напред назад Обратно към: [Боян Пенев][СЛОВОТО]



Автобиографията на Софрония Врачански


В Букурещ Софроний написва най-хубавото си произведение - своята автобиография.

За нас тая книга има особено значение - преди всичко като изповед на една от големите личности на Възраждането и на второ място - като твърде важен исторически документ. Тук ние долавяме не само живия образ на тая личност, но и духа на времето, през което е живяла. Без да съзнава значението на своето дело, без да си поставя по-широки литературни цели, Софроний написва една необикновено ценна автобиография: дава своя собствен образ, своите прилуки върху фона на средата, с която всекидневно се досяга. Картинно и реалистично е представен тук един важен момент от историческото минало, изобразени са нравите на простата маса, отношенията между рая и господари, личните и народни страдания, битовите условия в затънтените български краища.

Това не е само една лична изповед, то е в същото време и изповед на поробения българин изобщо - бих казал: на българския народ през робството. Сам народът разказва за себе си - просто и при все това с необикновена сила на израза; разказва ни за страданията си, за обидите, що е претърпял, за униженията, на които е бивал подлаган в продължение на векове, за онова безкрайно търпение, което като те ли е само негова черта - една черта изключително българска; защото едва ли има в света друг някой народ, който толкова много да е търпял и тъй безгранично да е търпелив.

В автобиографията са дадени ония елементи на българската психика, които са се оформявали под влияние на робството и са засядали дълбоко в народния характер. Когато четем тоя безизкуствен разказ, пред нас изпъква ясно българинът най-напред със своето безпримерно търпение. С упорита и неизчерпаема воля той се мъчи да преодолее тежкия гнет и тия всекидневни, непрекъснати страдания, на които е осъден. Въпреки толкова мъчителни изпитания той не е обезнадежден; неговата мъка не води към отчаяние и пасивност, нито пък към песимистичен мироглед; напротив, той винаги намира в себе си енергия да се бори. Ако се отдаде на отчаяние, то е само за кратко време - изживява го повече като преходно настроение, а не като едно по-дълбоко и трайно чувство, което може да извърши преврат в мирогледа на личността. Обстоятелствата само външно го побеждават: душата му винаги остава крепка, здрава, незасегната в основите си от ударите на съдбата. Тоя българин, приучен от робството на такова безкрайно търпение, понася всички беди и несгоди мълчаливо, с примирение, със смирение, без да роптае, без да се оплаква. И всички свои нещастия схваща като нещо, което трябва да се превъзмогне.

Ала покрай тая широка типичност, както споменах има черти, които характеризират лично Софрония.

Как е представен той като личност в своето житие? С какви индивидуални качества се проявява?

Първата и основна черта на Софроний е неговото дълбоко, почти болезнено съзнание за възложен дълг - съзнанието, че той трябва да стори нещо за еднородците си и като личност да се пожертвува "на ползу роду своему". Освен своите човешки задължения той поема върху си и тежките задължения на своето звание: да бъде учител и наставник на простия народ и цял живот да работи за неговата просвета. Той дълбоко съзнава задълженията и отговорностите, които му поставя това звание. Чувството на отговорност към другите, особено към паството, що му е поверено, е развито у него до крайност. Дори най-малкото отклонение от възложения дълг той схваща като тежък, непростим грях и постоянно се разкайва и самоосъжда. Както ни разказва в житието си, никога не можал да забрави и да си прости, че се възгордял като епитроп, послушал иконома и тръгнал да глоби невинните. Един път сгрешил, и то защото упражнили насилие върху него - и след много години отново се осъжда за това си неволно прегрешение, разказва за него чистосърдечно и откровено. Ни една негова простъпка не е премълчана: като пише своето житие, той има за цел да изобрази не само личния си живот и живота на еднородците си, но и да се покае за греховете си, да се изповяда пред ближните си. Тая книга е една от най-искрените изповеди в нашата литература. "И покварих аз благоговейное живеение мое: станах судия, ала повече за пари; ала не за мене, ами да угодя на архиерея." По-късно, когато го сполита беда след беда, той се сеща, че това ще да е наказание за сторения грях: "Подаде ми бог наказание заради безумная лудост моя, що бях се разгордял зарад това епитропство да глобявам неповинни человеци"... Той чувствувал някаква "теснота сердечная" - то са били тия угризения на съвестта - и като безумен ходел край водите и плачел. "И като се помина мало, разболях се аз. Ала не болест да лежа на постеля, ами ме фати една теснота сердечная. И не можех да седя на едно място, докле да преброи человек десет числа, ами ходех като луд покрай водите и плачех. Мнеше ми са, како хоче да изкочи сърце мое от уста моя. У таковая теснота бях!"

Това нравствено съзнание и тая будна съвест Софроний проявява при всички обстоятелства на своя живот. И когато съдбата го отвежда във Влашко, макар и да прекарва там сравнително по-спокойно, той не забравя нито за миг своето изоставено паство и дълга си към него; при това постоянно се самоукорява, макар и да е бил заставен да напусне отечеството и паството си по силата на обстоятелствата. Измъчва се, че не проявил докрай издръжливост и мъжество, че се побоял от нови изпитания, от суровия живот в България и подирил вън от родината си по-спокоен кът. Всъщност, както изповядва, това спокойствие не е могло да го радва. И не е имал той за цел да се самозабрави в спокойствие: на чужбина продължава да работи за своя народ, със същата будна мисъл, със същото съзнание - "И освободих се от тия страхове и от тие временния нужди. Имам обаче една скорб, и бою се от бога, да ме не суди бог, като узех аз оное паство на рамена моя и оставих го. Но паки надею се на бога всемилостиваго, како го не оставих заради почивание мое, но от големая нужда и от тежкий долг, що ме натовариха... Затова се трудя и аз сеги, денем и нощем, да изпиша няколико книги по нашему болгарскому язику: та ако не би возможно мене да сказувам им с уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползует ся. И за мене, недостойнаго, бога да молят."

Въпреки най-неблагоприятни външни условия и постоянни пречки Софроний се стреми да изпълни дълга си и да избегне укорите на тая винаги бодра съвест. Личните си страдания и злополуки той схваща като нещо неизбежно, неразлъчно свързано с ония задължения, в които вижда целта и смисъла на своя живот. С християнско смирение и търпение понася нещастията си и спокойно очаква нови. И те не закъсняват. Целият му живот не е нищо друго освен беди и злочестини - цял живот той прекарва в скитничество, в постоянни грижи и страхове - и то "все зарад чужди причини". Има нещо в съдбата му, което ни напомня страданията и подвижничеството на легендарните светци. И това, що ни е разказал за себе си, съвсем уместно и оправ-дано е озаглавено житие - "Житие и страдания грешнаго Софрония".

Какви опасности, лишения и обиди не е изпитал той!

Бедите започват още от ранно детство. Майка му умира, баща му се оженва повторно и Стойко се оплаква от своята "люта и завистлива" мащеха, която се грижела само за своето дете, а него, заварения, отритвала. При това здравето му не било завидно: "Повише болен и немощен бях." Скоро умира и баща му. Стойко, единадесетгодишен, остава съвсем сам, беден и безпомощен. Околните използуват неговата добрина и не изпитват никаква милост към него. Роднините му, вместо да се погрижат за него, побързват как да е да го задомят: заставят го при това да поеме задължения, непосилни за него. И той, наивен, доверчив към другите, тръгва по съветите им: "И аз, като бях осемнадесет години, млад, глупав, не знаях како хоче да излезе стрия мой должен, и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене... Ами докле изплатя ония долг, какова сиромашия потеглих, нужда, тесное и прискорбное живеение проминувах."

Не намира спокойствие и в семейството си: "Колико укорение терпех от жену мою, почто беше мало горделива!"... Гнетен от нея и от роднини, Стойко - мирният, търпеливият - решава да побегне от Котел. "Намислих да оставя и дом, и жену - да пойда долу по селата да работя..."

Не е бил по-честит и след като са го ръкоположили за свещеник. Околната среда нито му е съчувствувала, нито пък е била в състояние да оцени неговото дело. Понеже е бил по-просветен, другите свещеници му завиждали и неведнъж са му пакостили. "Ала като знаях мало да чета, други свещеници ненавидеха ме, почто они все на то време бяха орачи. И от безумная младост моя не хочах да им се покорявам; като бяха тако прости и неучени. А они ме наваждаха на архиерея. И колико ма крати аргосва, и ненавиждаше ме. И имаше архиерей протосингела грека, неученого, некнижнаго. Он ме много ненавидеше. Понеже то ест вещ природна учен чловек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пиянаго. И тако неспокойно няколико години проминувах живение мое."

Гръцкото духовенстсо, на което давал всичките си средства и все не успявал да се издължи, било към него още по-жестоко. Цели шест години му запретили да служи в църква; прекарвал в немотия, търпял срам и укори. През тия шест години живял от подаянията на другите свещеници, негови предишни ученици: подхвърляли му като на просяк по един залък, натяквали му, подбивали се с нещастието му. "Ами що потеглих от поповете! Колико ме поношаваха и укоряваха ме, и не даваха ми достойная чест. И коги ме даяше, думаха ми: "Ето, като някой слепец те храниме" - що бяха мои ученици! Таковое укорение и срам терпех шест години..."

Не стига всичко това. От благодарност, задето двайсет години наред учил котленци и децата им, селските първенци го предават на турците, за да изпита нови обиди и страдания "Толкова послужих аз на все селскии работи, колико крати излазих на везирския диван зарад селская помощ, двадесет години учех децата им книжное учение и на всякая неделя и на всякой празник сказувах поучение. И толкова труд що подях и толкова добро що им сторих, и телесно и душевно - а най-после ме предадоха на Бостанджибаши да ме убий."

След тия изпитания идват по-големи. Съдено му е било да живее през най-неспокойни времена: вътрешни безредия и непрекъснати войни са изтощавали и разсипвали турската държава, българите са били изложени на постоянни преследвания, разорения и произволи. Няколко пъти е заставал Софроний пред смъртта и е изпитвал ужаса на осъдения на смърт - изтръпвал е под бесилото, гледал е осъдени, набити на кол, и е чакал реда си. Турците никак не са били милостиви към него. "Колико ме крати фатиха и биха ме, и глава ми пробиша... Колико крати пищоли изваждаха на мене да ме убият! Веднож един с копие хвърли на мене, ала не се случи да ме удари... Един ме фати за браду и мало остана да я отторгне... От страх и от недужная теснота упадоша вси власи глави моей."

Още по-големи безпокойства и тревоги му донася неговата епископска служба. Ненапразно той дълго е отказвал да приеме епископски чин - да тръгне за една епархия, дето безредията най-силно са се чувствували и произволите са били най-големи. Из страната са върлували кърджалийски пълчища, а след тях - турски войски, пратени да ги преследват. Пътищата - засипани със сняг; студ - непоносим. Съзнаващ своята отговорност, Софроний тръгва за Враца: нищо не е в състояние да го спре. И започват години на скитания н нови несгоди. Ту във Враца, ту в Плевен, ту из околните села или в Арбанаси - все в напрегнато очакване и в постоянни страхове. С него заедно бедствува и цялото му семейство. "Тогива силихтар Хюсеин паша, като отхождаше на Видин, изгори Габрово. И Арбанаси разграбиша кърджалиите, що ги имаше със себе. И нашия дом все разграбиша и остана ни лъжица, ни паница. И мои дрехи и книжа що имах, все узеша, и всия дом раскопаша. А децата побегнали на Котел, а от тамо на Свищов поишле... Пойдох на Свищов, найдох децата голи, седят на рогозина. И аз пари неимах, да им купя дрехи... Скорбь голям!"

След като поутихва малко, той пак се отправя за епархията си.

"Ами с каков труд и страх пострадах, докле са добия веднож до Враца! Каковии ли гори и холми и доли не обиколихме..." Не минава много, кърджалиите отново нападат Врачанско и влизат в стълкновение с турски войски. "Нощем приидоша конакчии. И аз като чух, востанах тая нощ на осем часа да бягам от Враца навон. Нощ темна, време беше дождевно, а планина - стръмна, висока. Колико ли крати падах на путю, докле поидем на Черепиш монастир..." В манастира не намират никого: калугерите побягнали; един селянин го завежда в пещерата, дето били скрити. Там Софроний остава 24 дни, настива, разболява се. Намислил да тръгне за друг един манастир в Софийска епархия. "Ала тамо планини високи, кон не може да са язди. А мене боляха нозете - не можех да ходя пеш. А восход и нисход има два часа... И докле да возляза и да сляза, воистину със слези оплаках живот мой."

Болен, връща се през зимата във Враца. Не за дълго. Нови безредици го заставят да дири друго убежище. Отбива се в Тетевен, а оттам - в Плевен. Крие името и званието си, бои се, защото името му било голямо - владика! Ако го хванат, с десет кесии не би се отървал. Цели 26 дни се крил и гладувал в един плевенски харем. И все неговата епархия е в мисълта му. Без да обръща внимание на опасности и затруднения, решава да се върне. "И востанахме нощем. А нощ мала, по мая месеца. Четворица души през горието, през полето - на посока, а не у пут. И пойдохме до Искре река. А оная река без ладия не са минава никак. Има село Коинлари насреща. Викаме - не са чува от речния шумеж. Человек не се являет никако, а вечер настана, дожд идеше... Да пустим пушка не смеем - да не има у село някои пазвантски хайдути. Какво да сторим - замаяхми са. Хеле видяхме едного говедаря, и позна ни, и пойде да сказа в село. И приидоша человеци с ладия. Ала и тая ладия смертное корито ест... И като минахме оная река, светна ни мало на очи."

Видин е мястото на последните му изпитания. Озовава се там неочаквано, измамен от видинския митрополит Калиник, един опърлив грък, както сам го нарича в житието си. На какви унижения не го е подлагал Калиник! "И седях на Видин три години. Ами що претеглил аз от того Калиника калугеря! Седях при него като някой последний слуга, не хочеше да ме знай никак за человека... Беше с турците, с пазвантските хайдучи ведно. И не смеях да продумам нещо хорати. Не пущаше ме нигде да се проходя - токмо в църква, и то с някого свещенника! Ала да ме и пущаше, боляха ме нозете, не можех да ходя. В църква все с каруца ходех." В продължение на две години и половина турците обсаждали града. "Каков ли страх потеглих и колика ли скорбь и грижи имах!" Тъй прекарал най-хубавите години от живота си в нашите северозападни краища - "в оная страна, що е близу до Видин, що е живелище варварское, хайдутское".

Ето в тия беди и скитания тоя злополучен духовен пастир проявява своята нравствена воля. Нерешителен на пръв поглед, страхлив - а докрай остава верен на задължението си. Знае отнапред какви опасности го очакват в неговия път - и все пак тръгва, решен на всичко, непоколебим. Някаква непобедима, неуловима мощ се крие в неговия характер, някаква твърдост, която и най-жестоките изпитания не успяват да сломят. В неговата природа се таи нещо от спокойствието на фаталиста. За всички нещастия той има един израз, една философия: "Нека буде!" С нещастията свиква до такава степен, че най-сетне те престават да го изненадват: примирен, вътрешно спокоен, ги очаква на всяка стъпка. Когато след безброй патила успява да иде в епархията си, той не се учудва, не се смущава, не се гневи, като вижда, че и там не ще намери спокойствие: "И приидох в епископия моя. Ала и тая не е по-долу от затворка... Нека буде!" От всички злополуки той черпи една поука: закалява волята си, за да посреща твърдо всички спънки и да върви неотклонно по своя труден път.

Никак не е чудно, че тоя човек с изключителни морални качества навсякъде в своето подвижничество е привличал простата народна среда. И ако в неговото родно село след двайсетгодишно служене и застъпване за общите селски работи са го преследвали, без съмнение това преследване е било от страна на свещеници и чорбаджии, както и сам той загатва за това; простата маса се е привързвала към него, обиквала го е силно и със сьлзи го е изпращала. "И като пойдох тамо (Анхиало) да попувам, радваха ми се християни много." "И като излязох от тамо (Карабунар), плачеха християните зарад мое разлучение: искаха да седя и другая година." "И приеха ме християните радостно (във Враца), имаха ме като едного философа."

 

Стойността на Софрониевата автобиография не се изчерпва с нейното историческо съдържание и с признанията на автора; покрай това тя има за нас немалка литературна стойност. Преди всичко като първа напълно оригинална новобългарска книга. Оригинална отначало докрай - не само по съдържание, но и по замисъл и изпълнение.

Софроний се спира да обрисува предимно външните факти на своя живот. Това е главната му цел. На второ място той загатва за впечатленията, непосредно свързани с преживяната действителност. Пряк израз на своето душевно състояние той ни дава сравнително по-рядко; то се разкрива за нас не толкова в неговата пряка изповед, колкото в тона на неговия интимен и искрен разказ. Да се оплаква той не обича; но от начина, по който разказва, ние виждаме, че е страдал твърде много и че страданията и житейските несгоди именно са оформили неговата душа и неговия мироглед.

При това Софроний успява спонтанно и вярно да предаде своите впечатления и наблюдения. Разказва непринудено и увлекателно, понякога само скицира, а понякога дава множество подробности, отклонява се на места от тона на бавното епическо изложение и в една жива, драматична форма възпроизвежда своите прилуки и създава в нас напрегнато очакване, накарва ни да се вживеем напълно в описаните епизоди. Като даровит разказвач, той съумява да нарисува пластични картини, които застават пред нас като най-жива реалност. Така той ни приобщава със своя вътрешея свят, без да си е поставял някаква определена литературна или художествена цел. На места той се проявява със своята установена мисъл, с широкия си жизнен опит и спокойно, трезво си дава отчет за изживяното минало, убеден, че то може да бъде полезен урок за другите, готов опит, от който неопитните могат да со ползуват, като дирят неговия смисъл.

Всичко това е дадено най-естествено. Софроний излага събитията на личния си живот с такава откровеност, че никъде не се чувствува у него желание да скрие и преиначи нещо или пък да си служи със заучени литературни похвати и с книжен стил. Тук няма нищо книжно, ликаква литературна неестественост. никаква предвзетост. Написано е, казано е искрено и просто - тъй както е преживяно и почувствувано: без украшения, без измислици и престорена афектираност. И трябва да подчертаем, че простотата и живостта на слога произтичат тъкмо от тая искреност, отличителна еднакво и за човека, и за произведението. Напълно индивидуалният стил превръща житието в нещо ненаписано, а действително разправено, разказано - като че ли той не пише, а разказва: до такава степен се чувствува живо личността на автора.

Житието е кратко, изложено в сбита форма - и при все това какво разнообразие и богатство на стила - и колко много е казано! В духа на библейското изложение Софроний отбелязва своите постъпки, изрежда събития, излага случките в тяхната последователност: "И приидох на епископия моя. И приеха ме християните радостно, и ходех по църквите в недели, в празници, и полагах поучение по нашему болгарскому язику." Големитс събития, в които незабелязано се вплита съдбата на отделния човек, са дадени в стила на летописите - кратко, осведомително, точно. Не са пропуснати ни дати, ни имена на лица и места: "В лето 1775 победи московеца турците и премина Дунава, и узе на майсире Шумен." "В лето 1796 нападнаха пазвантските хайдути и исполниха вси села и касаби." "В лето 1800 паки се подигна войска царская верх Пазванджия - Муруз бей Букурешкий из Влашко и пашии от Турско." "Божием попощением тое лето удари една чума на напрасно и запали се епархия, и касабите, и селата." "По това начена турчина войска баталия и с московица и с немица, и зимуваше Исуф паша везир на Русчук."

И от равномерния, еднообразен летописен стил неусетно минава към живия разказ, изпълнен с въпроси и възклицания - ту бърз, ту бавен, според съдържанието. На места авторът прекъсва разказа, предупреждава читателя, че ще го продължи по-нататък, или пък спира за момент, за да обгьрне епизодите в тяхната цялост. Разказвачът навред е пред нас: "Ето первая смущенная вест се зачена..." "Ала бог светий воздаде ми праведно по делом моим. Но това последи хочем да скажем." "В лето 1768 начена се войска баталия: турчина с московица. Ами какво да скажим... Като повлякоха ония лютии и свирепии агаряне, какво ли зло не сториха по християни! Що им на ум не прииде, това не сториха." "Паки се подигна войска царская верх Пазванджия. Ала за каковая причина, да ви скажим: Имаше един султан на Вербица село..." С тоя стил, тъй прост, той успява да предаде всичките свои колебания, двоумения и тревоги; "За това ли, за друго ли - пак се повдигна войска верх Видин. И аз, какво да сторя - харшлък ми не остана, мирия искат от мене... Да пойда - зло, да не пойда - пак зло."

Опасностите се редуват, минуват, за да дойдат след тях по-големи. Ние ги следим с напрегнато внимание - неотстъпни следваме Софрония в неговия труден и непознат път. Без да се старае, Софроний успява да ни увлече и превърне в участници на прилуките си. Подробностите никъде не са излишни. Обикновено авторът се спира на тях, когато трябва да изобрази някоя непреодолима пречка - когато иска да ни внуши своето чувство на безизходност: "Пойдохме вече късно на едно село, а то се разбягало - неима древа... А студ лют, нощ долга, по декемврия месеца... Хочехме от студ да измрем." Ето как описва преминаването през замръзналия Дунав: "Ала с каков страх! Проби са ледо и потъна един кон и удави се. А оние коне сверзаха и на ледо ги на дъска привлякоха. И докле поидем на Зимнич, хочехме от студ да помреми. Влашка земля гола, не познава се ни пут, ни място... Шест часа ест - едвам за три дни пойдохме."

На места разказът преминава в драматичен диалог. Разговорната реч, отсечена и кратка, изразява напълно драматизма на дадено положение. Пред нас са две лица: едното в тревожно очакване, застанало пред смъртта, а другото - жестоко, готово да излее гнева си върху една безпомощна жертва. (...)

Тук-там Софроний се прявява като хуморист. Дори в трагичното той долавя някаква комична окраска; спомня си за миналата опасност, гледа сам себе си и се усмихва на някогашното си вълнение. С добродушен хумор той ни разказва как се крил 26 дни в един харем: "Повдигна се един кадинский писък, ала кой ти слушаше... Аз от страх побегнах при самая кадина, а она, по нихное обичаи обръщаше лице свое от мене - да я не гледам... Бяха великии пости, а у турчина не имаше за ядение нищо, чаршия заключена..." Тоя затаен хумор ние долавяме и на други места - например когато Софроний ни разказва как се обръщали кърджалиите към него, без да подозират кой е той: "И аз седях между тях: влашка качулка имах на главу мою. Зовяха ме язанджи Стоян..." Със същия хумор той разказва до какви хитрости прибягнал, за да се спаси: "Ала докле найда време да побегна от них, колико лъжи не положихме! Ами у коя хижа да пойда, като са все исполнени с турци? Побегнах при татар-агаси, аз със зелен калпак. Питат ме: "Що си ти за човек?" Да река: владика есм, не дава ми рука, ами рекох: "Доктор есм." И они ме питаха за лекови, и мене какво би возможни, дадох им ответ..."

Искрен и чистосърдечен, Софроний не ни казва нищо повече от това, що е видял и почувствувал. Той няма желание да се самовъзвеличи, да се покаже друг - не такъв, какъвто е всъщност; не се представя за герой и не си приписва смели, необикновени постъпки. Напротив: без да се стеснява, изповядва своя "смертний страх". От страх той побягнал при кадъната. "Ами колико ли страх имах, да не иди някой да ме скажи..." Какви страхове не изпитал през оная нощ, когато бягал през планината и трябвало да мине реката - "Ала и тая ладия смертное корито ест..."

 

Предполага се, че за написването на своето житие Софроний е взел повод от автобиографията на сръбския просветител Доситей Обрадович. Ала по замисъл, по начин на изпълнение, по стил житието съвсем не се посреща с Доситеевата автобиография. Преди всичко двамата книжовници си поставят различни цели. Обрадович изобразява условията, при които се е развивал като просветител и книжовник - говори иодробно за своето учение, за литературните си планове, за различните среди, в които е живял, като не забравя да отбележи как се е отнасял към тях и към известни лица, как са му въздействували те и какво им дължи за духовното си развитие. При това сръбският реформатор твърде много разсъждава и морализира. Щом намери повод, пък дори и когато не намери, той излага надълго и широко, в рационалистичен дух своите възгледи, нравствените си убеждения, поучава читателите си, като се ползува не само от своя богат житейски опит, но и от множеството книги, що е прочел. Сетне доста място в автобиографията си той отделя, за да обрисува покварата в манастирите, невежеството и леността на калутерите; изтъква при това, че спасението на сръбския народ трябва да се очаква не от поквареното и неуко духовенство, а от просветени учители, запознати с новата образованост.

Целите на Софрония са по-скромни. Той не пише като Обрадовича двутомна автобиография. Без да разсъждава много, без да изпада в дидактичен тон и да се увлича в поучения, той изобразява съвсем просто своите лични премеждия и скитания, като засяга главно отношенията между владетели и поробени. За духовното си развитие Софроний ни дава твърде оскъдни сведения. Това, което в сръбската автобиография заема централно място, у Софрония е почти съвсем изоставено. Той дори не споменува за срещата си с Паисия, не се спира да разкаже що е вършил и какво е наблюдавал в Света гора, при какви условия се отдава на книжовна дейност във Видин и след това в Букурещ. Задоволява се да отбележи само онова, което му е направило най-силно впечатление и му е причинило най-големи страдания. Затова и нарича книгата си "Житие и страдания". В този израз именно - страдания - е цялата характеристика на тая книга. Тук дидактизмът не играе никаква роля; това не е проповед на образован рационалист, главното е в изображението на случки, събития и лични страдания.

Има голяма разлика и по стил. Обрадович е усвоил известни литературни форми и умело си служи с тях: той разполага с доста богат и разработен стил, владее тогавашните термини на нравствените науки и навред проявява своите широки литературни познания и своята голяма начетеност. А Софроний, както казах, излага наблюденията и мислите си по твърде прост начин, без да прибягва до заучени форми. В неговия стил напразно ще дирим някаква следа от богатата фразеология на Обрадовича: тоя стил е безизкуствен и непосреден както самият автор на Житието.

Посочените отлики се определят главно от личните особености и качества на двамата народни просветители. В цялата си дейност Обрадович излиза от по-модерни схващания, от по-установени литературни интереси и вкусове и съобразно с това си служи с по-съвременни изразни средства. Софроний нито по образование, нито по размерите на своето дело може да се сравнява с Обрадовича. Той не е посещавал западноевропейски университети, не е бил като него запознат с новите посоки на европейската наука и философия, не си е поставял неговите сложни просветителни и нравствени задачи. При това Софроний - разполагащ с твърде оскъден литературен опит и школувал у по-стари книжовници - си служи с по-архаичен стил и се придържа о старата автобиографична схема, която изисква на пръв план излагане на епизоди, на факти из външния живот на личността и дадената среда.

Имайки предвид изтъкнатите съществени различия между двете автобиографии, ние не можем да твърдим, че Софроний е писал Житието си под влияние на Обрадович. Най-многото, което може да се допусне, то е, че Обрадович с книгата си е подсетил Софроний да напише своето житие. Но дори и това е твърде проблематично: не разполагаме с по-сигурни данни за подобно предположение.

 

Житието на Софрония ни дава онова, което не може да ни даде една суха историческа монография със своето групиране и обяснение на външните факти. Това не е мъртъв документ. Ако искаме да проследим как са се отразявали в душата на българина споменатите от Софрония исторически събития и да си уясним ония промени, що са се извършвали в нея под влияние на дадените условия, ние трябва да се обърнем към тая книга преди всичко. Посредством нея ще можем да се вживеем в историческата епоха, да добием впечатление от нея. Тук именно е най-голямото значение на Житието.

Да беше се сетил всеки от нашите видни книжовници и обществени дейци на миналото поне колкото Софрония да остави една вест за себе си и за своите съвременници, да напише една изповед, правдива като изповедта на Софрония, като послесловието на Паисиевата история, като недовършената автобиография на Раковски или епизода на П. Р. Славейков - ние щяхме да имаме днес една жива история на миналото, незаменима характеристика на епохата и нейните представители. За жалост малцина от дейците на Възраждането са постъпили като Софрония. Повечето от тях, заети цял живот с общи работи, избягвали, за да заговорят за себе си, убедени, че е нескромно и недостойно за народния будител и вожд да занимава другите със своята личност, че той е длъжен да презре личните си страдания и радости, да се не лъчи с нищо от народа си, да живее само с неговите вълнения и да гони неговите цели. В твърде редки случаи са се решавали да разкажат нещо за себе си - и то някак боязливо, плахо, както и Софроний. Той сякаш бърза да завърши своето повествование, отбягва обширното изложение, старае се да бъде колкото е възможно по-кратък. И ако срещаме на места подробности, те се дължат на неволно увлечение, на неговото живо въображение, което го е завладявало при предаването на отделни моменти.

В друга страна тая книга би имала по-друга съдба. Ако принадлежеше не на българската, а на една по-богата литература, ако можеше да намери други читатели - не като българските, - тя щеше да бъде и по-достойно оценена, щеше да бъде четена не само от историци и филолози. Колцина в средата на нашите читатели са се опитвали да си уяснят връзките между минало и сегашно - на мнозина ли е минавало през ум, че тия връзки могат да се почувствуват в едно подобно произведение, което не шуми с фрази и не блести с фалшиви накити? Струва ми се, нищо не е тъй чуждо за нашата интелигенция, както историческата интуиция, историческото съзнание. Тук се крие една от многото пречки, що среща в проявите си българската култура.

Тоя беден български читател! Да не беше погледът му тъй разсеян, да не беше денят му тъй загубен - той би спрял тук за миг, би се вслушал в тоя прост разказ. И не само в него - би забелязал съкровищата на нашето народно творчество - не би ги отминал сляп и глух. И открил би във всичко това цяла една действителност - разнообразна, разностранна, богата на събития, с комични и трагични епизоди - една необхватна действителност, в чието осветление се очертава същността на българската история, на българската съдба, бих казал: търпение, примирение, тежък труд - постоянно робство при това, ту духовно, ту политическо - постоянен страх, непрекъснати опасения - никога пълно освобождение - винаги очакване и надежди, които все не се сбъдват - и тъмна увереност, че ще се сбъднат.

Тая същност, отразена между другото и в спомените на Софрония, е основа на нашето минало и настояще. Това, което става на повърхнината и характеризира днешния ден и което за повърхностния наблюдател се ражда днес и изчезва заедно с днешния ден - в действителност то има по-дълбоки причини, произлиза от нещо вчерашно, от нещо предишно и никога не изчезва безследно. На повърхнината всяко движение изразява един нов момент: ала в основата винаги остават известни наслоения, които съвсем бавно се менят, толкова бавно, че ние с голямо усилие можем да доловим тая промяна.

Нека ми бъде позволено да подчертая, че ако ние се отнесяхме с по-малко предубеждения към миналото, особено към предишната литература, бихме ли съзрели общата, дълбоката основа на своя духовен живот, бихме ли доловили зависимостта на новото от старото и тяхната неразлъчимост. Но как ще я долови тоя, който е лишен от историческа мисъл? Какво ще види и какво ще почувствува той? За него съществува само настоящето, само неговият случаен и нетраен духовен интерес. Той дори и не подозира, че историята започва преди неговото раждане, че ценното, що се създава днес, е немислимо без вчерашното и че има основите си в едно минало, което не е мъртво, а е неразлъчно свързано с днешното и в много отношения определя неговото съдържание и неговия външен вид. Повърхностният наблюдател, ленив в мисълта си, не може да долови оная приемственост, отличителна за всяко културно развитие. И ето защо съвсем лекомислено той може да отрича и миналото, и ценното, що ни е завещало то, да го отминава нехайно - само защото не го познава и не го чувствува.

 

(Печата се по "Сборник в чест на Луи Леже, С. 1925. Текстът е откъс от очерка за Софроний Врачански, вкл. по-късно в "История на новата българска литература", т. 3)

 


напред горе назад Обратно към: [Боян Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух