-млад поет. И накрая, Пишурка е обект на открито отхвърляне и ирония, което не изключва известна тематична и жанрова близост.

Казано най-общо, стиховете на Ботев имат текстуални аналогии у различни съвременници, което говори не толкова за пряко въздействие или цитиране, а за наличие на по-разгърната мрежа от междутекстови връзки, по която може да се съди за акцентите в тогавашната поезия. „Неочакваната близост“ на Ботевата поезия със стиховете на неговите съвременници несъмнено е важен проблем, който заслужава по-разгърнато изследване, което би било полезно за осмислянето на творчеството както на големия поет, така и на по-„малките“ му събратя по перо. При това сравненията трябва да продължат и да обхванат и Д. Чинтулов, непубликуваните приживе опити на Н. Геров, познатите стихотворения на Р. Жинзифов21 и П. Р. Славейков и т.н. Гениалната Ботева поезия е очевидно „свръхинтерпретирана“ и днес ни е трудно да гледаме към нея обективно, т. е. за различим, по думите на У. Еко, „това, което текстът казва благодарение на текстовата си кохерентност и на първоначалната означаваща система, на която се основава“ от „това, което адресатите са открили в него благодарение на собствените си системи на очакване“22. Убеден съм, че прочитите на Ботев, от една страна, и на Г. Раковски, Д. Великсин, В. Попович, Кр. Пишурка могат да се задълбочат, ако се освободят от въздействията на натрупаните ни очаквания и стереотипи.

 

Първа публикация в: Българско възраждане. Идеи. Личности. Събития. Годишник. Т. 10. С.: Общобългарски комитет и Фондация Васил Левски, 2008, с. 98-113.

 


1 Вж. Хаджов, Ив. 1. Ботев и Раковски. - Златорог, 1935, № 3; 2. Образът на хайдутина у Ботйова и Раковски. – Златорог, 1935, № 6. Генов, Кр. 1. Поетическо влияние на Раковски върху Ботев. – В: Българска литература. Основни въпроси. Ч. 2, С., 1947, с. 124-152; 2. Отгласи на романтичния свят на Раковски в поезията на Христо Ботев. В: - Генов, Кр. От Паисий до Ботев. С.: Наука и изкуство, 1967; Динеков, П. 1. Поезията на Христо Ботев. – Във: Възрожденски писатели. С.: Наука и изкуство, с. 316-317; 2. Христо Ботев между своите съвременници-поети. – В: Динеков, П. Историческа съдба и съвременност. С: Наука и изкуство, 1972, с. 192-209; Унджиев, Ив., Цв. Унджиева. Христо Ботев. Живот и дело. С.: ОФ, 1975; Таринска, Ст. Литературното влияние на Г. С. Раковски върху Христо Ботев. – В: Традиция, приемственост, новаторство. В памет на Петър Динеков. С.: Кирило-Методиевски научен център, 2001, с. 332-337.

2 Ботев, Хр. Съчинения. Т. 1. Съст. Цв. Унджиева и Н. Жечев. С.: Български писател, 1986, с. 230. Надолу Ботев се цитира по това издание, като в скоби се посочва томът и страницата.

3 Вж. [Ролята на Раковски в борбата за освобождение.] – Знаме, І, № 20, 29 юли 1875. „Заслугата на Раковски се състои в това, че той обобщи и разпространи тази идея, и из числото на нашите народни хайдути създаде няколко души народни предводители и пламенни борци за свобода. Семето, което посея тоя незабвен за нас мъж, даде доста добри плодове, но ние или неговите наследници, не можахме да се възползваме вовреме от тях. Раковски като политик и организатор е применявал сичко на практика, но неразборчив на средства, той се е мятал ту в една, ту в друга крайност. И той, както и сичките почти негови съвременници са мислели, че Сърбия или Русия, Черна гора или Румъния ще да ни помогнат в неравната борба за свобода. Но както той, тъй и неговите съвременници горчиво са се лъгали в това.“ (1, 129, вж. и с. 130, 136.)

4 Раковски, Г. Съчинения. Т. 1. Подбор К. Топалов. С.: Български писател, 1983, с. 429. Надолу Раковски се цитира по това издание, като в скоби се посочва томът и страницата. Където не е посочено изрично, курсивът в цитатите е мой – Н. А.

5 Например: „Черни бог, Чарт зовими, начало злоби, // бога разорения Бедая проводи // мълва, клевети, ярост да посее // с негови подчинни вси духове злодее.“ (1, 425)

6 Вж. Таринска, Цв. Цит. съч.

7 Вж. Трайков. В. Неофит Бозвели и Г. С. Раковски. – В: Неофит Бозвели и българската литература. С.: БАН, 1993, с. 19-23. До написването на „Обесването на Васил Левски“, практически нищо от трудовете на Бозвели не е публикувано, извън учебниците. Раковски го споменава в Българский за независимото им священство днез възбуден въпрос... (Белград, 1860) и публикува едно писмо на Неофит до себе си в Дунавски лебед, № 47, 22. авг. 1861.

8 Друмев, В. Мати Болгария. - Периодическо списание, кн. ІХ-Х, 1874, кн. ХІ-ХІІ, 1876.

9 Великсин, Д. Съчинения. Съст. ред. и коментар Ст. Таринска и Р. Флоря. С.: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 1991, с. 32. Надолу произведенията на Великсин се цитират по това издание, като в скоби се посочва страницата. Тук и в следващия цитат курсивът е на оригинала.

10 Вж. Таринска, Ст. Ботев и Великсин - момент от литературния живот на българите в Браила. - Български език и литература, 1988, № 5-6.

11 Таринска, Ст. Ботев и Великсин..., с. 71.

12 Повече за В. Попович вж. в: Аретов, Н. Васил Попович. Живот и творчество. С.: Кралица Маб, 2000.

13 Вж. Документи за историята на Българското книжовно дружество в Браила. 1868-1876. Подбрали и подготвили за печат. П. Миятев и Г. Димов. С.: БАН, 1958; Арнаудов, М. Българското книжовно дружество в Браила. С.: БАН, 1966.

14 Свобода, № 13, 19 февруари 1870. Според М. Арнаудов текстът „издава мислите на самия редактор“. Вж. Арнаудов, М. Българското книжовно дружество…, с. 144. Вж. И Аретов, Н. Васил Попович, с. 127-134.

15 Произведенията на В. Попович вж. в: Попович, В. Съчинения. Издирил и подготвил за печат Н. Аретов. С.: Кралица Маб, С., 2000, с. 447. Тук те се цитират по това издание, като в скоби се посочва страницата.

16 Дунавска зора, № 45, 21 окт. 1869.

17 Вж. Аретов, Н. Мотивът за съня в преводната и оригиналната възрожденска книжнина. - В: Поетика и литературна история. С.: БАН, 1990, 102-116.

18 Читалище, 1873, № 7.

19 Стоянов, З. Съчинения. С.: Български писател, Т. 2, 1983, с. 355.

20 Цит. по Българската критика за Христо Ботев. Съставител Ив. Пауновски. С., 1983, с. 620.

21 П. Динеков маркира интересни сходства с Р. Жинзифов в: Динеков, П. Историческа съдба и съвременност...., с. 206.

22 Интерпретация и свръхинтерпретация. Умберто Еко в дискусия с Ричард Рорти, Джонатан Калър, Кристин Брук-Роуз. С.: Наука и изкуство, 1997, с. 59.

 


напред горе назад Обратно към: [Николай Аретов][СЛОВОТО]

 

© Николай Аретов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух