напред назад Обратно към: [Румяна Райкова][СЛОВОТО]



Новата къщичка на патетата


Плуват тъжни в горското поточе,

Папко, едно мъничко паточе

и сестричката му Паполина.

Нямат дом, а наближава зима...

Цяло лято, волни и щастливи,

си играха, но не бяха предвидливи...

Есента красива вред се стели –

дом да построят са закъснели.

Топличко е още, слънце грее,

а когато вятърът завее?

– Ако знаеш колко си мечтая

дом да имаме...

– Да, зная...

Нещо спешно трябва да направим.

Как обаче двама ще се справим? –

насълзена рече Паполина.

 

Тези думи чу и Бърболина,

жабката, която най-обича,

до поточето да се припича,

да си бъбри сладко с пеперудки,

с водни кончета и със гугутки.

– Помощ, патета, ще ви окажа. –

се обади Бърболина важно.

Мишчица отнякъде изникна.

– Ех, че ме уплаши!– Папко викна.

– Бях наблизо, – зареди Мишанка, –

и макар че съм си мързеланка,

се реших– в градежа ще помогна.

– Колко мило!– Папко се затрогна.

 

– Ще се включа и аз във строежа! –

иззад близък храст изскочи ежа. –

Всичко от строителство разбирам,

мога даже и да проектирам.

Като майстор Ежко съм известен.

– Тъй ли? Явно е, че не си местен.

Всички във гората тук се знаем.

Бърболина, да се запознаем.

– Да, отскоро заживях в гората,

иначе, роден съм в равнината.

Е, честито! Ти си бригадира!

Ще съветваш, който не разбира! –

рече Папко с блеснали очички.

Бригадира одобриха всички.

 

– Първата задача във строежа,

е основа здрава.– рече ежа.

– Искам покривчето от тръстика!

– Папко, моля ти се, стига вика!

Сигурно това не е възможно!

Ако питаш мен, е много сложно.

– Сложно никак не е, Паполина.

Ще лепим тръстиката със глина,

а под нея и греди ще сложим

за подпора – да не се изложим.

Вятър силен скоро ще завее,

може покривчето да отвее.

Е, дружина, работа ни чака. –

Ежко не обича да протака –

Нужни са ни чукове, пирони,

бормашина, сито и триони.

– Майстор си голям, не ще съмнение! –

го изгледа Папко с възхищение.

 

...Шум голям се носи в ракитака-

с чука сивата Мишанка трака,

Ежко сухите клонаци чупи,

реже дъбови дъски и трупи.

Глината пренася Бърболина,

куп тръстика трупа Паполина.

Движи се пръстта! Какво ли става?

Я, къртиченце глава подава:

– Във копаенето ще помогна,...

Да довърши, милото не смогна,

че в тревата изшумя лисица.

– Да сте виждали една къртица?

– Острите бодли ще ми опиташ,

на къртичето ако налиташ!

– Леле,тука взе, че страшно стана! –

и и в гората шмугна се Лисана.

 

Зад баира слънцето се скрива.

– Хайде, време е да се почива.

Не издържам от умора вече. –

Паполина със прозявка рече.

...На небето месецът изгрява.

Вятър тихо в клоните повява.

На полянката, сред ракитака,

всички спят в прегръдките на мрака.

Сън тревожен патето сънува –

зимна хала как ще забушува,

а къщурката не е готова...

 

...Но изгрява слънцето отново –

продължават дружно, без почивка,

да се трудят на лице с усмивка.

Само мързеливата Мишанка,

дреме сладко под дебела сянка.

– Мързеланке, я не се излягай,

на къртичето иди помагай! –

майстор Ежко строго я поглежда –

Ето ти триона! – й нарежда.

Папко, нещо като общ работник,

плувнал в пот, съблякъл се по потник,

две огромни кофи с пясък носи

и обсипва Ежко със въпроси.

Пясъка къртичето пресява.

Работата все не намалява!

Бърболина, горда и щастлива,

дупки с бормашината пробива...

...В труд задружен и за десет дена,

къщата почти е построена!

 

Нов помощник, Мечо тук пристига.

– Я, каква къщурка, дечурлига!

Направете, моля, път да мина.

Бре, ама къде ви е комина?

– Майстор уж съм, а какво направих!

Срам не срам, признавам си, забравих.

– Здрава мечешка ръка ви трябва! –

кофа с вар мечока грабва

и на покрива се качва тежко.

– Хей, внимавай!– се тревожи Ежко.

– Чудна ми е твоята тревога!

Всичко зная аз, и всичко мога!

Весел, на уста със песен,

скоро изгради комин чудесен.

 

Но беда! По хлъзгавата глина,

хлъзна се...и бумна във комина.

Здраво, клетичкият се заглещи.

– Помощ! Помощ! Направете нещо!

– Бавно, ей сега, въже ще спуснем,

дръж се, мечо, да не те изпуснем. –

Паполина трескаво нарежда.

Над комина леко се привежда –

Мечо целият от страх трепери!

На въжето края щом намери,

се провикна:

– Хванах го!Теглете,

Моля ви, от тук ме извадете!

Здраво всички сграбчиха въжето.

Раз-два-трии! Накрая, хоп, мечето,

цяло се показа от комина

без да има даже драскотина!

Много бързо от ст страха съвзе се.

Папко, със вълнение, произнесе:

– Благодарности, другари мили,

че се трудихте със всички сили.

Във прекрасна къща ще живеем!

Нямаше самички да успеем!

Но защо сте тъжни? Нещо има!

 

Първа проговори Бърболина:

– Дом си нямам аз за тази зима.

Тихо, Ежко каза:

– Нямах време

къщичка да построя за мене.

И след него всички си признаха,

че и те си нямат родна стряха.

– Новият ни дом, красив, просторен,

е за вас, приятели, отворен!

Заедно ще си живеем тука,

а когато пролетта почука

на вратата ни, че се завръща,

и за вас ще построиме къща!

Щом изрече всичко Паполина,

"Ура!" викна цялата дружина...

 

.....Белоснежна, чудна пелерина,

над гората мята баба Зима.

Сняг се сипе, сипе на парцали.

Свирят хали с ледени кавали...

А на къщичката зад стените,

нашите приятели, честити,

с радостни сърца си пият чая

във уютната и светла стая.

Пукат съчки в топлата камина,

чакат с трепет Новата година!

 


напред горе назад Обратно към: [Румяна Райкова][СЛОВОТО]

 

© Румяна Райкова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух