напред назад Обратно към: [Николай Аретов][СЛОВОТО]



Българската емигрантска литература: поглед от дома


Само на пръв поглед понятията „емигранти“ и „емигрантска литература“ са ясни и еднозначни. Въпреки че понякога границите са размити, налага се да се държи сметка за различията между „емигранти“, „мигранти“ и „диаспора“. Още по-съществено е разграничението между литература, писана и публикувана първо на езика на страната, от която писателят тръгва (което ще рече – и насочена към на първо място към публиката, която възприема този език като „свой“), от една страна, и литературата, писана на езика на приемащата страна и насочена към публиката в нея.1 Уточненията могат да бъдат продължени с въпросите дали публикуването на родния език означава непременно насочване към „родната“ публика, или маркира „екзотизъм“ със всички последици, които постколониалните изследвания обичат да изтъкват. (Най-ясният пример за черпене на дивиденти от балканския екзотизъм са филмите на босненеца/сърбина Емил Костурица.) И обратното, няма ли случаи, при които публикуването на езика на приемащата страна не е цели черпене на авторитет от нея, които след това да легитимира автора пред родната публика.

Друг съществен аспект на същия възел от проблеми е въпросът на какъв език е писана (и мислена) литературата, което ще рече в каква ценностна и ментална система възниква тя; в този контекст особено интересни са двуезичните автори. Сравнително по-второстепенен е въпросът за сюжетите и обектите на литературата, писана в чужбина. В едни случаи те са български, в други са чужди и представят средата, в която авторът живее. Заслужава внимание и проблемът за завръщането на емигрантите (постоянно или временно). Нещата се усложняват допълнително, тъй като съществуват и произведенията, посветени на чужда среда, писани от родната или при кратък престой в чужбина.

Явлението литература, писана извън своята етническа и езикова област, не заема адекватно място в представите на българската публика, сравнително рядко то е ставало и обект на академични изследвания.2 А то не е ново за българската словесност, която, особено през ХІХ в., но и след това, нерядко е писана извън територии, заселени предимно от етнически българи – Атон, Цариград, Одеса (включително и „Под игото“), Браила... Част от тази литература е писана на други езици. Като интегрална част от българската литература се възприема главно писаното (или публикуваното за първи път) на руски през ХІХ в. – най-ясният пример е Л. Каравелов.3 Само в отделни случаи писаното на гръцки, се възприема като част от българската литература – Гр. Пърличев, докато друга част – Никола Пиколо – не се разглежда като част от корпуса на българската литература.

Статутът на авторите, работили в Румъния, е особен. Текстовете им, писани на български, са важна част от корпуса на българската литература, но текстовете, писани на румънски се разглеждат като периферни (Д. Великсин), не особено висок е статусът и на публикуваните на френски публицистични текстове, включително и на тези, които се вписват добре в каноничната представа за българската история.

Ясно е, че преди Освобождението статутът на текстовете, писани от българи на чужди езици, е доста различен. Те по правило са по-малко четени, но една част се приемат като повод за национална гордост (напр. практически непознатите на съвременниците му академични писания на П. Берон); други (публикуваните в Русия и на руски исторически и публицистични текстове) лягат в основата на важните дебати, като имат както привърженици, така и опоненти; трети (публикуваните на гръцки и румънски) имат сравнително малко позитивно настроени читатели, по-често отношението към тях е игнориране или подозрителност.

След Освобождението част от емиграцията се завръща, а значението на българската литература, писана в чужбина рязко намалява. Намаляват и различията й от литературата, писана у дома. Всъщност тези различия се свеждат до това, че авторите в чужбина по-бързо възприемат нови идеи и стилови особености, а и не се съобразяват с местната цензура. С времето новите веяния по-бързо достигат до България, а цензорните ограничения намаляват. (В скоби казано, литературната история е склонна да хиперболизира и дори да демонизира османската цензура, донякъде за сметка на религиозната цензурата на Цариградската патриаршия, както и да забравя за цензурата в Русия.)

За кратко, главно по време на управлението на Ст. Стамболов (1887 – 1894) някои значителни автори (Ив. Вазов, К. Величков) емигрират, по-скоро доброволно, и в чужбина пишат някои от каноничните си творби („Под игото“) или произведения, които принадлежат към корпуса на българската литература („Писма от Рим“, 1895; „Цариградски сонети“, 1899, публикувани след завръщането в България), при които фактът на написването им в чужбина не оказва съществено въздействие върху рецепцията и статута им.

През първата половина на ХХ в. извън България на български и за българска публика пишат К. Христов, Й. Йовков, Ат. Далчев4, Вл. Полянов, Св. Минков, Багряна, като всеки от тях е в чужбина по различни причини – учение или нещо, което с днешния език бихме определили като „специализация“, доброволна емиграция. При тях фактът, че са писани в чужбина, няма решаващо значение, престоят в чужбина е преди всичко средство за разширяване на културния хоризонт. Повечето от тях въвеждат свързани с чужбина сюжети, персонажи, лични впечатления и пр. в забележимо по-голяма степен от авторите от предишните поколения.

След Втората световна война и в това отношение се наблюдава промяна, значението на литературата, писана в чужбина, се увеличава, макар и по един доста специфичен начин. Разширяването на културния хоризонт и въвеждането на сюжети и фигури, свързани с други страни, са изместени на по-заден план от политическите мотиви. В български контекст след края на Втората световна война могат да се забележат, макар и не в така степен както в Русия, няколко емигрантски „вълни“:

– Първата е непосредствено след 1944 г., тя е доминиращо политическа и сред нея почти няма писатели. Ако се извадят журналистите, тя фактически има слаба връзка с литературата.

– Втората вълна представлява по-скоро постоянният, не особено силен поток от емигранти от 50-те до 80-те години на ХХ в. Сред нея има интелектуалци, включително и писатели. Една част от хората от тази вълна са политически емигранти, друга са икономически, включително и интелектуалци, намерили по адекватно на амбициите им място в европейски и американски университети.

– Като трета вълна условно могат да бъдат определени емигрантите след падането на Берлинската стена (1989), а може би и още по време на Перестройката (т. е. след 1985 г.) Тя е по-масова, по-малко политическа и по-икономическа, а и като че ли по-младежка. Сред нея има немалко хора (главно университетски преподаватели), които се изявяват и като литератори и писатели.

Любопитно е, че българска литература се създава в някогашна Русия, в Западна Европа, в балканските страни, в Централна Европа, но не толкова в Съветския съюз, въпреки не малкото политически емигранти там, особено след 1923 г. (Доколкото подобни произведения съществуват, изключенията не поставят под съмнение общата тенденция.) През последните десетилетия тенденцията като че ли се запазва – извън представителите на старата диаспора, които се активизират, литература на български или от българи се пише предимно в Западна Европа, Америка (главно Северна) и на други по-отдалечени места, но не и в Източна Европа или дори на Балканите (едно от малкото изключения, за които си спомням, е поезията на Яна Букова, която живее в Гърция и активно превежда от гръцки на български, а и в обратната посока). При това в страни като Полша и Чехия има немалки групи мигранти, част от които – интелигенти.

Отделни казуси (много интересни), за които не съм подготвен, представлява емиграцията на български евреи, която върви на тласъци през втората половина на ХХ в. – от основаването на държавата Израел (1948) до към края на века, както и на български турци, достигнала кулминацията си по време на т. нар. „възродителен процес“ от 80-те години и евентуалната тяхна писателска дейност.5 Отделен казус, също много любопитен, е литературата, писана от представители на традиционната диаспора, както и на етнически българи от области извън България (т. нар. Западни покрайнини в Сърбия, банатските българи, българите в Молдова, Украйна и пр.), които се активизират в последните десетилетия, главно по извънлитературни причини. Пред очите ни престижът на българския паспорт рязко се повиши и това има своите рефлекси и върху литературата, писана на български в страните от бившия СССР и бивша Югославия. Въпреки че в публичното пространство доминира обратното мнение, възможностите и желанието на българската държава да подкрепя подобни опити нараснаха. Отношението към тях е доброжелателно, а фактически и негласно снизходително. И това вероятно има своите основания, доколкото сред тези творби едва ли могат да се открият някакви наистина значими за българската литература като цяло явления.

Отношението между представителите различните групи сред емигрантите сигурно са заредени с напрежения и конфликти, които трудно могат да бъдат изцяло забелязани и осмислени отвън, т. е. от България. А те несъмнено, освен всичко друго, имат поколенчески и естетически аспект.

 

* * *

Отношението към емигрантите, рецепцията на тяхното творчество, е не по-малко сложно явление, осмислянето му предполага както общи социални и психологически интерпретации, така и разграничаване между различните му елементи. Няколко са факторите, които го определят, и те всъщност не са непременно радикално различни от факторите, които определят отношението към едно литературно произведение:

– Възможност на потенциалните читатели да достигнат до текстовете. В това отношение литературата, писана в чужбина, все още е в по-трудно положение, въпреки че разликите намаляват. Всъщност необходимите предпоставки са поне две – текстът да бъде първо публикуван, а след това и адекватно разпространен, да достигне до потенциалните читатели.

– Извънлитературни елементи, на първо място политически. Възможността авторът или текстът да станат елемент от някакъв важен за публиката разказ, от някаква митологема.

– Отношението на критиката, медиите и пропагандата към тези текстове.

– Сред многобройните типологии на възприемателя в случая особено важно е това дали той принадлежи към емигрантските кръгове, или живее на територията на своята родна държава.

Отношението към литературата на емигрантите, а и към емигрантите като цяло, е сложно и динамично явление. Ясно е, че преди 1989 г. официалната пропаганда планомерно и целенасочено ги демонизира и отхвърля всякаква възможност сред тях да се появи качествена литература. Известно е и че тази пропаганда не е еднаква и не е еднакво интензивна през целия период – като цяло пропагандата постепенно отслабва, а става не така директна, започва да търси индиректни форми за въздействие. Така или иначе, тя изгради един мит за емигрантите. Той обаче не бива да се надценява, тъй като имаше своето огледално отражение, резултат както на българските емисии на радиостанциите Свободна Европа, Би Би Си, в по-малка степен – Гласът на Америка, така и на самата официална пропаганда. Тя често поражда обратен ефект и това не е някакъв български (балкански) феномен. В резултат на тези два фактора се оформя героизирания контрамит за емигрантите и за тяхната литература.

Една любопитна илюстрация за ефимерността на мита, изкован задружно от официалната пропаганда и от контрапропагандата, беше завръщането на земеделския деец и дългогодишен емигрант Ценко Барев, който бе представен като човека, от когото дори Т. Живков се страхува. Барев веднага зае централно място в политическия живот, бе кандидат за президент, но постепенно бе маргинализиран. Последното известно ми негово политическо действие бе неуспешната му кандидатура за селски кмет.

Още по-сложни стават нещата, ако се има предвид и първият елемент от комуникационната верига – авторът. Напълно възможно е наличието на комплекс у емигрантите, които предварително да са приели, че няма да бъдат разбрани от своите сънародници, точно защото са емигранти. Възможно е, от друга страна, емигрантите да смятат, че тяхното положение по условие e привилегировано спрямо „истината“. Това несъмнено поражда реакции у читателите и слага отпечатък върху рецепцията на текстовете.

И двата варианта на мита (демонизирания и героизирания) са резултат по-скоро на пропагандни действия, отколкото на реално познаване на текстовете на емигрантите, особено на литературните им текстове. Доколкото все пак в България „забранената“ книжнина има известна рецепция от първа ръка, но българските текстове, още повече българските литературни текстове, писани в чужбина, едва ли са сред по-популярните й дялове. На по-голяма популярност се радва публицистиката, мемоарите (например на македонския деец Ванче Михайлов), литературните произведения на емигрантите, публикувани преди емигрирането им (от типа на „Мъже“ и „Жените на Варшава“ на Г. Марков). Всъщност феноменът на реално четената „забранена“ литература от втората половина на ХХ в. е напълно неизследван. Все пак, струва ми се, че по-популярните дялове на тази литература са стари окултистки и Дъновистки книги, мемоари, руски книги (най-вече Ал. Солженицин), стари приключенски, любовни романи (които са не толкова забранени, колкото неиздавани), по-стари и по-нови еротични четива (някои от тях оригинални), чужди западни книги, включително и нови романи (особено популярен през 70-те 80-те години бе т. нар. Служебния бюлетин на СБП, който публикуваше подобни творби), мемоари на репресирани от комунизма (главно комунисти!), записани на хартия и тиражирани актуални радиобеседи и едва след това – литературни произведения на емигранти.

Особено труден за осмисляне при литературата, писана в чужбина, проблем е разграничаването на различните типове рецепция – в чужбина и „у дома“, на читателите и „специализираните“, „овластени“ и „авторитетни“ групи възприематели (литературна критика, публицистика, официална пропаганда), както и промените на рецепцията във времето. По отношение на последната особеност най-очевидната граница е свързана с падането на Берлинската стена, сравнително лесно може да се забележат и различията между синхронната критика и по-късната литературната история, но динамиката е още по-сложна. При възприемането на литературата, писана в чужбина, особено важен фактор е политическата близост или противопоставеност между автор и възприемател; по правило произведенията на съмишлениците се оценяват по-високо, от друга страна произведенията на опонентите предизвикват по-шумни реакции.

В края ХХ в., особено с началото на Горбачовата Перестройка (1985-) в цяла Източна Европа се забелязва съзнателен стремеж за преосмисляне на отношението към емигрантите. Много съществено значение за промяната има и революцията в достъпа до информация, осъществена от Интернет. Критическото възприемане на литературата, писана от емигранти, има няколко варианта. Подходът на медиите е един, друг е на академичната критика, доста по-различно е отношението в Wikipedia и различни интернет сайтове, създадени и от самите автори, а и в интернет форумите.6

Трябва да се има предвид, че доста бързата промяна на официалната пропаганда след 1989 г. и приемането („реабилитирането“) на емигрантите поражда сложни и нееднозначни реакции, който не се изчерпват с позитивните чувства и настроения. Те са премесени с особена форма на несъгласие, ревност и пр., които не винаги са директно заявени, а и невинаги са напълно осъзнати от техните носители, които едва ли са само сред поддръжниците на стария режим.

Подготвеният и издаден в началото на 90-те години „Речник по нова българска литература“ си поставя за цел да ревизира представите за българската литература, като един от акцентите в тази ревизия e отношението към емигрантите. В краткия предговор, подписан „От редколегията“ и вероятно плод на компромис между различните й членове, се открива интересно изречение, което не само свидетелства за промененото отношение, но и документира един удивително старомоден език, негласни ограничения, а не съвсем безпроблемния списък на визираните важни представители на емигрантската литература, в който авторите на литературни текстове едва ли доминират:

Речникът съдържа статии за представители на българската поезия, проза и наука като Стефан Груев, Христо Огнянов, Петър Увалиев, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Атанас Славов и други, чието дело е влог в развитието на чуждестранните култури, но носи отпечатъка и на патриотичната съпричастност към българската проблематика, белязано със знака на автобиографизма.7

 

* * *

Особено важен елемент в налагането на емигрантите от първата и втората вълна са западноевропейските радиостанции, с предавания на български език. Те са основното средство, чрез което имената и делото на емигрантите достига до българската публика. От една страна тези радиостанции – BBC, Free Europe, Voice of America, Deutsche Welle, – които имат свои облик, са част от пропаганден апарат, а от друга страна са обект на яростна контрапропаганда, която всъщност засилва тяхната известност сред българите. Те отделят сравнително малко място на литературата, но включват критични прегледи на публикуваното в България. Емигрантите се налагат като публицисти и критици, а не като автори на „висока“ литература. При това трябва да се държи сметка, че, особено в български контекст, разделението „високо“ – „популярно“ е стабилно и рядко се проблематизира през 50-те и 60-те години.

От друга страна, струва ми се, литературата и заниманията с история са едни от основните средства, чрез които емигрантите от първата вълна черпят авторитет и легитимност. Основните и най-авторитетни структури, изградени от българските емигранти, са посветени именно на подобни цели. Повечето от тях са в Германия, с най-авторитет вероятно се ползва Българското академично дружество „Петър Берон“, създадено в Мюнхен през 60-те години,8 то издава на немски „Български годишници“. Официалната наука естествено игнорира подобни трудове, но те имат малобройна но ентусиазирана група привърженици сред лаиците.

От първата вълна емигранти с амбиции за „висока“ и „чиста“ литература се откроява Христо Огнянов (1911-1997; Р), който използва и псевдонима Борис Босилков за публицистичните си изяви, вероятно, наред с другото, и за да стратифицира изявите си по оста „висока литература“ – публицистика.9 Амбициите му за висока литература достигат до по-широки кръгове от българската публика след промените, когато в България и на български или билингва (на български и немски) са публикувани няколко негови стихосбирки: „Асизки сонети“ (1992), „Пътешествие“ (1995), „Превъплъщения“ (1996). Стратегията на тези, а и на много други издания, е да представя не нещо ново и актуално, а нещо утвърдено, дори образцово и класическо. В тези книги, а и в други издания стиховете стоят редом и черпят авторитет от други текстове – интервюта, спомени, предговори на други емигранти или изследователи.10 Стиховете на Хр. Огнянов се ползват с престиж, но едва ли са популярни, а всъщност и не попадат в прегледите на българската литература. Въпреки универсалните си амбиции поетът Хр. Огнянов не се радва на особена рецепция извън българската публика. На относително по-голям интерес, струва ми се, се радват мемоарните книги и публикациите за Огнянов.11

Близък до Огнянов, но без литературни амбиции, е един друг емигрант от първата вълна, който живее в Германия – Стефан Попов (1906-1989; Р). Той издава книга в България още преди войната12, а след промените, които той не дочаква, на български в превод от немски излизат няколко негови книги13, които без да са особено популярни, са високо ценени от не съвсем ясно оформената група на новите български консерватори, които дори са склонни да го определят като „най-големият български мислител от европейски мащаб“14.

Към емигрантите от първата вълна принадлежат Тончо Карабулков (емигрира във Франция през 1949) и др. След промените той публикува в България няколко книги, които се радват на скромен интерес.15

На особено висок авторитет в България, при това не толкова по политически причини, се радва един относително успял български емигрант – Петър Увалиев (Пиер Рув, 1915-1999; Р, WBg). Той се преди всичко „културтрегер“ – журналист, сценарист, есеист, историк на изкуството. Увалиев е, струва ми се, първият емигрант, който посещава официално България още през 1971 г., според някои по покана на Людмила Живкова.16 След промените в България излизат негови книги, свързани с изобразителното изкуство17, но популярността му се дължи преди всичко на устни изяви – беседи и интервюта, на които той е несъмнен майстор. Както и при други емигранти, и за Увалиев излизат апологетични издания, включително и от обвързаните с бившите комунисти среди – в такива случаи търсенето на легитимност тече и в двете посоки.18

Сред първото поколение емигранти авторът на вероятно най-популярната книга, не само в България и на български, е Стефан Груев (1922-2006; Р, WEn). Неговата „Корона от тръни“ (Crown of Thorns, 1987)19 се цитира от практически всички сериозни историци по света, които разглеждат не само цар Борис ІІІ, но и българската история от 30-те и 40-те години. Още няколко книги от и за Груев се появиха в България след промените.20

Близка до книгата на Груев е и една друга книга на емигрант, появила се не само първо на английски, но и с английски псевдоним на автора – Стивън Констант. [Стоян-Константин Владимиров Данев (1933-; WBg)] Фердинанд лисицата – цар на България. Прев. Св. Минева, З. Тодорова, Л. Грозданова. С.: Интерфред, Вис Виталис, 1992. (Constant, S. Foxy Ferdinand: Tsar of Bulgaria, London, 1979.) И Груев, и Констант са автори, които се насочват не само към българска публика и успяват да намерят своята ниша. Значителният им авторитет и популярност в България се дължат на първо място на тематиката, открито цензурирана преди промените, на ползваните източници, непознати не само на широката публика, но и на професионалните историци, на статута си на емигранти и едва след това на успеха на английските издания на книгите им.

Към това поколение принадлежи българските автори в чужбина може да бъде продължен с поетесата Жени Заимова (1917-2005; Р), която се установява в САЩ през 1957 г. Като автор тя се налага след промените, когато излизат нейни стихове и спомени21, а и книга за нея.22

 

* * *

Най-известният, а всъщност и най-типичният политически емигрант от втората вълна е Георги Марков (1929-1978 Р, Wbg, WEn, WGer, WFr, WRus и др.). Неговата рецепция е най-голяма, отново най-типична, а и не докрай осмислена. Г. Марков е наложен, дори в някакъв смисъл толериран автор, преди да напусне България през 1969 г. След това е заклеймен от официалната пропаганда и осъден на забвение23; книгите му, иззети от библиотеките, се радват на засилен интерес, подкрепян от популярните му радиобеседи по Би Би Си, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“. Издадени като книги24 те получават най-голямото възможно разпространение, а след промените са преиздадени в България.25 Преведени са и не особено многобройните му литературни опити като емигрант, всички те се радват на читателски интерес и изцяло положително отношение на медиите, а и на литературната критика. Дотолкова, че никой не забелязва (или не рискува да спомене), че те не само декларативно, но и по същество настояват за изчистване на комунизма от извращенията на конкретните властници.

В годините след падането на Берлинската стена са публикувани няколко книги за Г. Марков с различно качество и с различна насоченост, сред тях се откроява „Убийте Скитник“ (2005 на Хр. Христов), а след това и нейното продължение „Двoйният живот на агент „Пикaдили“ (2008). Всички те обаче се фокусират върху убийството и не навлизат в дълбочина в литературното му дело. Същото важи и за другата ценна книга на Хр. Христов „Държавна сигурност срещу българската емиграция“ (2000). Силният интерес към Г. Марков, който несъмнено е политически мотивиран, поражда всевъзможни мемоарни и биографични текстове. Огромна част от неговите връстници писатели се оказаха негови приятели, появиха се и опити за навлизане в интимния живот, нещо което не е особено типично в български контекст за автори от най-близкото минало.26 Подобна еволюция винаги променя драстично не само образа на автора, а и структурата на аудиторията му.

Формално близък до него е случаят с журналиста Владимир Костов (WBg), който написа популярна книга за убийството на Г. Марков – „Българския чадър“ (бълг. изд. 1990), а след това се завърна в България и отново за известно време се нареди сред водещите журналисти, публикува и няколко книги.27 Неговият антикомунизъм се оказа още по-проблематичен, а принадлежността му към Държавна сигурност – доказана, постепенно той се завърна към близките до бившите комунисти кръгове.

Тук някъде трябва да бъде споменат и литературната критичка28 Румяна Узунова (1936-1995; Р), която емигрира през 1980 г., активно пише публицистика и критика, включва се в различни обществени инициативи, след промените се завръща за кратко в България.29 И едва посмъртно публикува на български и в България роман с автобиографични елементи, писан по-рано.30 Книгата бе широко рецензирана, но едва ли спечели реален читателски интерес.

След промените емигрантите излизат на мода и са широко представяни в положителна светлина в медиите, а книгите им се (пре)издават в България. Няколко типа книги, писани в емиграция, стават популярни без подобна подкрепа от медиите и дори въпреки медийните критики и основателните обвинения в антисемитизъм. Представителната фигура е Никола М. Николов31, автор на „Световната конспирация“ – една от най-продаваните български книги през 90-те години.

Всъщност казусът Н. Николов е само екстремна проява на проблема за отношението на установените институции към завръщащите се (пряко или чрез книгите си) автори. Струва ми се, че тук отново може да се открият различни фактори. Определен тип жанрове, проблематика, социална позиция и жестове си остават забранен плод и дразнят любопитството на публиката, въпреки негативната „официална“ оценка. Фактът, че авторът е емигрант не поражда, а само допълнително катализира процеса. А информацията за книгата тече по познатите стари неофициални канали.

Един от най-успелите в чужбина български писатели емигранти е Димитър Инкьов (1932-2006; Р, WBg, WGer). В България той е активен журналист, който опитва перото си в различни жанрове (стихове, очерци, пиеси, научна фантастика). Като емигрант в Германия (от 1965) си спечелва име пред българската публика, предимно слушателите на Свободна Европа с фейлетони и хумористични разкази, излъчвани под псевдонима псевдоним Велко Верин. Пред немската публика се налага като успешен детски писател, автора на стотина книжки, много от тях превеждани и на други езици, включвани в учебници и пр. Като фейлетонист емигрантът Инкьов е изцяло свързан с българската среда, проблематика, а и традиции, но като детски писател, струва ми се, той не само се потапя в друга среда, но и следва други традиции и образци. След промените Инкьов е активно издаван в България и се радва на интерес. Многобройни са и преводите на детските му книжки, започнали да излизат в България в началото на 90-те години. Не са малко хората, които помнят неговите сатири от периода на Студената война, които сега се появяват и в книги.32

Не по-малко плодовит и с още по-широки интереси е Атанас Славов (1930– ; Р, WBg, S), който пише и публикува стихове, проза, мемоари, публицистика, научни изследвания, критика, преводи и др. на български и английски. В повечето от тези жанрове той е наложен автор още преди да замине за САЩ през 1975-6 г. Като емигрант той публикува и на английски33, и на български34. При него, може би в по-голяма степен отколкото при други, се наблюдава успешен синтез на българските традиции и възприетото от световната култура. При това този синтез се проявява още в първите му български текстове, а в цялото му творчество отношението му и към двата елемента е критично. Ат. Славов има известен успех като автор на английски език, негови трудове излизат и на полски (като първи издания), но той е преди всичко част от българската култура. След промените той е един от малцината, които се завръщат в България. През последните години той активно преиздава предишните си книги и ръкописи35, а и пише и публикува нови.36 Той е сред малцината днешни български автори, които издават свои избрани съчинения.37 Малцина от неговите връстници в България имат като него и уебсайт.38

По друг път тръгва Цветан Марангозов (1933– ; Р), който емигрира през 1960 г., след излизането на романа му „Белязаният“ (1959)39. В Германия Марангозов се налага като сценарист, продуцент, композитор, но след промените започва да публикува стихове40, а също драми41 и есета на български. Сравнително бързо става много популярен сред определен кръг от литератори, които дори му посвещават специален сборник.42 Проблемът за отношението му към българските и чуждите традиции предполага много по-задълбочено изследване; факт е обаче, че като поет и драматург Цв. Марангозов търси контакт преди всичко с българската публика, а в Германия не се стреми да черпи дивиденти от „екзотизма“ на българското там.

Вероятно най-популярни сред българските емигранти днес са двама млади по това време критици, установили се във Франция в средата на 60-те години. Много неща ги сближават – на първо място общия им интерес към структурализма, но и доста неща ги разделят. Сближава ги и отдалечаването от българския език – и двамата, макар и в различна степен спират не само да пишат, но до голяма степен и да говорят на български, поне публично. Цветан Тодоров (1939-, емигр. 1963; Р, WBg, WFr, WEng, WRus и др.) се налага чрез популяризирането на руските формалисти във Франция и въпреки развитието си по посока на есеистиката остава докрай верен на нефикционалната литература. Още през 80-те години неговите книги се цитират все по-често и с уважение, след промените голяма част от тях излизат в превод на български, авторът се радва на немалки академични почести.43 Струва ми се обаче, че все по-малко е четен.

Еволюцията на Юлия Кръстева (1941-, емигр. от 1965 Р, WBg, WFr, WEng, WRus и др., S) тръгва в друга посока и от структурализъм, семиотика и психоанализа достига до романи. Не малко от нейните книги са преведени след промените, включително и романите. Кръстева още по-категорично скъсва с българския език и българските традиции, но някои от романите й имат автобиографични (по-точно – семейни) елементи, а оттам и връзка с България (представена в тях като Санта Барбара).44 Ю. Кръстева е сред малкото автори, които се опитват да осмислят теоретично своя опит като емигранти.45 Същото в известен смисъл важи и за Цв. Тодоров. Все по-често и двамата са представяни с формула, която в Wikipedia при Кръстева звучи: écrivaine française d'origine bulgare (Bulgarian-French philosopher, literary critic, psychoanalyst, feminist, and, most recently, novelist), а при Тодоров – essayiste et historien français d'origine bulgare (Franco-Bulgarian philosopher). Подобна е и българската рецепция на известния художник авангардист Кристо (Христо Явашев; 1935, WBg, WFr, WEng, WRus и др., S), който се радва на значителен авторитет в България46, но практически (съзнателно?) е прекъснал връзки с нея, още повече с българското изкуство.

Разчетена от гледна точка на публиката, българската рецепция на романите на Кръстева и на есетата на Тодоров (а и на научните им текстове) всъщност следва тази формула. Авторитета като наложен чужд автор, плюс солидарността, произтичаща споделения етнически произход, плюс (в някои случаи) иносказателната връзка с живота в България определят авторитета и успеха на книгите им тук. И при тях, както и при Г. Марков, макар и все пак в по-малка степен, се появиха доста спомени на хора, които словоохотливо разказват за близостта си с тях.

През 60-те години Кръстева и Тодоров напускат легално България, където не са били подложени на някакви особени репресии, а и след това за тях не се появяват познатите от предишното десетилетие пасквили срещу емигрантите. През 70-те години обаче нещата като че ли се променят, появяват се нови емигранти, преследвани, съдени и излежали присъди в затвора. Един от тях е Любомир Канов (1944– ; Р). Той е арестуван 1977, съден, след излизане от затвора през 1984 емигрира в Канада, след това лекар в САЩ. След промените той се завръща често се завръща, а и издава книги, писани на български език и за българска публика.47 За него П. Ватова пише:

Единствената книга на К., излязла досега, сборникът разкази „Човекът куковица“ (1991)... не би могла да се нарече „емигрантска“, защото е инспирирана, а и създадена в българската обществена и културна ситуация на 70-те и 80-те години. Част от разказите са замислени, докато К. е в затвора.48

Подобно е развитието и на Димитър Бочев (1944– ; Р), който напуска България през 1972 г. и се установява в Германия. По това време той има известен опит като автор, след това работи в Свободна Европа, но като писател се реализира след промените с книги, писани на български, посветени на българската публика, свързани със събития в България и нелишени от автобиографични моменти.49 При Бочев и Канов, а вероятно и при Цв. Марангозов, цитираната по-горе формула трябва да се преобърне и редактира, за тях ще е по-адекватно да се използва познатото от по-рано „български автор, живеещ в чужбина“.

 

* * *

След промените са появяват различни типове автори, живеещи в чужбина. За политически емигранти практически не може да се говори, въпреки че някои от тях се опитват да се възползват от подобен статут в началото на 90-те години. Едни от тях пишат на български, други се насочват преди всичко към българската публика, трети предпочитат да се изявяват на някои от световните езици и след това да се срещнат с публиката в България.

Изреждането на авторите, които пишат на български, а и следват някакви български традиции, при това целенасочено се стремят да обновят, може да започне с Александър Андреев (1956), който дебютира в България50, след това се установява като журналист в Германия, но публикува в България и на български, включително и преводи от немски. Неговият роман “Нови степени на свободата“ (1999) представлява радикална пародия на класическите за социалистическата епоха шпионски романи на Б. Райнов. Една година по-рано Ал. Андреев публикува документално-публицистичната книга „Заговорът на шпионите“ (1998).

Сходен донякъде път извървява и Владислав Тодоров51 (1956-; WBg, S), който през 90-те години става университетски преподавател САЩ и наред с академични трудове на български52 и английски публикува романа „Дзифт“ (2006), който с други средства пародира класически схеми на романа за престъпления, представени в една подчертано българска среда.

С някои уговорки към този тип автори могат да бъдат отнесени Цвета Софрониева53, Милена Фучеджиева54, Павел Гоневски (S)55, опитите на Никита Нанков и др.56 Някои от тези автори се завръщат в България и публикуват, повече или по-малко интензивно – Владимир Левчев, Антони Георгиев и др.

По-особено място сред тях заема живеещият в Германия и пишещ, доколкото ми е известно, главно на български Златко Енев (1961-). Той поддържа интересното онлайн издание „Либерален преглед“ (www.librev.com/), насочено изцяло към българоезична публика, друго, подготвено заедно с водещата преводачка Мари Врина, предназначено за чужда публика Ecrivains de Bulgarie (http://litbg.free.fr/). Той публикува, също на български, предимно фентъзи за деца.57 Жанрът няма особено дълги традиции в българската литература, така че трудно може да се каже доколко Енев ги следва. В подобна насока работи и Иван Стоянов Къслев, който живее в Холандия и се подписва Бари Късел (Barry Cussel).58

В последно време вниманието привлече живеещия в САЩ Захари Карабашлиев (1968-). Той е автор на пиеси, една от тях е поставяна в Лос Анжелис, друга е наградена в България. В събитие се превърна романът му 18 % сиво (2008), писан на български и публикуван в България. Той несъмнено има автобиографична основа, сюжетът е свързан с емигрантския живот и, според някои, успешно следва модела на По пътя на Дж. Керуак. Появиха се дори твърдения, че това е „засега най-успешният български емигрантски роман“.59

Още по недвусмислено са свързани с българската литература (и нейното обновяване) Алек Попов (1966-; Wbg, WPol, S), Виктор Пасков (1949– ; D, WBg)и Албена Стамболова – автори, които след повече или по-малък престой в чужбина се завръщат и като български писатели се опитват да достигнат до по-широка публика.

След промените политическите мотиви за емиграция практически изчезват, въпреки че вероятно съществуват опити да се използват подобни аргументи за легализиране на престоя в чужбина, появяват се отделни случаи, при които емигрирането се свързва с дискриминация принадлежност към малцинства – етнически, религиозни, полови. Един от малкото известни ми случаи е Николай Атанасов, който публикува в България „Органични форми“ (С.: Алтера, 2007). Тя се радва на критически интерес, а една критичка пише:

Ако събитие е онова, което не се побира в изработените по един или друг начин хоризонти, то за мен през 2007 това беше стихосбирката на Николай Атанасов „Органични форми“. Съкрушителната й автобиографичност е съчетана с подривна литературност – опит да се излезе в гръб на традицията, да се извади наяве един алтернативен литературен канон на потиснатото различие по линията Лилиев-Вутимски-Георги Мицков. Писана извън България, на което вероятно се дължи част от свободата й, тя е изненадващо своевременна – би било полезно, да речем, четенето й в бъкащото от насилие българско училище. Биляна Курташева, „Литературен вестник“60

На другият полюс са авторите, които живеят в чужбина, пишат на друг език и след това биват превеждани на български. Най-известните имена от последно време са Димитър Динев и Илия Троянов; въпреки че са много различни и двамата имат успех като немскоезични автори, а след това достигат до българската публика.61

Димитър Динев (1968-; WBg, WGer) (на латиница Dimitré Dinew) е австрийски писател от български произход. През 1990 г. емигрира във Виена, като по-късно в интервюта посочва политически причини, не много ясни. Автор на няколко книги, писани на немски – „Надписът“ (Die Inschrift, 2001), „Ангелски езици“ (Engelszungen, 2003) Ein Licht über dem Kopf, 2005) – и на театрални пиеси. „Ангелски езици“ (2006) излиза и в български превод62, но името на Динев нашумява, когато пиесата му „Кожа и небе“ спечели авторитетната награда „Аскеер“ (2007), което предизвика спорове дали един текст, писан на немски от автор с австрийски паспорт може да получи награда за българска пиеса. Утвърденият драматург от по-старото поколение Константин Илиев изтегли своята пиеса „Бетовен 21“ от конкурса. За популярността на Динев спомагат провокативните елементи в театралните му текстове, а и в интервютата му.

По-различен и далеч не толкова съзнателно провокативен е Илия Троянов (1965--; WGer, WEngl, S и др.), който също публикува активно на немски. Книгата му „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (1997, 2007) е преведена на български63, има две издания и бе оценена високо от критиката.64 На добър интерес се радва и екранизацията на романа (режисьора Стефан Командарев, 2008). Наред с многобройните и несъмнено положителни отзиви в медиите в интернет форумите се прокрадват и хапливи подхвърляния, свързани с факта, че Троянов е приел исляма.

По сходен път тръгва Капка Касабова (1973-; WEngl, S), която се налага като поет и белетрист на английски. В България тя се завръща с „Улица без име“ (Сиела, 2008) – една мемоарно-пътеписна книга, която се радва на интереса на англоезичната публика, вероятно защото стои доста близо до нейните очаквания и стереотипи. В България завръщането на Касабова привлече вниманието на медиите, а оттам и на част от публиката.

Най-шумна реакция в последно време предизвика филмът „Баклава“ (по-точно трейлъра към него). Филмът, дело на живеещият в Канада млад българин Алексо Петров, е показан пред публика за първи път на 3 септември 2007 година, по време на международния филмов фестивал във Варна „Любовта е лудост“, както и в София. В началото на 2008 година филмът предизвиква скандал всред държавните институции със своите рекламни видеоклипове, качени на официалния сайт и в интернет, в които се показват сцени на насилие и секс. Видеоклиповете стават причина за иницииране на прокурорска проверка за изясняване на обстоятелствата, при който е заснет филма. На 11 януари е образувано досъдебно производство за създаване и разпространяване на произведение с порнографско съдържание и приемане на работа на лица под 16 години, за което не е искано разрешение.65 Случаят е показателен за зачестилите рецидиви на свръхподозрителност към критичните външни гледни точки към България, включително и когато те идват от емигранти.

 

* * *

Подобен панорамен и безспорно далеч не изчерпателен преглед на българската емигрантска литература, би трябвало завърши с някакви обобщения. То няма как да не почне с тъжната констатация, че поне през втората половина на ХХ век българската литература едва ли може да се похвали със значителни емигрантски автори от мащаба на, да кажем Милан Кундера. От друга страна раздвижването през последните години вдъхва повече надежди.

Извън въздействието на официалната пропаганда и на контрапропагандата, възприемането на литературата, писана в емиграция или от емигранти, се определя от два противоположни фактора. От една страна тя привлича вниманието на публиката и черпи авторитет от емигрантските неволи на автора и от евентуалното й признаване в чужбина. При това тематизирането и проблематизирането на емигрантското битие не е непременно органично присъщо за всички емигранти, до него се стига постепенно, като някои автори (Кръстева, Тодоров66, Бочев, Карабашлиев) проявяват по-голям афинитет към подобни сюжети или теми есеистични размисли.

От друга страна, негласно, извън проявите на завист, на нея се гледа с известен скептицизъм. Той не е непременно неоснователен. Част от литературата на емигрантите, особено от първата вълна, така или иначе съответства на някакъв вчерашен ден, вчерашна ситуация, която не е идентична с днешната, ако не в политически, то поне в културен план. Това не е беда, когато става дума за мемоари или исторически по своята същност текстове (макар и посветени на близкото минало), но става проблем, когато вчерашните представи се отнесат към днешния ден, а декларираната цел е да се каже „истината“ за него. При това тази „истина“ понякога се оказва твърде озападнена, твърде близка до понякога стереотипния западен образ на комунистическа Източна Европа.

Нерядко и амбициите на емигрантите от първата вълна да предложат „висока“ литература и универсални ценности се оказват не съвсем адекватни на реалната (постмодерна) ситуация. Затова и през последните години, съзнателно или не, много от по-новите емигранти се стремят да привлекат вниманието и с някакъв друг елемент от своята творба, да я провокират по един или друг начин. При това, както и при останалите произведения на изкуството, вниманието все повече се насочва не толкова към публиката като цяло, а към някакъв неин сегмент. Това закономерно поражда разнопосочни читателски реакции, което всъщност представлява завръщане към нормалното възприемане на литературата.

Този текст е писан в края на 2007 и началото на 2008 г. Английският му вариант е представен на конференцията Lives in Translation. South Eastern European Diaspora Writing Before and After 1990 (Groningen, April 17-18th, 2008), надявам се той да бъде публикуван. В по-разгърнатия български вариант се опитах да въведа спомена някои книги, появили се през последните месеци.

 

Н. А.

Март 2009

 


1 За тези разграничения в контекста на българския ХІХ в. и за смисъла на обобщаващото понятие „далеч от дома“ вж. Аретов, Н. Българският книжовник от ХIХ далеч от дома. – Славянска филология. Т. 22. Доклади за ХII международен конгрес на славистите. Краков, 1998. С.: 1998. с. 257-264.

2 Вж. напр. Изгнаничеството. Драма и мотивация. Съст. М. Карабелова. С.: Акад. изд. Проф. М. Дринов и Карина М 1996.

3 Наистина литературата от този период, писана на руски, не е толкова обширна, но обема на публицистиката е значителен и тя се радва на сериозен престиж и авторитет. Вж. Български автори в руския периодичен печат. Съст. Цв. Унджиева. Т. 1-2, С.: БАН, 1982-. От друга страна публикуваното на сръбски от същия Каравелов по-късно достига до българската публика, като причините са разнопосочни и са търсени във волята на самия автор, в по-различните особености на творбите и пр. Вж. Аретов, Н. Сръбските повести и разкази на Каравелов. – В: Българско възраждане. Идеи. Личности. Творби. Годишник. Т. 7. С.: Общобългарски комитет и Фондация Васил Левски, 2005, с. 56-63.

4 Случаят с Далчев е интересен. Той е роден (1904) в Солун (днешна Гърция), баща му дори за кратко е депутат в парламента на Османската империя. Едва десетгодишен идва в България, а по-късно за кратко живее в Република Турция. Творчеството му обаче е свързано много по-недвусмислено с Франция, където живее сравнително кратко (1928-29, 1936-37). Неговият брат, известният скулптор Любомир Далчев (1902-2002) емигрира в САЩ през 1976 г.

5 Известни сведения и библиографски данни могат да се намерят в Татарлъ, И. Литературата на турците в България, състояние на изучаването й и други свързани теоретични и практични проблеми. В: Литературата на малцинствата в България след Освобождението. Съст. М. Карабелова. С.: Карина М, 1999, с 63-92; Бибина, Й. Поезията на българските турци след Втората световна война. Пак там, с. 93-128.

6 При представянето на авторите съкратено е отбелязано присъствието в Речник по нова българска литература (Р), Wikipedia и някои от различните и езикови варианти (WBg, WEn, WGer, WFr, WRus, WMaced) и в специален сайт (S).

7 Речник по нова българска литература. 1878-1992. Гл. ред. Магдалена Шишкова. Ред. колегия. Сабина Беляева, Мирослав Дачев. С.: Хемус, 1994, с. 5.

8 Негови членове са: Проф. д-р Георги Шишков, д-р Тодор Цочев, д-р Христо Попов, д-р Христо Огнянов, Георги Ноев, Стефан Попов, д-р Драгомир Цонев, Сава Манолова, Нацка Стайнова, Цветко Чобанов, проф. д-р Константин Кацаров, проф. д-р Иван Странски, проф. д-р Славчо Загоров, проф. д-р Йосиф Гагов,проф. д-р Л. А. Д. Деллин, проф. д-р Никола Димитров, д-р Живко Желев, д-р Иван Сипков, Васил Кожухаров, Кирил Василев, Евдоким Евдокимов, Геоги Лазаров, Стефан Груев, Христо Низамов, проф. Христо Анастасов, Михаил Пъдев, д-р Стефан Кантарджиев, Асен Мандиков, д-р Иван Войнов, д-р Живко Пачилов, проф. Димитър Статков, Дянко Сотиров, д-р Иван Софранов, д-р Петър Аладжов, д-р Александър Станишев. По: Мутафчиева, Вера. В емиграция имаме една друга България. – http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/archive/970815/3.html

9 Един характерен откъс от представянето на Огнянов пред българската публика след промените: „Христо Огнянов е близък сътрудник на Иван Михайлов в Рим; преподавател по български език в Сиракюзкия университет в САЩ; автор на единствената история на българската литература на немски език (преиздадена 1999 в Залцбург) и на антология на българската лирика между двете войни. Един от основателите и председател на Българското академично дружество „Д-р Петър Берон“ в Мюнхен (1965), което съвсем не символично е „връзката на българския народ с европейския Запад“. Сътрудник на многобройни емигрантски издания, Христо Огнянов е истинският културен мисионер на България сред западния свят.“ Чернокожев, В. Завръща ли се емигрантската литература у дома. – Демокрация, 12 февр. 2002. Вж. и http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/042002/literatura.htm.

10 Вж. Огнянов, Христо. Асизки сонети. Прев. Инге Огнянова [С предг. от Петър Увалиев] ; [С послесл. от Инге Огнянова]. С.: Едем 21, 1992; Пътешествие : [Стихотворения]. [С.: Изд. авт.], 1995; Български исторически календар. С.: [Изд. авт.], 1995; Превъплъщения: [Стихотворения]. С.: [Унив. изд. Св. Климент Охридски], 1996; Срещи през годините: Спомени и разговори. Предг. Димитър Бочев. [С.] : Гутенберг, 2002; Към Данте; Асизки сонети. Беседи. С.: Графимакс, 2003; Македония – преживяна съдба. 2. изд. С.: Гутенберг 2003. http://www.macedonia-science.org/virtualna_biblioteka/Hristo_Ognjanov_Makedonija_prezivjana_sudba.pdf

11 Киряков, Бойко. Христо Огнянов : Биогр. С.: Гутенберг, 1999. http://www.red.cas.bg/bibliography.php?bib=271&per=2&print=true Вж. и Григоров, Георги М. Христо Огнянов – един живот за България : Половин век творчество в изгнание. [С послесл. от Здравко Петров]. С.: [Нар. библ. Св. св. Кирил и Методий], 1998.

12 Попов, Стефан. Планини и хора. София, 1938.

13 Попов, Стефан. Безсъници. [Предг. Петър Увалиев, Тончо Жечев; Послесл. Юлиана Маринович]. С.: Летописи, 1992; Българската идея. С.: Летописи, 1994; Идеята за Европа през вековете. С.: Юлиана-М, Лик, 1999.

14 Досков, Кирил (Париж), Петър Атанасов. Бащата на организирания алпинизъм у нас Стефан Попов: Проклятието да си български интелектуалец. Отвратен от интригите в царския двор, той отказва да възпитава престолонаследника Симеон. – Седем, № 8, 01– 07. 07. 2007. http://www.sedembg.com/148/page24.htm

15 Карабулков, Тончо. Досие: Изменник на родината. С.: Светът утре, 2002; Избрани статии от емиграция. С.: Факел /PSP, 2004; Политически фейлетони. С.: Факел, 2004; Парижки разкази. Т. 1. С.: Светът утре, 2005; Скици и приказки. С.: Светът утре, 2005; Летописна книга на родът Карабулкови и гр. Българово. Жельо Учков, 2006.

16 Вж. Данаилов, Г. Доколкото си спомням 3. С.: Фондация Свободна и демократична България, 2002. http://www.slovo.bg/danailov/dokolko3/. Книгата е вероятно най-категоричния опит за проблематизиране и критика „от дясно“ на емиграцията. Вж. напр. цитираните в нея думи на Ст. Гечев: „С годините обаче, както трябва да се предвижда, след големите очарования дойдоха и малките разочарования. Увалиев бе човек с неизяснени политически разбирания: “Вярваш ли ми – беше казал той на Стефан Гечев, – аз в моите предавания никога не съм казал една лоша дума за комунистите!“

Защо? Нима не са заслужавали. Може би по тази причина и заради големия му авторитет, той, някогашният невъзвращенец, беше посрещан в България още през седемдесетте години. Увалиев не умееше да прикрие и неприязненото си отношение към убития в Лондон писател Георги Марков, а то се оказа жалко следствие на история, в която имало намесена жена.“

17 Увалиев, Петър. Търнър: Структурен разрез. Прев. от френски Мария Георгиева. С.: K&M, 2006; Беседи за български художници. С.: Анубис, 2003. Вж. и Увалиев, Петър. Филмови трохи: Статии в българския периодичен печат 1936-1947 г. Състав. Костадин Костов. Пловдив: Веда словена, 2002.

18 Спомени за Петър Увалиев. Ред. Николай Петев. С.: Бълг. писател, 2005.

19 Груев, Ст. Корона от тръни. Прев. Сл. Ораховац, Н. Бонев, Е. Силянов. С.: Бълг. писател, Летописи, 1991.

20 Груев, Стефан. Проектът Манхатън: Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели. Прев. [от англ.] Веселин Иванов. С.: Отворено обществово, 1998 (Ориг. загл. Manhattan project / Stephane Groueff); Моята одисея. Прев. от англ. Веселин Иванов. С.: Обсидиан, 2002.

21 Заимова, Жени. Избрани стихове. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2000; Безкрайна броеница. Избрани сонети, УИ Св. Климент Охридски, С., 2001; Броеницата продължава: 185 сонета. С.: Български бестселър, 20043; Мост през океана. Огнянов – Заимова в писма и стихове. С.: Български бестселър, 2004.

22 Захариева-Цанкова, Зоя. Бог ръка ми е подал. С.: Български бестселър, 2003.

23 Г. Марков е осъден задочно и на 6 години лишаване от свобода.

24 Марков, Г. Задочни репортажи за България. Т. 1-2, Zurich, 1980-81; Литературни есета. Paris, 1982.

25 Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България. С.: 1991; Портретът на моя двойник. [Новели] [С предг. от Зоя Андонова]. [2. изд.]. С.: Македония прес, 1996; Портретът на моя двойник; Жените на Варшава. Състав. Емил Николов; [Предг. Светлозар Игов]. В. Търново: Слово, 2001; Пиесите на Георги Марков. Състав. Зиновия (Зунка) Янкова ; [Предг. Стефан Цанев]. С.: Литавра, 2002; Пражка пролет : Есета. Предг. Божидар Кунчев. С.: Издателско ателие Аб, 2006 и др.

26 Вж. напр. Марков, Георги. Голямата любов на Георги Марков : Неизвестни писма до Здравка [Лекова-Маркова]. [София]: в. Ние жените, 1992. [Прит. на в. Ние жените. 16 с. ]

27 Костов, Владимир. Лично мнение: Някои статии, коментари и интервюта между лятото на 1991 и зимата на 1994. Предг. Иван Ангелов. С.: Христо Ботев, 1994; Накъде вървим? Ще надиграем ли злия жребий? С.: Христо Ботев, 1994; Българска карма. Варна: Color Print, 2002.

28 В годината, в която емигрира е издадена книгата й Павел Вежинов. Критически очерк. С.: 1980.

29 Част от нейните интервюта са събрани в: Узунова, Румяна. Някога, в 89-а. С.: 2007.

30 Узунова, Румяна. Убийство в стил рококо. С.: Сиела, 2007.

31 Никола Маринов Николов е роден на 30 юли 1920 г. в гр. Видин. Завършва френския колеж в гр. София. През 1944 г. участва в първата фаза на войната като артилерийски офицер и е награден с орден за храброст. Веднага след завръщането си от фронта бива въдворен в Дупница, Радомир, Дирекция на милицията и военния затвор в София. През 1945 г. е приет в Софийски университет, Медицински факултет и след 4 години следване е принуден да напусне. Лежи по политически причини във Видински, Врачански и Плевенски затвор преминава и през лагера "Богданов дол", след което е изселен със семейството си в с. Йордан Йовково, Добричко. От 1969 г. се установява постоянно местожителство в САЩ. Завършва Портландския щатски университет (Орегон), със специалности "Централни Европейски науки" и "Изкуство". Завършва успешно университетските курсове по политически науки на професор Франк Мънк, преподавател в Сидней (Австралия), Флорида Портландсия щатски университет. Книгите му "Тайните протоколи" "Четиредесетте безотговорни дни" 1944 "Светът под микроскоп" "Световната конспирация" I и II част, "Новият ред" и "Маските на величията" са преведени на френски, немски, испански, английски, руски, индийски, арабски и турски език. Никола М. Николов почива през 1997 г. (Бележка, който придружава анотации на негови книги в интернет книжарници.)

32 Инкьов, Димитър. Весела неделя: Хуморист. разкази и фейлетони. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1992; Ботуш Каишев и другите. С.: 5 звезди, 2003; Ботуш Каишев и новото време: Сатира и публицистика. Състав., ред. Биляна Сокурова. С.: 5 звезди, 2004.

33 The 'Thaw' in Bulgarian Literature. 1981; Mr. Lampeduza Has Vanished, 1982; The Dough of America Is Rising in Me, 1986; With the Precision of Bats. 1986; Al Santana. Handling Vegetables, 1988.

34 Славов, Ат. Порнографска поема. Мюнхен, 1968; С трева обрасли. Париж, 1983.

35 Славов, Ат. Оловното кълбо. 1991; Психопрограмираният: Фантаст. роман. С.: Орфия, 1992; Пак заедно. Яворови до Елхови. [Очерци] С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1992; С точността на прилепи. Спомени. С.: Бълг. писател, 1992; Политика: Бележки по дилемите на промяната. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1992; Българска литература на размразяването. [Изследване] Прев. от англ. Бойка Драгомирецка. С.: Христо Ботев, 1994; Шаманът в теб и мен: Четива по шаманизъм; Прев. от англ. на авт. С.: Нар. култура, 1994; Дървета мои помогнете ми. [Стихотворения]. С.: Христо Ботев, 1994; Клуцохорската книга-муска от 1859 г. С.: Д-во Гражданин; Акад. изд. Проф. Марин Дринов, 2000 и др.

36 Славов, Ат. Пътят и времето: Светска биография на Петър Дънов. Т. 1. Началото. С.: Бяло Братство, 1998; [Ат. Славов] Нощите на Трентън: Карнавално шествие от Ал Сантана: The complete version. С.: Изток-Запад, 2005; На запад и на запад. С.: Захарий Стоянов, 2007.

37 Славов, Ат. Избрани съчинения. Т. 1-4. [Ямбол]: Я, 2005. Т. 1. Големите кротки животни. Поезия. Есета. Т. 2. Луи Армстронг в страната на славеите. Проза. Т. 3. Яворови до Елхови. Спомени и разговори. Т. 4. Тананикане на лакардиониста. Лакардии; Скици и хумор.

38 http://atanasslavov.com/

39 След промените романът излиза в оригиналния си вид, без наложените от издателството промени. Марангозов, Цв.. Безличният. Роман, 2 изд. С.: Бълг. писател, 1993; Безразличният. Оригиналът. Роман. 3. прераб. изд. С.: Издателско ателие Аб, 2000.

40 Марангозов, Цв. Децата на Русо. Стихотворения. С.: 1991; Биография на сянката. Поема. С.: 1991; Маймуните на радостта. Стихотворения. 1991; Стъмва се – съмва се. С.: Лит. форум, 1993; Последно начало. [Поеми]. С.: Христо Ботев, 1994; Гъбата или Обратното на обратното. Монолог. Усмивката на страха . Картини на едно завръщане. С.: Христо Ботев, 1995; Поезия. С.: Орфей, 1996; Дневник без календар. С.: Издателско ателие Аб, 2002.

41 Марангозов, Цв. Музеят. Драматургия 1961-1964, Мюнхен. Прев. [от нем.] Цв. Марангозов. – С.: Издателско ателие Аб, 2005.

42 Битие и идентичност. Цветан Марангозов – поетът, писателят, драматургът. Съставители: Елка Константинова, Мариета Иванова-Гиргинова. С.: Изд. център Боян Пенев, 2002.

43 Цв. Тодоров е почетен доктор на Софийския университет. Вж. и сборниците: Цветан Тодоров: подвижната мисъл. Изследвания и свидетелства в чест на Цветан Тодоров. Съст. С. Атанасов. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2001.

44 Кръстева, Юлия. Старецът и вълците. (Le vieil homme et les loups) Прев. от фр. Елена Константинова. С.: Хемус, 1993; Обладаване. (Possessions): Роман. Прев. от фр. Нина Венова. С.: Хемус, 1998; Убийство във Византия. (Meurtre à Byzance) Прев. от фр. Албена Стамболова. С.: Ciela; PSP, 2005.

45 Julia Kristeva, Etrangers à nous-mêmes. Flammarion, 1991; Julia Kristeva: Readings of Exile and Estrangement, Palgrave MacMillan, 1996.

46 Освен множество материали в българските медии, на него са посветени и отделни книги. Вж. Ангелов, Ангел. Конкретни утопии. Проектите на Кристо. С.: Летература, 1997.

47 Л. Канов, Любомир. Апокалипсис тогава. (В съавторство с Вл. Бояджиев, 50 екз.) С.: Мост, 1990); Човекът куковица. С.: 1991; Парейдолии. Новели. С.: Петриков, 1996; Между двете хемисфери. С.: Издателско ателие Аб, 2002.

48 Речник по нова българска литература. 1878-1992. Гл. ред. Магдалена Шишкова. Ред. колегия. Сабина Беляева, Мирослав Дачев. С.: Хемус, 1994, с. 163.

49 Бочев, Димитър. Междинно кацане. Роман. С.: 1991; Хомо емигрантикус. [Есета]. Състав. [и предг.] Ирен Иванчева. С.: БАН, 1993; Генезис II : [Роман]. [С предг. от Тончо Жечев]. Пловдив : Летера, 1997; Синеокият слепец. С. : Развитие-холдинг КДА, 1998.

50 Андреев, Ал. Степени на свобода. С.: 1986.

51 Вж. http://vladislavtodorov.com/default.aspx.

52 На български излизат Тодоров, Владислав. Адамов комплекс. Слова в жаргона на орнаменталния маниеризъм: Към критика на политическото въображение. С.: Иван Вазов, 1991; Малък парадокс за театъра и други фигури на живота. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1997.

53 Софрониева, Цвета. Чикаго блус : Стихотворения. = Chicago blues / Tzveta Sofronieva. С.: Фонд. Свободно поет. общество, 1992; Разпознавания. Стихове. Пловдив: Жанет 45, 2006.

54 Фучеджиева, Милена. НеХана. Сб. с разкази. С.: Ciela, 2004; Нощен проект. Текст и снимки Милена Фучеджиева. Увод Любен Дилов-син. [София] : Делта Ентъртейнмънт ЕООД, 2006. – 68 с. : с ил. (Библиотека Алтера : Нова българска литература)

55 Гоневски, Павел. 8 секунди от смъртта. С.: Сиела, 2009.

56 Вж. Нанков, Никита. Празни приказки. [Предг., послесл. Леко Дочев]. С.: Сонм, 2000; В огледалната стая : Седем образа на бълг. лит. селоград. Сл: Сонм, 2001; Триднев : Приказки. Ил. Анжела Минкова. [С.]: Сонм, 2002.

57 Енев, Златко. Гората на призраците. Ил. Андрей Кулев. С.: ПАН, 2001; Една седмица в рая. – С.: Колибри, 2004; Паркът на призраците. Ил. Никифор Русков. С.: Пан, 2003; Пустинята на призраците. С.: Унискорп, 2005.

58 За начина, по който се представят И. Къслев и неговите интернет инициативи вж. напр. http://www.zaedno.de/modules.php?name=News&file=article&sid=169.

59 Цит. по http://www.helikon.bg/?act=content&rec=103&PHPSESSID=e90df8019b1765faf0410680eaa4e779

60 Цит. по http://www.dnt-bg.com/. Тук и други текстове за Н. Атанасов, който е представен така: „Николай Атанасов е носител на няколко национални награди, между които престижната "Южна Пролет" за най-добра дебютна книга на 1999 г. ("Ябълка", Свободно поетическо общество). Той е и съставител на първото по рода си изследване на корените на българската гей култура, публикувано в специален брой на "Литературен вестник" (бр. 19, 2000г.)

61 Вж. и Липчева-Пранджева, Любка. Майчин или авторов – езикът като избор за литературна идентичност. – http://liternet.bg/publish4/llipcheva/majchin.htm.

62 Динев, Димитър. Ангелски езици. С.: Рива, 2006. По-късно излезе и Светлинка над главата. С.: Рива, 2008.

63 В България са публикувани и Троянов, Илия. Събирачът на светове. С.: Сиела, 2008; По пътя на Ганг. С.: Сиела, 2008; Кучешки времена. Революцията менте – 1989. Авторизиран прев. П. Ангелова. С.: Балкани, 2008.

64 Вж. напр. Кирова, М. Изненадата ни намира отвсякъде. – http://www.onlinebg.com/kultura/my_html/2017/dumi.htm.

65 Официален сайт на филма http://baklava-themovie.com/; Официален блог на филма

http://b-a-k-l-a-v-a.blogspot.com/. В медиите и в интернет има множество коментари, доста поляризирани.

66 Вж. Тодоров, Цветан. На чужда земя, София: Отворено общество, 1998.

 


напред горе назад Обратно към: [Николай Аретов][СЛОВОТО]

 

© Николай Аретов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух