напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Среща


Снощи влязох в „Троян“. Онази кръчма на Граф Игнатиев, по чудо останала след реституцията. Имах среща с Велизар Николов, художник от типа на малките холандци, поет и пройдоха като мен.

Велизар го нямаше. Масите бяха необичайно празни, кафява тишина витаеше вътре, беше някак унило, както и вън в кишавата вечер. И аз седнах на една маса до витрината.

Поръчах си бутилка червено, налях си.

Бях като в стих на Лангстър Хюз — сам като шише на маса без човек, като дене без майка, като хиляди глупави и тъжни стихове без автор. Чаках Велизар, мислех си за поезия, мислех си за реституирани имоти (модно беше в тия дни), мислех си...

И в този момент отвън по Графа мина Елин Пелин.

С него бях познат от детството, бях писал теми в проклетото училище за творчеството му и кимнах с глава.

Той се спря. Взря се през мръсното стъкло и също ми кимна. Направих му знак с пръст и той разбра, че го викам.

— Запотрябвал ми е! — рекох си наум, но той вече влизаше. Бавно вървеше, защото подкрепяше някакъв дребничък човек.

— Здравей — рече ми Пелинко. — Радвам се, че си бодър. Запознайте се.

И ми представи Боне Крайненеца. Негов герой, от ликвидационната комисия в Пелово.

Едва сега го познах. Той беше, но доста изпосталял.

— Извинявай — рече Елин Пелин. — Малко е амортизиран! Нали е от ликвидационната.

Елин Пелин седна. Боне се строполи, просто грохна на пода и двамата с писателя от моето детство трябваше да го вдигнем с труд и да го поставим на стола.

Писателят си наля. Дори без да ме пита. На Боне — не!

— Виното е хубаво! — рекох. — Леко е!

— Животът е тежък! — каза Елин Пелин някак си неопределено. — Доста ви е тежък.

Не смятах, че е тъй. Вече четири години имахме свобода на словото и печата, за мен и Велизар демокрацията се ширеше по кулоарите на парламента, даже изпратих вчера един ексминистър на Южния полюс като доктор — консултант по инфарктите.

— Хубаво — рече Елин Пелин. — Това е добре! — И отпи. Такава глътка имаше писателят от моето детство, че отсъстващият Велизар и аз бихме му завидели.

— Няма вино — констатирах аз. — И пари нямам!

Той се усмихна под мустак, щракна с пръсти и на масата се появи пълна бутилка.

Пихме отново. Боне Крайненеца се разшава и млясна с устни. Понечих да му налея, но Елин Пелин ми направи знак — не бива! Боне е уморен. Бил е в ликвидационен съвет, земята е връщал в Пелово, но се оказало, че земя няма, тя отдавна, те такова... едва не му теглили куршума...

Дочух шум. Огледах се. И Пелинко също.

Пред тихата досега кръчма имаше глъч. Няколко човека влязоха в кръчмата и тръгнаха към нашата маса.

— Здравейте — рекоха те. И ние им рекохме здравейте. Не ги познавах, Елин Пелин напрягаше многодиоптровите си шопски очи. Боне похъркваше до нас.

— Ликвидиран е! — ре(е един от тях с тънко гласче и посочи спящия.

Сега го познах. Беше Орсовото унуче, един депутат като скала. Млад, много млад и силен.

— Сядайте и да пием — засмя се стандартно класикът и посегна към бутилката.

В този момент групата, която беше като един, въпреки че Орсов стърчеше глава над всичките, сграбчиха Боне Крайненеца, сгънаха го на четири и го натикаха в една торба.

После си излязоха.

Това беше в „Троян“, една кръчма като вехтория, смачкана между луксозните бистра на Графа.

Погледнах моя сътрапезник.

— Най-добре е да дойде Станислав Вихров* — рече той. — На кон! Наздраве!

 


* Станислав Вихров — поет-партизанин с една стихосбирка, който скоро след 9.ІХ.1944 г. вместо Елин Пелин (защото бил приятел на Царя) убил Борис Руменов — Боро Зевзека, бохем, поет и карикатурист.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух