напред назад Обратно към: [Яница Радева][СЛОВОТО]



Светла


Съседката Светла ни е споделяла, че понякога зад гърба си в малкото огледалце зърва някакъв силует, кой ли е, казва си в тези моменти, после се сещала, че от дълго време живее сама, изтръпвала, ами ако някой е влязъл незабелязано в апартамента ѝ? Вглеждала се внимателно във въображаемия силует и си отдъхвала: нищо страшно нямало, отразила се е някоя репродукция. Когато такъв момент дойдел, независимо дали е вечер или не, понеже тези моменти бездруго са такива – сумрачни, запалвала лампата в коридора, за всеки случай се приближава до входната врата и се ослушвала. Нерядко чувала обитателите на съседното жилище, да затварят асансьорната врата. Може би те чуват чехлите ѝ, подхвърлял си иронично, но това няма значение според Светла, защото на нея тъкмо тези моменти ѝ са приятни, когато разбира, че тъкмо те затварят вратата на асансьора и за да се увери, че са тъкмо те, поглеждала през шпионката. А в началото, когато оглеждаха с брокера съседния апартамент, помним, че недоволстваше, макар че се усмихваше, но това беше изучаваща усмивка, слушаща, искаше още преди да са се настанили в жилището да ги прозре какви са, някакви шумни нехранимайковци ли, ще ѝ създават ли проблеми, и ако ще е така, тя да вземе мерки овреме чрез домоуправителя.

Съседката Светла е пословична – не може да търпи шум, всички знаем добре, макар че словоизлиянията ѝ по телефона са като бомба за нас от долните етажи. Напоследък чувахме пантофите ѝ по паркета и разбирахме, че съседката застава в рамката на вратата на банята си. Казвала ни е, че употребява много време да стои в това положение, да се взира от вратата в тавана и да се вглежда нагоре, защото все повече расте мокрото петно на тавана, а съседката от горния етаж нито веднъж не е отговорила на позвъняванията ѝ.

В началото Светла заподозряла, че съседката отгоре е забравила душа, но размислила и решила, че няма да е това, отгоре не се чувало шуртене, може пък другаде да е причината, си казала, но все по-често взела до поглежда към растящото мокро петно и да се безпокои. Наистина трябвало да се направи нещо, но тя достатъчно е звъняла на апартамента на горния етаж.

– Няма да се унижавам повече, казала ненадейно един ден, докато пиели кафе с касиерката на входа и обсъждали наедрелия ханш на една съседка. И стояща така с чашка с ръка, Светла решила да остави на държавата тази работа. Та, на държавата каква ѝ е друга работа, да! И Светла избрала телефонния номер на централата на ВиК, за да подаде сигнал, наложително е, казала твърдо, понеже съседката отгоре не може да бъде открита, а ето кондензация, понякога теч от тавана, опасно е за сградата, а и всичко може да се случи, все пак това е собственост съвсем не случайна, а е с историческо значение, вие знаете ли?

Съседката Светла, разбира се, преувеличила за значението на жилището в историята и за теча, но тя разбира от тези неща, знае каква е мярката на драматичността, ако е по-малко от необходимото няма да набъбне съответния отговор до отговорност, същото е като да се сложи по-малко сода бикарбонат в кекса. Но и ВиК не са вчерашни, достатъчно такива сладкиши са яли и докато дойде ред на вратата на съседката Светла да позвъни сериозният им служител с чанта инструменти за първичен оглед и папка със заявка, в която са отбелязани името, датата и часа, срещу които Светла да се разпише, течът бил станал реален и нямало нужда от никакво преувеличение. Затова Светла просто с два пръста натиснала дръжката на бравата на банята си, за да покаже уликата.

– Усещате ли как мирише влагата, а тук винаги такова благовоние се е носило, дори без специални ароматизатори, а вижте сега – влага!

Служителят на ВиК отворил чантата с инструментите, приклекнал с дълбокомислие над нея за някакви разтегливи до минута секунди, колкото да разсъди очевидното. Че петното в този апартамент има извор някъде горе и че ще трябва да се изкачва и до горното жилище. Той извадил дългия инструмент, с който удобно и много ефектно почукал по тавана, а после по сивата теракота. Светла изтръпнала, но се въздържала да каже нещо. Ние от долните етажи се досещаме какво усилие ѝ е струвало това, защото тя вярва, че понякога едно леко почукване може да разпадне всичко, така както крилата на пеперудата, можели да предизвикат буря. Светла дори има книга по тези въпроси, макар че нейната теракота не е като другите, тя е от време с друго качество. Накрая служителят изрекъл онова, което от пръв поглед се виждало, че течът е от спукана тръба. Трябвало да се направи подмяна:

– Разберете се със съседите си, това е тяхно съседско задължение.

Тъкмо тогава Светла влязла в стихията си и обяснила, че тя неведнъж е позвънявала на горния етаж, но съседката, която тя нямала късмет да срещне нито веднъж от вече доста време нито в магазина, нито на пейките в близкия парк, нито пред асансьора, та да обсъдят този проблем. Няколко месеца, или може би година да е изтекла вече, времето лети бързо, дори на домоуправителя тази съседка не била плащала таксата да входа. Но ние сме човечни, може да има проблем жената, знаете парите на кого стигат, а тя е и пенсионер. Служителят тъкмо казвал, че това него не го засяга, той работел при осигурен достъп до място, когато Светла, го прекъснала, сякаш изведнъж получила вдъхновение, и настояла да се качат, да позвънят. Дори бихте могъл да оставите бележка с бланка от фирмата, което трябвало да значи, че той не просто би могъл, но задължително трябвало да остави, видът на една такава бележка винаги повлиявал отговорно, твърдяла Светла... Служителят махнал с ръка и казал какво пък, а после по всичко личало, че възнамерявал бързо да се спусне към края на работно си време.

За да стигнат горния етаж не взели асансьор, излишно било, разсъдливо казала Светла, пък и да покажела какви пищни са станали растенията.

– Не зная защо така избуяха тази година? Дали усещат влагата, която разраства петното на тавана ми, дали причината за това петно е само една тръба, както казвате, дали не е някаква по-генерална?

На този въпрос служителят на ВиК измучал, което трябвало да значи поне няколко неща. Едното, и най-главното, че не му се ще да го занимават с тези растения, които за него са си треволяци, да, вярно, съгласен е, доста са пищни, но вероятно някой ги полива обилно, може и да им бъбри, чувал е, че имало и такива хора – повече не му трябва на едно растение. Другото, и на не по-маловажно от първото, е, че той си знае работата, не е нужно да му прави намеци и направо да се съмнява в уменията му. И третото е, че едното и другото, петното и цъфтежа, нямат никаква връзка, освен тази жена, която според него въобще не отговаря на името си и която не спира да го занимава с тези врели-некипели.

– Вижте как са избуяли тези зюмбюли! Усещате ли какъв мирис, сладък, тежък? Да ви призная не вярвах, че нещо може вирее така в междуетажното пространство, а вижте, същинска джунгла. Пък тази японска роза...

На тази част от речта на нашата съседка служителят направил това, което много от нас, когато им дотяга безсмисленото бръщолевене. Мъжът подминал японската роза с наедрели златисти цветове, подминал и някакви стръкове момина сълза кой знае откъде изскубнати, за да живеят, където не им е мястото в това пространство нито на земята, нито на небето, а тъкмо между шестия и седмия етаж почти на центъра на този град, който нито е в света, нито не е. И така мъжът се озовал с два-три разкрача пред входната врата на апартамента на седмия етаж и натиснал звънеца. Това негово действие, равняващо на неуважение към човешкото у човека, направо деяние, обидило нашата съседка Светла, но тя стоическа преглътнала това покушение над личността си, защото звукът на звънеца, звук като бръмчене на голямо насекомо вече отгласял заключения съседски апартамент и дори отзвучавал по стълбището и полепвал сякаш, опрашваща пчела по растенията. Затова Светла застанала до мъжа, така че когато съседката от другата страна на вратата си надникне през шпионката да види и нея. Защото хората понякога от предпазливост и несигурност не посмяват да зададат тези издаващи ги въпроси: кой е, кой си там отвън, защо си?

Звъненето, прилично на бръмчене било потънало вече два пъти във времето и двата пъти зад заключената врата нищо не се беше чуло нито отваряне на врата, нито дори стъпка, нищо. Сякаш никой нямало там, но пък възможно е: следобедът е слънчев защо му е на човек да седи затворен у дома си.

– Да опитаме още веднъж, настояла Светла, за последен път, може пък да е задрямала.

Тъкмо тогава, след третото позвъняване, се отворила врата. Но както обикновено се случва в някои художествени произведения, за да държи писателят в напрежение читателя си, а и за да запълни някой друг ред и да може после да разстели по-пищно замислената развръзка, се отворила не тази врата, пред която служителят от ВиК и Светла стояли, а другата, съседната. Оттам подал нос друг наш съсед, човек много особен, неразговорлив и муден, но това може би е причина, че го срещаме на стълбите винаги, когато се връща от нощна смяна и очите му са като будували улични фенери. Тогава той промърморва нещо, което ще трябва да значи „добро утро“ и със сигурност това за него отдавна означава „лека нощ“, и със сигурност потъва много скоро в дневната си нощ, напълно забравил за живота, напълно отписал се от него. Та, този наш съсед, тъкмо се бил пробудил, за да се приготвя за своето нощно дежурство и чул първо цветарските възклицания на съседката Светла, на които нямал намерение да отдава и най-малко внимание, но после, докато кафето му потичало от кафемашината в чашката той чул препиращото звънене, което отеквало в още сънените му уши като топовни гърмежи или ако не точно така, то достатъчно нетърпимо, за да се реши нашият необщителен съсед да отвори вратата си и да попита:

– Какво става бе, хора!

Ето, че служителят от ВиК трябвало да чуе историята за петното на тавана, така както ние я бяхме чували, но все още не и нашият съсед, който се почесвал по наболата брада и кимал, сякаш напосоки и тъкмо когато Светла била решила, че той вече не я слуша, нито съчувства достатъчно на тази трагедия, нито дори ще каже дали е виждал скоро съседката си мъжът казал:

– Че аз имам ключ, тъкмо за извънредни случаи оставен. Като я няма леля Меги, ще отворя, набързо да видите.

Ах, прекрасно, прекрасно! Съседката Светла не можела място да си намери от щастие, само пляскала с ръце и повтаряла, жив да си, жив да си, макар че съседът вече бил влязъл за ключа и не се бавил много, понеже помнел добре къде висял още откак преди няколко години леля Меги му го дала и нито веднъж не го бил ползвал, само го пробвали отключва ли – отключвал, заключва ли – заключвал и толкова. И сега съседът вкарал ключа в ключалката и – нищо. Има ключ вътре, казал, и тримата се спогледали по някакъв нов начин, а Светла натиснала звънеца си тройна сила. И нищо. Нито пантоф се размърдал някъде там вътре, нито стол се хлопнал, нито потропване на нещо друго в стаята, в коридора, зад вратата. Никъде нищо.

Може би трябва да повикаме домоуправителя, понеже вижте, всичко може да се е случило, аз така на своя глава нищо няма да правя, а и трябва свидетели, може би и полиция да извикаме, казал съседът и имал право, а при думата „полиция“ служителят от ВиК почувствал извънредно неразположение.

– Вижте, мен това вече не ме засяга, казал, и ми свършва работното време.

– Как така не ви засяга, ами тръбите, ами влагата, ами плесента, от която растенията прорастват, и недейте да проявявате безотговорност!

– Аз ли, че защо аз, как аз, вие си живеете тук и не сте потърсили начин да влезете във връзка с вашата...

– Я, стига, казала Светла, и не искала повече да слуша никого.

Съседът влязъл при кафето си. Служителят от ВиК вдигнал рамене и извъдил цигара, целият му вид казвал, че въобще няма намерение да пита дали някому е удобно това. Светла са хванала за телефона. Докато разгласяла на горните и долните етажи, съседът излязъл с три чаши кафе и започнал да прехвърля на глас дните да стигне до онзи, в който за последно е виждал съседката си, защото Светла вече звъняла и на полицията и съобщавала: вратата заключена отвътре, а в жилището повреда с тръба, кой знае какво се е случило.

Когато се изкачихме на седмия етаж, тъкмо служителят от ВиК под надзора на домоуправителя и един полицай отваряше вратата с някакъв инструмент, от онези които се намираха в чантата му. И ако не бяхме в този момент там и не видяхме, онова което видяхме щом вратата се отвори, никога на никого нямаше да повярваме. Отначало усетихме аромат, толкова силен, че ноздрите ни за момент се почувстваха обезоръжени до несвяст. Растенията от всички сезони и от всички точки на света сякаш бяха изпълнили апартамента на леля Меги. Щом вратата се открехна ние видяхме по стените да се увиват причудливи лиани, да се подават разцъфнали леторасли от дървената дограма на вратата, от паркета на пода млади дъбови издънки да надигат глави. Знам, че за всичко това всеки би казал, че е невероятно, невъзможно и измислица, но кълнем се, не беше само това. Щом пристъпихме безгласни (дори съседката Светла бе загубила всяка дума и възклицание) чудния апартамент, видяхме най-невероятното. Тръгнахме към гостната, защото знаем, че обикновено там се заседява леля Меги и не се излъгахме. Там беше. Седнала на дивана си от вишнева дамаска, облегнала се на една пухена възглавница и така беше проседяла може би една година. Поне така бе установено от календара на стената, който беше миналогодишен, а нов леля Меги не си беше купувала. И наоколо ухаеше на цветя и плодове. А най-силен този аромат се разнасяше сякаш от скута ѝ или от ръката ѝ, защото ние виждахме добре фруктиерата с нарове – ярко червени, сякаш току-що набрани от градината, а в ръката си леля Меги държеше един от тези плодове, разтворила го беше в някакъв момент, от който е започнало благоуханието.

Никой от нас никога не би твърдял, че с леля Меги се беше случило нещо от естеството на света. Стоящи пред тази жена, с лице, което беше отмахнало от себе си всеки излишък, ние бяхме сигурни, че ни наблюдава от всичко наоколо, от прораслите отвсякъде цветя и дори чуруликането, което се разнасяше от стаята.

– Ето, прозорецът на банята се е счупил, оттук са влизали птици, и вярно, вижте, капе тръба – беше констатирал служителят от ВиК. Никой нищо не му бе отговорил.

Защото ние, забравили всичко, гледахме тази жена, седяла на дивана си една година без да се сетим за нея.

– Коя беше всъщност леля Меги, попита някой, и понеже не разпознахме гласа, извихме погледи и видяхме Светла, съвсем неузнаваема, каквито вероятно бяхме всички ние. Никой нищо не отговори. И в този момент стояхме сред стаята, която благоухаеше и нищо друго нямаше значение.

– Граждани, отместете се вече, сопна се полицаят, сякаш ни разтърси за раменете. Иначе щяхме да стоим така цял нощ и на следващия ден, а може би и на по-следващия, докато някой не направи точно това, да каже: напуснете, трябва да си вършим работата.

И видяхме да разтваря черния полиетиленов чувал.

 


напред горе назад Обратно към: [Яница Радева][СЛОВОТО]

 

© Яница Радева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух