напред назад Обратно към: [Бисера Дакова][СЛОВОТО]



Разривът. Техники на маргинализиране


През знаменателната 1905 г., знаменателна с публикуваната от д-р Кръстев беседа срещу демодирания Вазов, се появява и един не така важен критически текст на М. Грозев, изтъкан от амбицията да докаже нищожността на Великсин като поет. Текст, който не блести със значими и тънки наблюдения, а по-скоро ги имитира, текст, който, макар и вдъхновен от злъчта на отрицанието, е повече нужен като реторически жест. Става дума за "Великсин като поет (Отпечатък от известията на славянския семинар)" - едно изключително преднамерено, премерено, прицелено в предварително известната маловажност на обекта си писание. Възниква въпросът: защо е необходимо да се онагледява очевидното, що за неистова потребност е тази да се описват явните несъстоятелности в една поезия? Или - защо се маргинализира едно явление от литературната ни история, след като вече е печално прочута неговата маргиналност? Тези въпроси си ги задава самият Грозев, но, вместо да осуетят писанието му, те го насищат с тревожността на непонятното настървение, тематизирайки болезнената неприязън към "Издъхващото минало". А може би всичко това е упражнение по стил, усвояване реториката на язвителните отрицания, на гръмкото оповестяване на фигурите от миналото именно като минало, за да се откроят и пределно дистанцират от тях актуалностите на настоящето. Да се очертаят през това, което не са и не биха могли да бъдат, белезите на новото художническо самосъзнание.

Дали всъщност старателната в сарказма си студентска работа, разсъждаваща на едро, прикривайки повърхностните си спекулации зад постоянно експлицираните в текста й мними терзания, заслужава вниманието ни? Тя е предназначена за тясната академическа общност и макар че прекалява с някои ругателни изрази а ла Пенчо Славейков, за да реши кардинално проблема за поколенията, има претенциите и облика наистина на кабинетно, а не на популярно съчинение. Освен това този текст досега добре си "спомня" и явно се уповава на безпощадните критически визии, т.е. на ексцентричните обобщения на българския литературен живот, направени от Н. Бончев и от Хр. Ботев. И точно това е забележителното: не е настъпил срив в критическото обзиране на художествените (псевдохудожествените) явления. По радикалната си настъпателност кръгът "Мисъл" не е много по-различен от безцеремонно отсъждащите критици, изявяващи се на страниците на "Периодическо списание" и вестниците "Свобода" и "Знаме". Обаче приемствеността в радикалните виждания обслужва или успява да очертае разрива между поколенията в българската поезия. Неотколешната невротична нетърпимост на Л. Каравелов, Н. Бончев, Ботев1 към неукротимата посредственост в нашата книжнина се е модифицирала в особен вид страстна компетентност, чрез която се класифицират разните "клинични случаи", обявяват се за "история"2, добивайки по такъв начин единствено смисъла на заслужено забравени факти. Това налага и вглеждането в "отпечатъка" на М. Грозев - един документ, където са съхранени в прецизираността си и биха могли да оживеят техниките на маргинализиране, където маргиналното демонстративно е преобразено в историческо. Текстът манифестира оформянето на поколението аутсайдери, на неспособните да се превърнат в център на събитията и на времената, както преди, така и сега. Не твърде дългата, но авторефлексивна студия, непрестанно усъмняваща се в ценността на избрания предмет, изумително преобръща, правейки ги удобни за употреба, някои фундаментални смиели и опозиции на Българското възраждане. Т.е. самото Възраждане тук е откровено манипулируем образ -подстъпите към тълкуването му са деформирани (неизбежно условие за всяко херменевтично усилие). За жалост, тази херменевтика впоследствие добива безспорност, въздигната е в неотменно разбиране, застивайки в ред властни предразсъдъци.

М. Грозев тръгва от предхождащи текста му публикации за Великсин: нескрито цени статията на д-р Кръстев "Заглъхнали таланти и забравени имена", също позабравена поради мимолетността на сп. "Критика", и твърде охотно се позовава на Вазовата "Животописна беседа", излязла във в. "Мир" под псевдонима Боянец през 1897 година3. Пространните заемки от "Беседата", оставени без коментар, само на два пъти плахо апострофирани чрез заскобени въпросителни знаци, имат логичното си обяснение в ползването на горестния Вазов патос по "възпоминания" и по съживявания на фигури с несъмнени заслуги в миналото, които днес са тъжно самоотчуждени в себе си. Този характерен патос е ловко премодулиран от М. Грозев или по-скоро е отявлено подчинен на безжалостната реторика на отрицанието.

През 1897 г. Боянец е могъл вече да си изгради онзи великодушно-снизходителен поглед към нещастните отломки от миналото, поглед, удостоверяващ личната му навременност и непериферност. Великсин е отчужден именно от живота в столицата: изземването на неговите имоти "по някакви си регулации" звучи в текста на Боянец едва ли не като символичен акт на прокуждане - след него не му остава друго освен да обитава "вехта, бедна дъсчена къщица с малко чудата направа, вапсана зелено, с тъмно джамлъче на улицата". Вазов антропоморфизира тая мрачна обител, наричайки я "унижено жилище, сякаш сконфузено че се намира на такова видно място в столицата." Неуместното попадане на маргинала на "видно място", случайното му озоваване в центъра, а по-нататък и несъдбовността на всички значими събития в живота на Великсин ще е лайтмотивът, пораждащ сприхавите отрицания на М. Грозев. Онова, което все пак Боянец съзира или романтично допуска, наблюдавайки "червениковото, изприщено лице без никакво изражение", е страданието и трагичната самота. Въобще, в некомуникативното, антинаративно изражение Вазов като че ли привижда собствената си склонност към недостъпност и "мизантропическа самота"4. При израза "изорано от болки лице" Грозев ще постави дискретна въпросителна - навярно знак на озадачението му от подобно наивно допускане, от насподобяването на грозната физиономия с възвишеност, просто немислим приоритет при жалките съществувания, при вегетиранията в "блатото", каквото според Грозев е битието на Великсин.

Така, ползвайки живописния очерк на Боянец като свой ценностен ключ, Грозев се заема небрежно да поразрови биографията на забравения поет, обглеждайки я задължително през призмата на летаргията, на не-случването: фактът, че този антигерой добива образованието си в Париж е далеч по-незначещ от неколкогодишното "тътрене" по браилските училища. Изреченото от Боянец за "застарелия човек, дебел и къс" своеобразно е прехвърлено върху юношеството и младостта на Великсин, белязвайки ги с печата на преждевременната грохналост, на една самопонятна гротесковост, характерна за Каравеловите персонажи-типове. Антигероят е умишлено лишен от буйните екстази на младостта, той е жалката гротеска на онова не далечно, но вече отдалечено по духа си време. Не случайно образът му е интерпретиран като summa summarum на всички подобни жалкости, типизиран е, за да възпроизведе баналитета на миналото: "Мислите и чувствата, които са го вълнували, са мисли и чувства на много - цяла плеяда тогавашни поети." Разказът за Великсин, за изключително дребнотемния му живот, за нетитаничните му и случайни жестове и намерения непрекъснато изригва генерализации за безшумното и безлично поколение на "тихите, бавно, но "сигурно" пипащите, кротките и отстъпчивите Блъсковци, Франгьовци, Войниковци и цял ред още труженици..."5. Образът на поколението, чийто немощен и комичен говорител е Великсин, ще бъде фокусиран именно в метафорите на тлението, на привичната "разбуденост" за онова време, на гнусното блато, от чиито застояли, но притегателни води малцина успяват да се отскубнат... То е поколение, ограничено в целта и в мисията си. Почти без мисия. Поради това поезията на Великсин, подобно на образованието му, е видяна, непринудено анализирана (както уверява Грозев, творбите на Великсин са четени като непознати) именно като изнервящо тътрене, като притворно пълзене по повърхността на налучкания, лишен от смислови дълбини език: "неговите песни приличат на отегчително бръщолевене, наредено в още по-отегчителни стихове (ни добра стъпка, ни звучна рима, ни силни и въобще поетически изрази)". Поезия, отразила застиналия живот, издаваща страх от вихреното съществуване.

Заклеймяванията на М. Грозев стават грозно саркастични в своята преднамереност - миналото се забелязва единствено като унизено в стремленията си, като нищожно в постиженията си. През тази нагласа на неразбиране е нормално в поетическите върхове на Великсин - любовната лирика, сонетната форма, призивно-революционните творби на румънски и на френски език - да се откриват улики за творческа немощ, за напразни предизвикателства към поетичното, въобще да се изтръгва обречеността на всевъзможна неадекватност. Любовната му лирика, т.е. слабостта му към жените, се тълкува едва ли не като екзистенциално поражение: "Тури си той червените очила на любовната поезия и с късите щипци на своето жизнеразбиране се зае да намести изместилия се живот." По-значителните му граждански произведения "Sutor non ultracrepidam" и "Една отломка от човешкото сърце" с безгрижна безпардонност са обявени за "кекави рожби". Тук мимоходом ще се появят и метафоричните определения "плитко блато", "слепота", "брътвеж", разкрили във финала на текста целенасочената си употреба. Метафизично, но всъщност типично за тоя род реторика, е обяснението на поезията му, сътворена на френски език. Призната е чудодейната намеса на духа Vellisson, т.е. става дума за краткотрайно и безследно възмогване над битовата емпирия, каквото несъмнено представлява екзистенцията Великсин, до висините на един чужд нему дух. И ако чрез Vellisson се ражда поетът, то за стихотворенията на български Грозев категорично отсъжда: "Те загинаха още при раждането си."

Финалът на студията е вдъхновен от небезизвестния символ на "гюбрето", на торището, където никнат единствено зловонни растения и паразитни гъби6. И ако някога имената на тези "сонетодраскачи, баснописачи, ритмоплетци" са били произнасяни като нарицателни за абсурдните недоразумения в българската книжнина, т.е. били са въздигани като засрамващи феномени на литературния идиотизъм, по времето на Грозев с тези имена се борави като с условно именувана анонимност. По възрожденски маниер е поставена диагноза: "пречупване и преиначаване след освобождението". Плеядата анонимни драскачи е съзряна в недиференцирания образ на едно поколение, твърде безволно, за да понесе превратностите на своето време, както и изключително неспособно, за да се адаптира към настоящето. Една периферна посредственост, историческа сивота, трансформирала се в настояща маргиналност. И точно тук - във финала - решително ще бъде префункционализирана глобалната възрожденска (всъщност просвещенска) антиномия "светлина – мрак". Подобно на Вазовия дядо Йоцо маргиналите не са в състояние да понесат светлината, нейните ослепителни лъчи. Оказва се, че цял живот са се стремели към нещо, многократно надскочило техните цели. В последната констатация изцяло се разгръща омерзението на Грозев от извършилите се метаморфози: на "горещите револуционери в жалки хорица", на "съществата със знаме и свят девиз в плужеци". Ето я търсената дума из цялата студия - обругателното "плужек", клишираната диагноза на бавно пъплещия, "тътрещ" се еволюционизъм. Несравнимо изразителен е образът на безобидното мекотело, обгорено от ярката светлина: "щом се изкачиха и видяха изгряващото слънце, още от вторите му лъчи се ослепиха".

Текстът на М. Грозев е всъщност популярната басня, само че в отличие от класическата й поанта, плужекът тук не е вездесъщият персонаж, преуспял с търпение и посредственост, а, напротив, безсмислено и незабележимо погиващият. Но обругателното дефиниране сякаш не е достатъчно, за да изчерпи сивотата на малките поети и животни – "светлината" трябва да се отнеме съвсем, да се откаже като присъщност на тези малко-много "поразбудени" българи: "Те бяха истински нощни пеперуди и също като тях си намериха смъртта в светлината." Какво по-маргинално от същество, лишено от сетиво за светлината, от същество, изтръгнато внезапно от сетивната си закърнялост и непонесло пищното многообразие на новото? Какво по-перфектно превъртане на смисъла: ослепяване, помрачаване на прогледналите, вкарването им в режима на една тягостна и безкрайна нощ? Всякопоколение тръгва от презумпцията за мощна себеозареност, а подобна презумпция би могла да се уповава единствено на краха (по-точно на желанието за крах) на предходните тъмни, ирационални, блудни и блуждаещи, инертни и нецеленасочени сили. Миналото е абсурдно не само като предмет за обговаряне, но и като съдържание.

 


1 Макар да творят в различни критически жанрове - от рецензията-фейлетон през обзорната критическа статия до светкавичния анонс - тримата автори изцяло могат да се отъждествяват в своя радикално-не-обективен патос към българските литературни явления. Оценките "литературна лудница" и "черно дяволско хороигрище" се схождат в категоричността, в дистанцираното си високомерие, та дори в темпераментно-болезнената си язвителност.

2 Какво ли би могъл да добави М. Фуко към така често пожелавания образ на лудницата в тези критически писания? А към това, че "хоспитализирането", въдворяването освен маргиналност означава и несъмнено историзиране?

3 Както псевдонимът Боянец се оказва изключително значещ в случая, така и автентичният подпис Грозев, предпочетен пред възвишено-сладникавото име Кремен, като че ли разкрива особената интенционалност на този текст: да се клейми, порицава, обругава, за да се отрече тотално предходната масова посредственост в литературата. Кое всъщност е истинското лице или подходящото име на този автор - дали на плахия разказвач, очакващ благосклонността на строгия ментор Пенчо Славейков или на дискредитиращия миналото, жесток "литераристорик", съвсем предпазливо захванал се именно с една второстепенна величина в поезията ни?

4 В спомените на К. Иречек възрастният Великсин е по-скоро досадният бъбривко, непрестанно предлагащ компанията си. Вж. Иречек, К. Галерия от новобългарски типове. - В: Радев, Р. Алеко Константинов. Лице и опако, Варна, 1998.

5 Явно стихията да се генерализира образът на посредствеността, да се омаловажават предходниците, се е разразявала не само в официално-публичния дискурс, но и в интимно-фамилиарния: "Аз зная само две книги на Войникова, но и тях не съм чел (което не е невъзможно), само съм ги прегледвал, ровил, та ме е страх да похвана иечто от неговото перо, гнус ме е да го чета." Вж. Бончев, Н. Съчинения, С., 1983, с. 400.

6 Събирателен за тези техники на маргинализиране би могъл да бъде, тъй като далеч не е единственият, следният микронаратив, където образът на скверната пошлост е задвижен от едно фантасмагорично въображение: "От тия гъби той е направил чорба за българската Муса (т.е. Муса Кеседжия), която той уважава и слави така също, както я уважават и славят различните Войниковци, Пишурки, Пискюллиевци, Пърличевци, Вазовци и прочиите наши велики таланти." Вж. Ботев, Хр. Събрани съчинения. Т. I, С., 1976, с. 179.

 

първа публикация: сп. Критика, 2001, бр. 2

 


напред горе назад Обратно към: [Бисера Дакова][СЛОВОТО]

 

© Бисера Дакова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух