напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 1


Вечерта на Димитровден в кръчмата на Къня беше се струпал много свят. Имаше мнозина от ония, които си идеха всеки ден като Гроздан, Тачката, Йордан ковачът и други, но сега бяха надошли и всички слуги, колкото и каквито ги имаше в Люляково: в Добруджа Димитровден е празник на слугите, на гурбетчиите. Днес те навършваха времето, за което се бяха условили – кой цяла година, като се смята от миналогодишния Димитровден, кой шест месеца, смятано от Гергьовден. След два-три дни те всички щяха отново да се приставят или при същите си господари, или при други, а дотогаз, по обичая си, пиеха и се веселяха.

Повечето от тях бяха овчари. Все едри мъже, те носеха бозяви ямурлуци и пискюллии чанти, препасани бяха с кожени селяхлъци, в които имаше големи и малки ножове, кесия с тютюн и прахан, огниво, револвер, разни дребни инструменти, с които си служеха при лекуването на овцете, и, най-после, нещо, което никога не липсваше – кавал. Близо до тях бяха изправени дългите им дрянови криваци, подковани отдолу с желязо, с гега отгоре, изпъстрени с черти и резки – тия древни писмена, за които говори Черноризец Храбър.

В кръчмата, освен тях, имаше още и десетина прости чифликчийски слуги, няколко пъдари и поляци. Те нямаха никакви труфила върху си и нищо друго не носеха, освен някоя мочуга – къса, с топка на края тояга, опасно оръжие в такива едни яки и силни ръце.

Всички бяха се поприготвили за празника. Между вехтите и окъсани дрехи можеше да се види тук-таме и някоя нова салтамарка или нови потури, изпраните ризи показваха бели като сняг яки, издърпани навън повече, отколкото трябва, или насила застегнати. Бръсначът и ножиците също бяха постъкмили рошавите глави, без да успеят да ги променят твърде много. Лицата си оставаха все тъй загорели от слънцето, изпечени и зачервени като тухла, ръцете бяха груби, напукани и хванали слин. Тежкият труд беше вечна участ на тия хора. Цяла година те бяха вървели подир стадата или подир плуговете, работили бяха безспир и без почивка, покорни и мълчаливи под натиска и прищевките на господарската воля. И ето, днес те можеха да седнат наред с всички, да се почувствуват свободни и независими. Тая нова и тъй рядка радост за тях раздрусваше издъно цялото им същество. Те пиеха, викаха, лудуваха, веселяха се със същата тая сила, корава и неизтощима, която бликаше и в работата им.

Юнашка и буйна беше тая веселба. Всичко имаше в нея: и тържеството на затворници, строшили оковите си, и лудориите на деца, и добродушната сърдечност на прости и незлобиви хора. Но имаше и нещо опасно: понякога в тия примитивни души избиваше болката на униженията, на вечното тегло, на обидите, понасяни през цял живот от хората и от съдбата. Тогаз лицата се изкривяваха от ярост, очите се наливаха с кръв, в ръката блясваше широкият габровски нож и с все сила се забиваше в заляната с вино маса...

__________________________________________________

Глъчка и шум пълнеха кръчмата. Все пак, колкото и да беше голяма бъркотията, виждаше се, че има едно място, където се събираше общото внимание, откъдето веселбата вземаше насока и тон. Това място беше масата на Гроздана. Освен него, там бяха и другарите му Тачката, Йордан ковачът и Симеон каменарят, наричан обикновено Монката. Един рус и бледолик момък също седеше там, наметнат с дълга черна пелерина и с каскет, едничкото гражданско облекло, което още по-силно биеше в очи сред това море от овчи калпаци, ямурлуци и космати кожуси. Тоя момък беше учителят Радулов. Облакътен на масата, усмихнат, той наблюдаваше веселия народ наоколо и в погледа му имаше по-скоро възторг и умиление, отколкото просто любопитство.

Нов човек в компанията беше Лазар Чумакът. Исполинският ръст, козяните наколенници и обърнатият кожух придаваха нещо диво и звероподобно на тоя овчар. Ризата му беше разкопчана отпред и рунтавите му гърди не искаха и да знаят за студа; напреки през лицето му, също като обръча на лък, се извиваха грамадни жълти мустаци и стигаха чак до ушите му. Но у Чумака страшна беше само външността му. Инак, той си беше мек, добър човек и под надвисналите му вежди, избелели и те от слънцето, като мустаците му, добродушно и благо се усмихваха очите му, също тъй сини и тъй лъчисти, каквото е небето – тоя единствен покрив, под който Чумакът беше прекарал по-голямата част от живота си.

Както се виждаше, той беше не само гостенин, но и всичко плащаше, защото на масата го обкръжаваха с най-голямо внимание и всякак гледаха да му угодят. Тачката – ниско и сухо човече, подвижно и пъргаво като акробат – правеше най-разнообразни фокуси: мърдаше ушите си, мърдаше мускулите на челото си, тъй че малкото му, като гаванка, калпаче подскачаше. Или пък започваше да удря с две шепи по коляното си и се чуваше също такъв звън, като кога някой раздрънква кесия с пари. "Пари ли искаш? – говореше Тачката. – Ей ги. Имам ги!" И удряше по коляното си. Веднага след туй той позакриваше устата си с ръка, изкривяваше шията си и започваше да вие също като вълк. Отблизо запознат с тая музика, Чумакът друсаше исполинските си гърди и от все сърце се смееше.

И ковачът не стоеше мирен. Но у него нямаше лукавство и задни мисли. Той обичаше да пие, обичаше всекиго, който сядаше на една маса с него. Сега прегръщаше Тачката, прегръщаше Чумака, Монката – който му се попаднеше. И когато не намираше вече кого, оставаше си тъй, с разкрити обятия, готов сякаш да прегърне целия свят. И лицето му, и ръцете му бяха черни, като на арапин, от кюмюря, затуй всички се пазеха от него и не съвсем любезно отблъсваха милувките му. Но ковачът не се сърдеше и тозчас прощаваше всичко.

По едно време той се измъкна от мястото си, излезе сред кръчмата, закрепи се кое-как на краката си и с голямо въодушевление, повече с жестове и мимика, отколкото с глас – той беше прегракнел вече от пиене – запя:

 

Ний сме, братя, пионери,

от Русчука приишли!

Железница построили

от Ямбола до Бургас

 

И децата в Люляково знаеха тая песен на Йордана и нейния чудноват език, ни руски, ни български. Нещо повече от първия куплет той не прибавяше, защото може би и не знаеше, но него той си го повтаряше безкрай, без да му омръзне. Тя беше любимата му песен и в нея бяха най-хубавите му спомени, защото като млад той беше служил в една пионерна дружина и наистина беше взел участие в постройката на тъй юнашки възпяната линия.

Чумакът хареса песента на ковача. Бог знае дали той разбра нещо, пък и нямаше какво да разбира. Но тъй пламенни бяха ръкомаханията на ковача, такъв огън имаше в очите му – два въглена на черното му лице, – че коравата душа на овчаря се раздвижи и трепна. Той стовари юмрука си на масата и се провикна с тоя оглушителен вик, с който събираше кучетата си в къра. Неудържимо веселие пламна в очите му. После, възгордян, че поне сега неговите желания се слушат и изпълняват, той перна Тачката през устата, накара го да млъкне и да престане да вие като вълк и задърпа Монката.

– Монка, ставай! – зарева той. – Ставай! Транкалоята искам. Хайде! Транкалоята!

Транкалоята – кой знае отгде идеше това име – беше един румънски танец. Тукашните селяни бяха повечето бабадашки българи, пришълци откъм балтите и езерата на Дунава, където бяха живели сред най-различни народности: казаци, немци, румъни. От тях те бяха заели много игри и песни. Транкалоята беше особено жива и весела игра. Чумакът имаше голяма слабост към нея, а пък и Монката я играеше хубаво. Но сега той като че искаше да му се молят, правеше си спокойно цигара и само се подсмиваше. Чумакът изгуби търпение, ядоса се и тъй силно го дръпна, че насмалко щеше да го събори от стола му. Масата се разлюля, чашите изпопадаха и се разляха. Гроздан прекъсна разговора си с учителя и се обърна. Погледът само, който той хвърли върху компанията, накара всички да замлъкнат. Те се спотаиха някак виновно, гледаха го и чакаха да видят какво ще каже.

– Мирно! – извика Гроздан. – Чумак, какво си полудял!

– Да играе! Транкалоята искам, пък какво... Ставай де, Монка!

– Потрай – сопна му се още по-твърдо Гроздан. – Ще играе. Мирувай сега, чу ли?

Чумакът още дърпаше Монката, но пред строгия поглед на Гроздана тежките му лапи се отпуснаха, той поклати глава и се усмихна.

Гроздан се обърна и продължи отново разговора си. Той беше трийсет, трийсет и пет годишен, възтънък и висок, с приятно мургаво лице, с черни мустачки и живи очи, които гледаха умно, уверено, дръзко дори. Облечен беше по-бедно, но всичко у него изглеждаше напето и хубаво: и черният му калпак, изшилен на върха и килнат малко назад, за да се вижда перчемът му, и късата аба, и широките черни потури, разкопчани долу, с разпуснати на две страни пачи. На едното му ухо имаше малка сребърна обеца. Нещо кораво и властно имаше в цялата му фигура, явно беше, че у тоя човек голямата физическа сила е съединена и с голяма смелост, че пътят от думите до делата за него е много къс. Все пак личеше у него и една разумна и спокойна воля, която умееше да го въздържа и обуздава.

– Аз нямам полза от дружеството им – говореше Гроздан на учителя – и няма да се запиша за член. Гдето са чорбаджиите, там мене ме няма. Вълчан ли ще оправи селото? Тежко и горко! Тури вълка да ти пази стадото. И виж какво нещо измислили: който се запишел за член, не трябвало да ходи по кръчмите и не трябвало да пие. Хайде де! Като че те не пият! Ама аз знам: туй е само против мене.

Той помълча и някак по-спокойно додаде:

– Даскале, ти разбираш от тез работи, кажи ми, какво ще бъде туй дружество? Ще има ли барем някаква полза от него?

Радулов не отговори веднага, а се позамисли. Тънка руменина премина по бледното му лице и пак тъй бързо се изгуби. Изведнъж той дигна очи и развълнувано заговори:

– Полза ли? Никаква полза няма да има, никаква! И ако има – тя е пак за тях, за богатите. Знам ги аз тия дружества, има ги в другите държави. Но и там какво са направили? – Нищо. Това дружество ще взема цари от банката и ще ги раздава тук без големи формалности и с малка лихва. Евтин и достъпен кредит, както казват. Добре, но то е на дума само. Те няма да дават пари всекиму, току-тъй, а ще заповядват, ще се налагат. Онзи сиромах, който поиска пари от това дружество, ще види и ще пати.

– Ще свлекат и ризата от гърба му.

– Не, но той ще трябва да заложи душата си и да им стане роб. Най-после, нека кажем, че ще му дадат. Какво ще направи той с един заем от няколкостотин лева? За кое по-преди? Не, с това не се помага!

– Аз тъй си и мислех, даскале...

– Бедните хора пропадат и ще пропадат. Дребен собственик ли си, имаш ли малко капитал и малко земя, рано-късно ще ги загубиш. Това е закон и никакви дружества, никаква човешка сила не може го измени. Лека-полека капиталът и земята ще се събират във все по-малко ръце и тогаз...

– Тогаз? Вашто царство ли ще доде, даскале? – прекъсна го Гроздан, като го гледаше весело.

– Виждаш ли ги? – каза Радулов и посочи на около си. – Те са узрели вече за него. Истина, истина ти казвам, тяхно ще бъде царството божие на земята!

И двамата се засмяха. След това пак заприказваха, но все по-ниско. Говореше най-вече Гроздан, от време на време споменаваше името на Вълчана и тогаз гласът му трепваше, изпълнен с яд и омраза. Гроздан и Вълчан не бяха добре. Между тях отдавна се набираше и се готвеше да избухне една от ония люти и неизкореними вражди в селата, които опълчват едни срещу други цели родове, предават се от бащи на деца, разпалват се и се ожесточават все повече, тровят кръвта на цели поколения.

Да разкаже дългата история на тая отколешна война – Гроздан нито можеше, нито имаше време. Все пак той успя да каже много нещо на учителя и като всеки човек, който мисли, че е искрен в изповедта си и силен в правото си, той най-после се успокои и развесели. Все такива разговори, повече или по-малко разпалени и страстни, бяха залисали по това време всички в кръчмата. Също тъй примирително, с облекчение и с взаимно уверение в приятелство се привършваха и те. И оттук-оттам погледите пак започнаха да се насочват към масата на Гроздана. Нямаше за какво да се приказва – време беше вече за нещо друго. Чумакът отново дърпаше Монката.

– Мирно – извика пак Гроздан. – Где е гайдата? Ганьо! Къде си се запилял? Тука!

С гайда под мишница, Ганю послушно застана пред Гроздана.

– Свири – викна му той. – Транкалоята! Монка, ставай!

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух