напред назад Обратно към: [Яница Радева][СЛОВОТО]



Следите


„Името му е Екстаз и е маламут, чистокръвен“ – казва обикновено и обикновено това е всичкото, което измърморва. Открай време си е такъв, добре, че аз съм приказлива. Такъв мълчаливец е още когато беше горски. Затова не зная по каква работа излезе мъжа ми онзи ден сутринта, но вече два дни минаха и макар да не се тревожа особено, понеже и кучето го няма, значи заедно са някъде, може на лов, въпреки че той отдавна продаде пушката – откак дойдохме в града и каза онова „свърши се“, реших, да не би да се е отбил насам да пийне бира и да е казал нещо, но казвате не е. А името, откъде го е измислил ме питате, това не е най-важното, но и аз никога не съм се интересувала специално, той си имаше кучето още преди да се оженим, а то стана бързо някак, чували ли сте как е по селата, пък и вдовица бях. Аз не зная да е имал мъжа ми умисъл като го е кръстил така, може да го е чул по някое радиопредаване, тогава много слушаха в Горското радиоточката. Но не съвсем вярно казахте, че Екстаз побира всички чувства, на които стопанинът не е способен, макар да изглежда така. И аз не знам защо е такъв, какво мисли, мисли ли нещо конкретно или само блуждае погледът му по повърхността на готварската печка, когато седне на пейката в кухнята, и по кожите на прасковите и кайсиите и другите плодове във фруктиерата на масата, но и никога не съм го питала, не че не ме вълнува, съвсем не, вие не си помисляйте нещо такова, но все други грижи има, знаете как е като го хване човек градинската работа и вас съм ви виждала по двора, докато жена ви гледа, както съм ви чувала да споделяте сериалите, а овошките нападнати от акари, по картофите колорадски бръмбар и децата в локвата със свинчето: идва ли ти на ум да питаш мъжа си нещо така деликатно, засягащо сърдечната област – за тези неща е нужно пό друга обстановка и пό друга миризма, ако щете, а ние отдавна сме си свикнали и на обстановката, и на миризмите, дори думите не търся да ги гарнирам както се украсява салатата с маслини, но какви ти маслини набързо залъците хвърляме в устата, а трохите – на птиците в двора. Затова не съм го питала повече от това как е минал работния му ден, то и това го правя по навик и по навик съм малко предпазлива, защото той трудно привикна тук, понеже много обичаше Горското стопанство и да се уединява сред отпечатъците от животни, сигурно там останаха чувствата му, нищо че тялото е тука и всяка вечер похърква в леглото, когато легне по очи, а екстазите му са там, ако не всичките, то главните, които озаряват погледа извътре. Отдавна не съм го виждала така да се озарява, защото сега – нито минута уединение и никакви следи, освен когато пусне онези научно-популярни филми по Нешинъл джиографик. Вие като кръчмар следите някой да не задигне нещо, да не счупи чаша или да не направи някоя друга поразия, заради която ще трябва да викате я бърза помощ, я полиция, а като дойдат и задават въпроси, твърде много, дори съседите, неприятно е, но за него следата е друго нещо, мисля дори – всичко.

Ей тука, казахте, че седи обикновено, до прозореца и обикновено слуша, но и това, като че ли малко разсеяно. И у нас така, гледа през прозореца и бели ябълка, гледа и режи резени в чинията, тогава и нищо не му говоря, защото зная, че няма да ме чуе, понякога и аз се заглеждам и се зачудвам какво ли толкова има да се гледа и наистина нищо не виждам, нито човек минава, само шосето се извива и тръгва към хоризонта, а Екстаз се протяга пред вратата и зяпа извивката му. И сега като стана дума се сещам, че и в село така сядаше, а Екстаз стоеше пред кръчмата отвън и чакаше да си ходят, а щом влезел в студената си стая, се заемал да свърши единствената си домакинска работа – да си изпере чорапите. Това и досега той прави сам – „така съм свикнал“, казва. Не понася миризмата на мръсни чорапи и това е. Сигурно има общо със следите – кой знае, възможно е да е друго. И затова дойдох насам, да разбера, може да са го извикали да разчита следите, нали откриха ловния сезон, може да е заминал с ловците, казах си, които се отбиват за напитки и последни провизии насам, но казвате не е идвал.

А сигурно нещата са съвсем други, не знам. Вие вярвате ли, че човек е свързан с мястото си? Аз не, но аз съм приказлива, това сигурно има значение, щом можеш да приказваш, можеш с думите да си издълбаеш място за заемане. Думите тежат, когато човек е сред хора, хвърляш ги и опипваш напред какво е, ако тупнат надълбоко, трябва да внимаваш, ако не се чуе нищо – повече, не се знае къде са паднали. Той така и не се научи – а колко съм му говорила – да вади думите, да ги разчепква, да ги подрежда и да ги оформя, така че да си направи място, негово място. И затова се запитвам и ви питам сега, дали пък не е решил да избяга от думите, да си потърси пак мястото сред следите. Много пъти съм дочувала да казва нещо на кучето вечер, докато бялата му опашка реже тъмното като маджун, а той не се вижда, само откъслеци от звуци идват до слуха ми и по това узнавам, че е там. И като ми мина сега тази мисъл, много вероятна ми се струва, дали и вие, ако помислите малко върху тази възможност, няма ли да си спомните да е казвал мъжа ми нещо за заминаване? Да, прав сте, прав сте, разбира се, как да помни човек всичко, а и неговите думи са едни такива особени, то е като чорапите – не понасям миризмата на фалшиви думи, би казал, и все пак човек не успява да ги запомни, особено, ако е улисан с колорадския бръмбар и децата. Зная, че много говорих и нищо не казах, не са моите думи като неговите, той и без думи казва много и сега като го няма пак казва много, но смисъла ми убягва, не мога да разбера, а и време нямам, след малко ще спре училищният автобус пред хлебарницата.

 


напред горе назад Обратно към: [Яница Радева][СЛОВОТО]

 

© Яница Радева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух