напред назад Обратно към: [Борислав Георгиев][СЛОВОТО]



Речевите актове като предмет на лексикографско описание


Концептът „речев акт“ навлиза в лингвистиката в средата на 60-те години на изтичащия век и неговото създаване и описание се свързва преди всичко с името на оксфордския логик и професор по морална философия Джон Лангшоу Остин (Austin). Базовите лингвистични параметри на този концепт се извеждат най-вече в разработките на Остиновите последователи - Джон Сърл (Searle) и Питър Стросън (Strawson). Концептуализирането на категорията „речев акт“ е пряко свързано с концептуализирането на друга една категория, която Джон Остин нарича „перформатив“. Идеята за перформативното изказване обаче не е патент само на Джон Остин. Е. Кошмидер и Е. Бенвенист също така по свой път достигат до възгледа, че определен вид изказвания са в състояние, когато се изричат или се изписват, да сътворят действителност или да променят определени нейни параметри.

Концептът „речев акт“ открива нова гледна точка към изказването, тъй като чрез него става възможно да се анализират взаимоотношенията между локутивното (т. е. пропозиционалното), илокутивното и перлокутивното ( т.е. прагматическото) съдържание в изказването. Прагматическото съдържание (или сила) на изказването се обяснява най-общо като заложено въздействие, което едно устно или писмено изказване е възможно да упражни върху своя възприемател, с очакван ясно дефиниран или недефиниран резултат. Същевременно, говори се и за стандартни речеви актове, за които са създадени специални конвенционални процедури за тяхното изпълнение.

Концептът „речев акт“ твърде скоро напуска теоретичните и описателните полета на лингвистиката и започва да се използва за приложни цели - например в чуждоезиковото обучение, а така също и в родноезиковото обучение, когато носителят на езика трябва да бъде обучен да действа в рамките на служебни речеви актове - извинения, молби, искове до съдебната власт и т.н., т.е. тези, за които са създадени конвенционални процедури. Извършват се и междукултурни контрастивни описания на речеви актове (вж. например Wierzbicka, 1985).

Лексикографията не остава също така встрани от този процес и някои по-авангардни речници (най-вече англоезични), предназначени за обучение по този език, включват в речниковата статия и информация за прагматическото значение (и най-вече: за илокутивното) на една или друга речникова единица и най-вече - на глаголите и на някои девербативи. Същевременно, обаче, по правило в речниците липсва такова описание на речевия акт, каквото се предполага то да бъде от теорията за речевите актове.

Целите на тази статия са да постави на обсъждане проблема доколко е необходимо речевият акт да бъде описван за учебни цели в речниците и в какъв обем.

За да дадем възможни отговори на тези въпроси, реших в случая да не действам спекулативно, т.е. умозрително, а чрез анализа на дефинициите в българските речници на думата „обида“, действителността зад която прагматиката по традиция определя като „речев акт“ (като не се задълбочавам в нюансите, различаващи обидата от оскърблението). Изборът на този речев акт не е случаен - обидата е резултат от действието „обиждам“, което се преследва от Наказателния кодекс, и много дела за доказване на обида стигат до основния проблем - кога някой наистина е обидил някого (разбира се, няма да анализираме онези физически действия на човека, резултатът от които е метафоризиран в евфемистичното слово като „обида“). Когато спорът стигне до задънена улица, отварят се тълковните речници. Какво можем да прочетем в тях за обидата?

В РСБКЕ за думата „обида“ четем следното: Думи или постъпка, които незаслужено огорчават, оскърбяват някого. Чувството, което се изпитва вследствие на такива думи или такава постъпка. В БТР’94 за същата дума е написано следното: 1. Душевна болка, чувство на огорчение, причинено от несправедливо, незаслужено накърняване на честта, достойнството на човека. 2. Действие или думи, с които несправедливо, незаслужено се накърнява честта, достойнството на човека.

Ако трябва да си послужим с терминологията на Остин, ще кажем, че в дефиницията на тритомника мишена е илокутивната страна на действието (започва се с описанието на определени видове действие, които причиняват огорчение/оскърбление у своя адресат), а в дефиницията на БТР’94 - перлокутивната страна на действието (т.е. започва се с резултата, като се експлицира и действието, което го е породило).

Тъй като извършването на речевия акт, назован „обида“, подлежи на наказателна отговорност, от съществено значение е как наказателното право дефинира обидата. В Наказателния кодекс на Република България четем следното: Чл.161 (1) Който каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, се наказва за обида...

Разликите между дефинициите в българските тълковни речници, от една страна, и в НК, от друга, е очевидна. Първо, в НК е употребена думата „унизително“, която отсъства в явен вид в речниковите дефиниции. Като перифраза на „унизително“ можем да възприемем словосъчетанието от БТР’94 „накърняване на честта“. В РСБКЕ изобщо не се въвежда категорията ‘унизителност’. На второ място, в НК е описана ситуацията, в която е възможно да се извърши действието „обида“ - „в негово присъствие“. На трето, но не на последно място, в речниковите дефиниции присъстват оценъчни определения с етичен характер („несправедливо“, „незаслужено“), които отсъстват от дефиницията в НК. Освен че въпросните определения пораждат въпроси от вида на: „А кое е справедливото и заслуженото накърняване на честта, достойнството на човека и въобще подобно действие може ли да има положителна от морална гледна точка оценка и ако отговорът е „да“, как се нарича подобно действие?“, те ни карат да се замислим и за същността на обидата като вид речев акт. На четвърто място, формулировката в НК е иконична: първо, се изобразява действието, след което се именува резултатът от него.

Щом обидата е речев акт, съществуват определени условия, за да бъде неговото изпълнение успешно. Ако допуснем, че условията за успешност на перформатива в пълна сила важат и по отношение на речевия акт, нека видим кога наистина можем да говорим, че се е извършило действието ‘обиждам’.

Първото условие на Остин е, че определени думи трябва да се произнесат от определени лица при определени обстоятелства. Обстоятелствата са посочени в НК (‘в негово присъствие’), но не са посочени в тълковните речници. Не се казва нищо за лицата, които са в състояние да извършат речевия акт, назован „обида“, нито в НК, нито в речниците.

Второто условие на Остин е „конкретните лица и обстоятелства да съответстват на конкретната прилагана процедура, т.е. на конкретния речев акт, ако допуснем, че в случая процедура и речев акт са равнозначни. Изпълнението на това второ изискване опира да познанието за това какво по традиция българинът възприема като обида. В книгата „Народно карателно (углавно) обичайно право“ от Димитър Маринов се съдържа важна информация по този въпрос. Основните опозиции, въз основа на които информаторите на Димитър Маринов определят кое за тях е обида и кое не е, са опозициите „свое - чуждо“ и „мъжко - женско“. Водещата презумпция в рамките на опозицията „свое - чуждо“ е, че никой, който принадлежи към личната сфера на друг човек, не може да го обиди. Личната сфера е категория, с която борави Апресян, който я определя като фрагмент от наивния модел на света. В нея се включват както самият говорещ, така и всичко, което му е физически, морално, емоционално или интелектуално близко. Обида има тогава, когато определени действия, квалифицирани след това като ‘обида’, се извършват от човек или група хора, непринадлежащи към личната сфера на човека или общността. Срв. следните записи у Д. Маринов - от една страна: Ако обидата е нанесена от мой човек, мене от наш селянин на селото - тя се не счита за обида [Б36]. От друга: Ако нашият кмет, пратен или отишъл по селска работа у друго село, и тамо селяните го били или оскърбили - обидата е нанесена на цялото ни село; ако нашият поп мине през едно село и тамо го опсуват или оскърбят, обидата е нанесена на цялото ни село; ако някой каже: „Белослатенчене са такива и такива“, т.е. наречени с лошо име, обидата е на цялото село; ако някой запали наши бранища, наши ниви, наши кошари и пр., обидата е на цяло село. Ако турчин, евреин, циганин или от друга вяра каже: „Вие, християните, сте такива и такива“ - обида има и тъжба, па и бой има. Ако ханджията Зису, грък, каже: „Вие, българите, сте такива и такива“, ще го отупаме на часа[Б35, Б36].

Положението при опозицията „мъжко - женско“ е още по-интересно. Съществуват действия на лицата от мъжки пол по отношение на лицата от женски пол и действия на лицата от женски пол по отношение на лицата от мъжки пол, които се възприемат като обида, като в случая опозицията „свое - чуждо“ в гореописаните рамки става нерелевантна. Срв. следните записи у Д. Маринов: Ако срещнеш жена и й намигнеш - обидил си я; Ако мине жена и ти се накашляш - обида е. Момъкът може да вземе на момата китка, венец и кърпа; той има право да се хване до която ще мома и тя не смее да се пусне, момъкът има право да пие от ведрото или от кърчага вода и момата не може да му откаже, момъкът може да седне на седянката до която ще мома и тя не бива да стане и да бяга. Момата не смее да мине път на момъка, не смее да му се присмее за нещо, било в очите или в тила. Извърши ли някоя мома нещо от тия работи - тя е обидила момъка и той си отмъщава[Б183, Б184].

Съществуват, освен това, и общи действия, чийто резултат априорно се квалифицира като обида, без в случая да играят цитираните по-горе опозиции - срв. със следния запис у Д. Маринов: Ако някой мине и ти му подсвирнеш, или биеш звънци или тенеке - обида е [Б183].

Става ясно, че според българското обичайно право, т.е. според българската традиция, не всеки човек, общо погледнато, може да обиди друг човек, т.е. второто условие на Джон Остин става твърде важно.

Българското обичайно право извършва и твърде интересна класификация на обидите, които биват два вида: с думи и с ръка: Намигване, накашлюване, дрънкане със звънци или тенеке и др. - е обида с думи; не си допрял до човека. Ако целуваш жената, ако я ущипеш, ако бъзикнеш (да ме простиш), ако бръкнеш на жената в пазвата и й хванеш сисите, ако отрежеш косата на момата - всичко това е обида с ръка и наказанието е много по-тежко от другите. За това има и стара приказка: „С уста яж какви лайна сакаш, но с ръка недей ги бърка, защото ще замиришат повече“ [Б183].

Забележително е, че „обидата с думи“, според част от българското обичайно право, не включва произнасянето на определени думи, а включва извършването на определени действия със символна стойност, чийто произход и значение сега няма да обсъждаме. Интересно е и уточнението, че единият вид обида се квалифицира „с думи“ поради факта, че „не си се допрял до човека“. Като цяло, очертава се следната парадигма от действия, които формират полето на действието ‘обиждам’: бой, посягане върху собствеността, словесна квалификация и извършване или неизвършване на определени символни действия. Този сравнително тесен параметър, в който може да се случи действието ‘обиждам’, вероятно се дължи на факта, че наред с обидата, налице са и действия, чийто резултат се назовава „клетва“ и „дума“, срв. със следните паремии: Бащина клетва сина закопава; Бой се забравя, дума не може; Дума стрела не е, пак се в сърце забива. Аналогът на обидата, действащ в личната сфера на човека, очевидно е клетвата. Думата, или по-скоро - лошата дума, очевидно се възприема като универсално средство за проникване в личната сфера на човека с деструктивни намерения.

В полето на българското обичайно право очевидно действат същите цивилизаторски сили, които действат по отношение на всяка една традиционна култура (описани твърде детайлно от Дж. Лейкъф [Lakoff]) и които довеждат до частично преструктуриране на полето, в която действието ‘обиждам’ може да бъде валидно. Това частично преструктуриране довежда до частичното или цялостното отпадане на противопоставянето „мъжко - женско“: нито едно от действията от страна на лицата от мъжки и женски пол, описани от информаторите на Д. Маринов (с изключение на подсвирването и произвеждането на механичен шум), днес не се квалифицира като обида по отношение на пола. Същевременно като обида продължава да се възприема всяко словесно или друг вид действие, имащо физически или символен характер, насочено срещу персоната на човека, ако сме съгласни с Юнг, че персоната е маската или лицето на човек, който се конфронтира със света.

Очевидно е, че когато обидата не се разглежда като речев акт, т.е. когато не се прилагат необходимите изследователски процедури към него, много от неговите същностни характеристики остават извън вниманието на лексикографите поради липсващата класификационна схема, която да структурира елементите, изграждащи неговото локутивно, илокутивно и перлокутивно значение (да не забравяме, че всеки език е класификация, а всяка класификация - потискаща, по израза на Ролан Барт, т.е. принуждаваща да се казват неща). Така например в случая извън вниманието остава твърде важният факт, че „обида“ всъщност е номинация за редица речеви актове, които съдържат в себе си перлокуцията ‘обида’ и илокуцията ‘унижение’. Въпросът, следователно, опира до това дали тези липсващи същностни характеристики са полезна информация при съставянето на речници, или не.

Интеграцията между семантика и прагматика при анализа на езика Роджър Шенк (Schank), Лорънс Бирнбаум (Birnbaum) и Якоб Мей (Mey) наричат „концептуално равнище за анализ на езика“. Това концептуално равнище, според тях, отрича тезата за паралелното съществуване на „речник“ и „енциклопедия“ и утвърждава наличието само на „енциклопедия“. Както пишат те, „словесният фонд (лексиконът) е тясно свързан с останалите наши знания и е неотделим от тях.“ Разликата между концептуалния и неконцептуалния анализ на значението може да се илюстрира чрез тълкуването на думата „литургия“ в два речника. В БТР’94 е записано, че литургията е главната християнска църковна служба. В РЧД’96 е записано, че литургията е основното богослужебно действие в православната църква, състоящо се преди обед, по време на което се извършва тайнството св. Причастие (св. Евхаристия) и заради което съществуват останалите единадесет денонощни богослужебни действия. Първата дефиниция би могла да доведе до това, че полунощницата или всенощното бдение (срещу неделя и срещу голям православен празник) да бъдат назовани „литургия“ само поради факта, че ги предават по телевизията, тъй като по телевизията се дават само „главни“ неща. Втората дефиниция сериозно би намалила възможностите думата „литургия“ да бъде употребена по такъв неподходящ начин. Разбира се, би могло да се уточни, че наименованието „литургия“ действа като прототип (по-точният термин би бил ‘стереотип’, но ‘прототип’ е „институционализираният“ термин) по отношение на всяко богослужебно действие, различно от обручението, венчавката, опелото, панихидата и молебена, които хората трудно биха определили (и не определят) като „литургия“.

В още по-голяма степен тези разсъждения са валидни за такива думи като „обида“, „клетва“, „извинение“, „прошка“, „молба“, които - освен всичко друго, са и наименования на съответни речеви актове, получени в резултат от това дали мишената при назозаването е илокутивното или перлокутивното значение, в случай че перлокутивното значение е изобщо налице. Концептуалният анализ на речевите актове, както и установяването на техните прототипни изпълнения в съответната култура, биха дали важна информация, която може да се използва с лексикографски цели. Прототипната теория - както се казва в специализираната литература по въпроса (Hudson, 1981; Wardhaugh, 1986; Lakoff, 1987) - е от значение и за умението ни да общуваме уместно в социални ситуации. Това би могло например да означава, че ние се научаваме да асоциираме определени думи, изрази или общо комуникативно поведение с хора, които обикновено си служат с тях, или със ситуации, в които те типично се употребяват. Лексикографската обработка на концептуалната информация за речевите актове, означени чрез подобни думи, включваща и представянето на условията за тяхното успешно изпълнение, би направило от тълковния речник един наистина полезен справочник, приложим във всяка една житейска ситуация, защото интегрира в себе си познанието за езика и културата на общността. От друга страна, лексикографската обработка на този род информация би осигурила обратна връзка в посока към дескриптивната прагматика.

 

*

Нека накрая видим как биха изглеждали едни примерни речникови дефиниции на разглеждани думи, съобразени с всичко казано дотук. Ще ги представям в ред, който може да се определи като идеографски и иконичен:

обиждам - Извършвам словесни и/или друг вид символни или физически действия пред друг (обикновено чужд) човек с цел да унизя честта и достойнството му, за да изпадне в определено емоционално състояние.

обиждам се - Изпадам в емоционално състояние, дължащо се на словесни и/или друг вид символни или физически действия в мое присъствие от страна на друг (обикновено чужд) човек с цел да ме унижи.

обида - Емоционално състояние, дължащо се на словесни и/или на друг вид символни или физически действия, извършвани в мое присъствие от страна на друг (обикновено чужд) човек с цел да унизят честта и достойнството ми.

Тъй като в дефинициите се съдържа и компонентът „унижвам“, той - на свой ред - може да бъде тълкуван по следния начин:

унижавам - Извършвам словесни и/или друг вид символни или физически действия, целящи частично или изцяло да разрушат честта и достойнството на друг (обикновено чужд) човек в негово присъствие.

Причините за извършването на подобни действия могат да бъдат от най-различен характер (освен обида, причината може да бъде например и подчиняване), ето защо в дефиницията не се въвежда перлокутивно съдържание, т.е. в случая става въпрос за речев акт с дефектна концептуална структура, влизащ в състава на други речеви актове, тъй като постоянни величини са само локутивното (пропозиционалното) и илокутивното (прагматическото) значение.

 

ИЗТОЧНИЦИ:

БТР’94 = Андрейчин, Л., Георгиев, Л., Илчев, Ст., Костов, Н. Леков, Ив. Стойков, Ст., Тодоров, Цв., Български тълковен речник. Четвърто издание, допълнено и преработено от Д. Попов. София, „Наука и изкуство“, 1994.

НК = Наказателен кодекс на Република България (съст. Л. Груев). София: Софи-Р, 1993.

РСБКЕ = Речник на съвременния български книжовен език (Гл. ред. Ст. Романски). Българска академия на науките. Институт за български език. Том I-III, София 1955-59.

РЧД’96 = Армянов, Г., Георгиев, Б., Касабов, Ив., Крумова, Л., Павлова, С., Чоролеева, М., Речник на чуждите думи. София: Атлантис, 1996 (Библиотека за ученика и студента).

 

ПОЗОВАВАНИЯ:

Апресян, Ю. Д. (1995). Избранные труды, том II. Интегральное описание языка и системная лексикография. - Москва: Школа „Языки русской культуры“ (Серия „Язык. Семиотика. Культура“).

Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София: „Наука и изкуство“ (Библиотека „Теория и история на световната култура“).

Бенвенист, Е. (1993). Езикът и човекът. София: „Наука и изкуство“ (Библиотека „Чуждестранна лингвистика“).

Кошмидер, Э. (1962). Очерк науки о видах польского глагола. Опыт синтеза. В: „Вопросы глагольного вида“, Москва, стр. 105-167.

Маринов, Д. (1995). Българско обичайно право (второ фототипно издание). София: Академично издателство „Марин Дринов“.

Остин, Дж. (1996). Как с думи се вършат неща. София: ИК „Критика и хуманизъм“.

Hudson, R. (1981). Sociolinguistics. Camridge University Press: Cambridge, London, New York, Melbourne.

Lakoff, G. (1986). Classifiers as a reflection of mind. - In: ‘Noun Classes and Categorization’ (Ed. by C. Craig), Amsterdam.

Lakoff, G. (1987). Women, Fire, and Dangerous Things. What Categories Reveal about the Mind. The University of Chicago Press: Chicago and London.

Schank, R., Birnbaum, L., Mey, J. (1985). Integrating semantics and pragmatics. - „Quaderni di Semantica“, Vol. VI, No. 2.

Searle, J. R. (1979). Expression and Meaning. Studies in the Theory of Speech Acts. Cambridge University Press: Cambridge, etc.

Strawson, P. F. (1964). Intention and convention in speech acts. - „The Philosophical Review“, Vol. LXXIII, pp. 439-460.

Wardhaugh. R. (1986). An introduction to sociolinguistics. Oxford: Blackwell.

Wierzbicka, A. (1985). Different cultures, different languages, different speech acts. - In: ‘Journal of Pragmatics’, 9, pp. 145-78.

 

Първа публикация: сп. "Български език и литература", год. ХХХIХ, кн. 5-6/1998 г., стр. 3-9

 


напред горе назад Обратно към: [Борислав Георгиев][СЛОВОТО]

 

© Борислав Георгиев. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух