Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]

Преди всичко трябва да се отбележи, че съдържанието на "Хемус" дава достатъчно основания списанието да се окачестви като пространство за осъществяване на литературнокомуникативен процес, който е заложен като намерение още в първоначалното му подзаглавие - "списание за обществен живот, култура и литература". В адресирането към общността и главно - в постигането на етнокултурните цели спрямо нея, литературата заема съществено място при отпращането на посланията на "Хемус". Тя е носител на един от езиците, с които редакцията се обръща към колективното съзнание и колективната памет.

В тематичното структуриране на книжките публикациите не обособяват жанрови рубрики. Те се поместват съобразно "логиката" на самата тема, чиито правила са продиктувани от избора на стойностни акценти. В тази композиция художествените текстове могат да бъдат "илюстрация" на водещото послание (така е преди всичко в началните броеве), но най-често, когато темата на броя не е тясно литературна, те са "другият" начин да се разискват фокусните въпроси. Например, в обговарянето на темата "Българският дух в Унгария"⁵  (1992, 3-4) участват равностойно текстове от няколко жанра: научни статии, научнопопулярни очерци, народопсихологически портрет, репортаж, интервю, дописка, поезия (българска и унгарска), художествена проза, анотация за художествена книга. Автори в броя са: представители на българската общност в Унгария, писатели и поети от България, унгарски поети и българисти. Приемствеността между поколенията, преносимостта на духовни и морални ценности и тяхната трайност и ненакърнимост, отпечатана в колективното време и колективната памет, са имплицитните внушения на текстовете. До репортажните публикации за гостуването на цар Симеон II при българите в Унгария и "портретите от семейния албум" на Кобургите от Ленке Чикхеи стоят историографските статии на Ищван Ленард Мадяр и Петер Кирай за ранните български преселници в унгарските земи. Към тях Светла Кьосева добавя статията си "Любен Каравелов и пещенската тъмница", а Тошо Дончев обговаря темата с народопсихологическото наблюдение "Българи от ново време", с което изтегля нишките към градинарската преселническа вълна. Следват очерковият разказ на Пенка Чангова "Каскетът на бай Сандьо" (епизод от една индивидуална съдба от миналото), интервю с режисьора Теодор Радевски (пътищата на новата емиграция), хроника на живота на Дружеството (духът на днешната общност), описанието на Ася Събева на празниците Коледа и Васильовден и две от стилово колоритните кулинарни рецепти на Кръстьо Куюмджиев (вечната живина на традиционната празнична и всекидневна култура).

Сред тези текстове са разположени четири стихотворения: "Градинарят" от Иван Арнаудов, "Поликрайще" от Йордан Кушев и "За българските андялфьолдски градинари" и "България" от Йожеф Берда, чрез които темата за градинарството и за втората родина обраства с емоционалните послания на поетическата реч. Към всичко това се прибавят и шест къси разказа на Станислав Стратиев (от "Българският модел"), които - ако си послужим със заглавието на единия от тях - предлагат още един "ключ за разбиране на българина".

На пръв поглед чуждее на този патос представянето на една поетическа книга - "Припада диагоналът" от Дьорд Сонди (представена от Светла Кьосева), но с факта, че е написана на български език и е "част от обичта на Дьорд Сонди към България", списанието добавя още един щрих към темата на броя. А стихотворението "Кой любовта ще пренесе" (прев. Григор Ленков) - от поета и преводача, приятеля на България, Ласло Наги - е поставено като епиграф над всички публикации - с напрегнатата човешка и поетическа тревога за мимолетното и вечното, за паметта и за забравата. В него сякаш е намерена философската квинтесенция на едно широко духовно послание, събрало между кориците на книжката толкова различни на пръв поглед текстове.

Беглият преглед на съдържанието на този брой, а и на други, оставя впечатление за безразборна еклектика. Ала то е привидно, защото стойностният акцент при избора на темата е организиращият център на цялата книжка, прибавящ настоящето към миналото, близкото към далечното, придобитото и обживяното във втората родина към първородното. И в това многопосочно обговаряне списанието преобразува жанровата еклектика в жанрова дифузия, способна да доведе етнокултурното послание по различни пътища до нехомогенната читателска среда. Към нея се подхожда от различни ъгли, използват се различни "езици", очевидно е съобразяването с различните културни екрани, върху които се проектират посланията, така че да бъде обхваната тя в своята многоликост.

Акцентите върху етновъзпитанието в началните годишнини са повече директно поставени. Така в първите си броеве списанието формира базовия читателски код, за да може в следващите години да гради и разширява посланията си, да задълбочава провокациите спрямо аудиторията, да усложнява езика, на който се стреми да гради диалог с нея, да я въвлича в усвояване и на съвременната култура, създавана в първородината. В началото и в художествените текстове се търси повече буквалният прочит или чистото емоционално въздействие, способно да активизира латентни връзки между лично и колективно в груповата памет. В този смисъл, дори да е случайно намерено, не е чудно, че първото заглавие в съдържанието на "Хемус" е стихотворението на Димчо Дебелянов "Кръстопът на бъдещето" (1992, 1). То следва въвеждащия текст върху корицата, който беше споменат неведнъж тук и чието първо изречение е: "Днес отново сме на кръстопът, както и много пъти досега..." След мислите на главния редактор за кръстопътната ситуация на общността в началото на 90-те години художественото послание на Дебеляновото стихотворение излиза извън присъщия си контекст (времето на създаване, творчеството на поета и пр.), за да се преозначи чрез един доста механичен и буквален пренос в контекста на мотивите и намеренията на редакцията, начеваща списанието. От друга страна, както ще видим по-нататък, тази публикация същевременно задава и една от посоките на литературното посредничество на "Хемус".

В подобна бивалентна позиция от гледна точка на комуникативните си възможности стоят повечето художествени творби в "Хемус", когато не са включени в броеве с превесно литературен характер. И тя е много добре изразена в първите две годишнини, когато списанието определено маркира периметъра на своя етнизъм. Още два примера от първата книжка. В българоезичната й версия са поместени разказите "Юнашки глави" от Йордан Йовков и "Козият рог" от Николай Хайтов. Те, разбира се, бележат посоки на представянето на българската литература в "Хемус". Но, от гледна точка на това, че с първите книжки списанието заявява основните си цели и намерения и чертае стратегията си по отношение на читателите, публикуването на тези два разказа има много повече общо с топосите на етническата история, които "Хемус" избира като духовна първооснова на посланията си към общността (разказите като предание за героизма и жертвеността на предците). В този смисъл художествено-ценностният потенциал на двете творби е целенасочено обвързан с подчертаване на един от елементите му, като в него се търсят преди всичко проекции на етнокултурната идентичност (както в митовете, обичаите, символите). Това функционално ограничение е избегнато в унгароезичната версия на списанието, която е замислена да поражда различна комуникативна ситуация, предразполагаща поместените текстове към превесно художествена изява - в един определено културно-познавателен контекст, предназначен да въведе унгарския читател в четенето на българската литература. В нея (от същата книжка) акцентите са поставени върху творческото представяне на двамата писатели - от тях, освен "Юнашки глави" (прев. Шара Кариг) и "Козият рог" (прев. Петер Юхас), са публикувани още разказите "Шибил" (Й. Йовков, прев. Шара Кариг) и "Страх" (Н. Хайтов, прев. Дьорд Сонди), а също и кратки очеркови текстове, които предлагат на унгарския читател отправна гледна точка за разбирането им (Ш. Кариг, "Йордан Йовков"; Д. Сонди, "Николай Хайтов") или пък насочват възприемането към по-широк културен контекст (Иван Форгач, "Един филм на върха на славата" - за филмовата версия на "Козият рог").

Така е в началните годишнини, когато етнокултурните послания са все още твърде директни и водят до буквализиране на художествените текстове на българоезичните страници на "Хемус" (белег, който се компенсира в унгароезичната версия). Постепенно тази особеност се надмогва (не като недостатък, а като стратегическа характеристика), списанието ограничава директните внушения в полето на научните, научно-популярните и документалните текстове, художествената литература все повече се стреми към културно-познавателен и естетически ефект. Появяват се и превесно литературни броеве на "Хемус". В първия от тях (1993, 2) фокусната тема е доста широка (българският хумор) и поема както авторски художествени текстове (Трифон Кунев, Радой Ралин, Васил Цонев, Станислав Стратиев, Иван Кулеков), така и фолклорни (габровски, шопски и троянски хумор), а и богат визуален материал (карикатури от Илия Бешков, Борис Димовски и Иван Кулеков). Като белег на житейската философия и психиката на българина хуморът е разчетен в изречения на Илия Бешков и в статията на проф. д-р Иван Славов "Има ли типично българско чувство за хумор?". Въпреки че темата е разработена в светлината на етнохарактерологията, за първи път "Хемус" се посвещава изцяло на културното посланичество, адресирано и до българския, и до унгарския читател. Двете версии са почти идентични, представени са основни за списанието преводачески имена - Ленке Чикхеи, Дьорд Сонди, Петър Кръстев, Тошо Дончев и др.

В унгароезичната версия е поместен един коментарен текст в повече - статията на Дьорд Сонди "Българският хумор", но той определено "олитературовява" темата, като я изтегля - и чрез един кратък литературноисторически прочит на класическото наследство - в полето на съвременните й художествени въплъщения от 90-те години. Така списанието в унгароезичната си половина затвърждава позицията си на литературен посредник, насочен до голяма степен към литературно грамотния унгарски читател. Тази позиция, физиономична за цялото му течение, се защитава преди всичко със съставянето на литературните броеве, които са безспорна заслуга и на унгарските българисти от редколегията. На тях представянето на българската литература на унгарски език през 90-те години дължи както интерпретациите на преводачи от различни поколения, така и професионалния критически прочит, предназначен да породи нов интерес към актуалните явления в нея.

5 Темите на отделните книжки на "Хемус" не са директно формулирани, те са техен имплицитно откроим маркер и задават цялостното организиране на текстовия и визуалния материал.

Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]

© Пенка Ватова. Всички права запазени!