напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 2


С един-два дъха исполинските гърди на Ганя надуха меха и гайдата писна. Монката излезе сред кръчмата. Раздърпаха столове и маси, за да му открият мегдан. Но той не заигра веднага. Правеше само бавни кръгове, подемаше такта, подстягаше пояса си, наместяше по-добре калпака си. Готвеше се. Разговорите в кръчмата затихнаха, чашите се сложиха на масите недопити, развеселени и жадни погледи се устремиха отвсякъде. Знаеха добре всички как Монката играе. Но той все още не започваше истинската. Правеше същите тия лениви кръгове, уморителни и досадни вече. Изведнъж той трепна, като че подхвърлен от пружина, провикна се високо и късо, опна ръце и заситни...

Приведен и загледан към земята, той пристъпваше в такта на мелодията, отсечено и леко, завъртваше се изведнъж и, като туряше ръцете си на кръста, чевръсто и лудо заситняваше на едно място, после с къси и страстни викове ту приклякваше, ту се подигаше със светкавична бързина. И всички тия движения, повтаряха ли се редовно, или пък изненадваха с разнообразието си, бяха всякога отмерени, плавни, красиви и силни. Капчици пот заблещяха по челото на Монката. Но той не знаеше умора, не спираше и само подвикваше на Ганя:

– Ситно! Ситно!

Никой не можеше равнодушно да гледа тая игра. Мелодията беше еднообразна, но бърза, игрива, весела. Лицата се проясняваха, очите загоряваха. Пред неудържимата съблазън на лудешкия ритъм заигра и най-малката фибра у тия корави и силни хора. Провикваха се, удряха по масите, пляскаха с ръце. Някой изскочи навън и револверни гърмежи проечаха един след друг в нощта. Чумакът, който не забравяше, че Монката играеше транкалоята само по негово желание, беше станал на крака и се мъчеше да му подражава от мястото си. Други се провираха между масите и се готвеха да играят с Монката, но веднага спряха някак засрамени: Гроздан вече играеше срещу каменаря. По-добра двойка не можеше и да се намери. И Гроздан играеше хубаво, малко по-въздържано и по-тежко от Монката, но затуй пък мъжествена сила и красота имаше в цялата му фигура, напета и стройна.

Изглеждаше, че те почнаха да се надиграват. Никой не искаше да покаже умората си и да се признае за победен. Гайдата редеше ситно-ситно, играта ставаше буйна, неудържима, лудешки весела. Възторгът и опиянението у зрителите надмина всяка граница. Не се провикваха вече, а просто ревяха и виеха като луди, грабеха чаши от масата, грабеха цели шишета, още пълни с вино, запращаха ги далеч пред себе си и ги разбиваха на хиляди парчета. Най-после Гроздан изведнъж спря, отпусна ръце и, като дишаше тежко, изпотен и зачервен, тръгна към мястото си. Спря и Монката, гайдата изпусна още няколко пискливи звука и замлъкна.

Умората не беше само у играчите. Тя беше обща.

Всички седнаха на местата си, настъпи тишина. Изведнъж тихо засвири кавал. Свиреше Дамян, млад един овчар. Той беше подхванал стара юнашка песен. Няма друг инструмент, тъй много пригоден за тая тъжна и разлята мелодия. Меко и сипкаво се струеха задушевните звуци и в тях сякаш нареждаше и ридаеше жива човешка душа. Малко добрини, малко светли минути бяха видели през живота си тия хора, забравили отколе бащина стряха, петимни за добра дума, за милувка и за обич. Те слушаха тая скръбна и нежна музика, ледът на душите им се разтапяше, събуждаха се неясни копнежи в тях, възкръсваха отколешни спомени. Всеки почувствува, че го наляга черна и непонятна мъка, и бързаше да я удави с повече вино. Чашите се изпиваха на един дъх и до капка. Имаше и сега провиквания, но те бяха редки и глухи, секваха изведнъж и веднага след това лицата ставаха пак замислени и очите гледаха в земята навъсено и мрачно. Чумакът гледаше в дъното на чашата си, като че гадаеше, пъшкаше и свирепо потегляше хайдушките си мустаци. Чужд на общото вълнение, като всеки разсеян и лекомислен човек, остана само Йордан ковачът. Той се щураше насам-нататък, говореше високо, накани се дори и да запее любимата си песен, но една силна ръка го хвана за шията, като с железни клещи, и го накара да седне на мястото си.

– Сядай тук, диване такова! – викаше му полугласно Чумакът и го натискаше на стола. – Ще те убия! Слушай: свири челякът!

Очите му горяха от гняв, но в тях имаше сълзи.

Малко по малко разговорите почнаха да се подновяват, глъчката се поусили. Но кавалът още държеше всички в чаруващата си власт. Радулов беше подпрял главата си на ръце и, по-бледен, отколкото си беше, слушаше замечтан и захласнат. До него Гроздан стоеше прав и също мълчеше. Случайно погледът му се спря върху един старец, седнал самичек настрана. Той беше дядо Петър Коконата, селският кехая.

– Дядо Петре – викна му Гроздан, като му по даваше чаша вино, – какво си се замислил толкоз? Да не са ти потънали гемиите в морето? Я си пийни, какво ще му мислиш?

Дядо Петър пое чашата, явно трогнат от това внимание.

– Как да не мисля, Грозьо... Кое време е? На, Димитровден е, пък аз, гдето се вика, и зърно не съм събрал за хака си. Не дават. Не дават и туйто!

Той изпи чашата, повърна я на Гроздана и си избърса устните с ръкава на абата си.

– Не дават и туйто! – повтори той.

– Ще дадат, всички ще дадат – утешаваше го Гроздан. – Селски слуга си, няма да те оставят.

– Не дават бе, пиле! Когато Вълчан, най-богатият, гдето се рекло, не дава, какво остава до другите! "Не давам, казва, повече от една крина." Ама не е тъй, думам, друга е сметката. "Който, казва, ти е правил таз сметка, той да ти плати." Върви, че се разправяй!

– Дядо Петре – извика някой отдалеч, – оплачи се на дружеството!

– Дружество... Не ми трябва мене дружество. Аз съм сиромах човек...

Гроздан и учителят се спогледаха и се засмяха.

Нечакано кавалът на Дамяна поде ръченица. Невидима ръка сякаш грабна болката от всяка душа и я замени веднага с веселие, също тъй безгрижно, както по-рано. Лицата отново се проясниха, очите заблещяха, глъчката се засили. И за общо посмешище, Чумакът се изправи, провикна се и се приготви да играе. Направиха му място. Исполинът се залюля и се заклати, тромаво и тежко, като мечка. Ни ръце, ни крака го слушаха.

При едно малко по-голямо усилие да се подхвърли и да приклекне, нещо, което, според намерението му, трябваше да излезе много грациозно, той изгуби равновесие, политна и се строполи като канара върху една маса. Избухна смях. Не можа да се удържи и Дамян, прихна и той да се смее и кавалът замлъкна.

Тъкмо в това време в кръчмата влязоха няколко души: Нейко кметът, секретар-бирникът, двама-трима от по-богатите селяни и между тях Вълчан Дуков. Те идеха от училището. Новото дружество трябваше да има там заседание, но то не стана, защото повечето членове, напуснати от слугите си и претрупани с работа, не бяха се явили. Въпреки това, влезналите имаха важни и надути лица, сякаш искаха да покажат, че те са се наели с една работа, която не е за всички. Шумът и разваленият въздух в кръчмата като че ги отврати и ядоса. Без да се спират, те преминаха покрай тезгяха и се изгубиха в отделната стаичка. Но Чумакът, който още не беше се оправил както трябва от падането си, сапикаса Вълчана, догони го, сложи тежката си лапа върху рамото му и завика:

– Бай Вълчане! За много години. Ела тука, ела. Аз черпя.

Тая мечешка любезност не се хареса на Вълчана, но нямаше какво да прави. Престорено зарадван, той се върна и седна на пейката, където Чумакът го беше довлякъл. Той продължаваше да го увещава:

– Седни тука! Ха така! Ти си ми първият чорбаджия бе, бай Вълчане! Ти си ме учил на занаят. Какво ще пиеш, винце ли? Аз черпя!

– Ще черпиш, то се знае – каза Вълчан и глезено потегли Чумака за единия мустак. – Ще черпиш, какво ще правиш, Димитровден е. Днес господарите са слуги, а слугите – господари.

– Как тъй? – попита Чумакът, който не разбираше лесно.

– Димитровден е, казах. Днес господарите са слуги, а слугите – господари.

– А! Че тъй е! Холан, бай Вълчане, все ги знаеш тия!... Вино донес, Къньо! Та тъй, а? Днес слугите са слуги... Чакай, как го каза? А господарите – господари... Не, не беше тъй...

Вълчан се разсмя добродушно, снизходително и пак потегли Чумака за дългия мустак. Отново той трябваше да му повтори и обясни думите си. Вълчан говореше разумно и сладко наистина, но на един малко книжовен език, чужд на Чумака. На млади години той беше ходил чак в Котел, учил беше една година в училището на Райно Попович и затова минаваше за учен човек. В празничен ден той пееше в черква и четеше апостола, говореше много често и, кой знае защо, за някой си полски генерал Бем и обичаше да употребява думг като "человек", "совест", "такожде" и др. Прекарал човек вече, слаб и сух, с очи, дълбоко хлътнали в орбитите си, от което те изглеждаха като на кукумявка, той беше инак здрав и държелив, ходеше изправен и наперен, като петел. Рядко той казваше някоя дума, без да я придружи с някой жест или особен израз на лицето си. Увлечеше ли се пък, за да предизвика по-голямо внимание и да подчъртае това, което говореше, той имаше обичай да мушка събеседника си, да му дърпа ушите, да го чука по носа. В Люляково знаеха тия чудновати привички на стария чорбаджия и от немай-къде ги търпяха.

Думите на тоя човек течаха като река. С Чумака вече той водеше най-радушен разговор, глъчката наоколо беше голяма и това го караше да вика и по-често да мушка Чумака в ребрата. Говореха за времето, за последните дъждове, за новата трева, от която овцете ще хванат кръв. Стана дума и за пакостите от вълците, а оттам разговорът премина и върху кучетата. Вълчан разказваше, а той обичаше да се хвали, какви кучета беше имал едно време: големи и рунтави, като мечки, люти и зли, като змии Анадолска порода.

– И не лаяха дип, да речеш. Мълчат, гледат към земята и само очите им светят като въглени. Ама видят ли вълк – беше! Първо отгоре му, и тъй – гърди с гърди!

И за да покаже това по-нагледно, той силно блъскаше Чумака в гърдите.

– Вълчане! – извика високо някой.

Вълчан се обърна. Сред кръчмата беше застанал дядо Петър, един само той още загрижен и с плачливо лице сред толкова весели хора.

– Вълчане, я слушай! – повтори той.

Вълчан се обърна и само го изгледа, недоволен, че прекъснаха разговора му тъкмо на най-хубавото място.

– Вълчане, я слушай! – настояваше дядо Петър.

– Какво искаш? – сопна се Вълчан, вече ядосан.

– Какво искам... Ами хакът ми кога ще се събере, хакът ми бе, джанъм?

– Ти колко имаш да вземаш от мене? Една крина. Казах ти: ела и си я вземи.

– Ама не е тъй. Комшиите друго наредиха,

– Който е наредил друго, нека той ти плати.

Вълчан се готвеше отново да продължи разговора си с Чумака, но при дядо Петра се изправи Гроздан.

– Не е тъй, бай Вълчане – намеси се той и макар и да говореше наглед спокойно, явно беше, че едва задържаше яда си. – Не е тъй, хакът тази година няма да се разхвърля на къща, а на декар. И право е: който има повече, и повече ще плати.

– Сиреч и аз да платя повече. Не! Тойзи человек е служил на мене толкоз, колкото и на ваша милост. Нови закони ли ще изваждаме в старо село? Не може тъй, не!

– Може и ще бъде! Умря то старото! Тъй сте се научили вий, ама няма вече кой да ви подлага гръб. Няма вече слепи хора.

– Тъй ли? – засмя се язвително Вълчан. – Тъй ли те учи твоят учител?

И той погледна към Радулова, който, загърнат в черната си пелерина, слушаше усмихнат.

– Никой не ме учи мене – избухна Гроздан. – Който е богат, ще плаща повече. И на кехая, и на община, и на държава. Тъй знам аз. Имаш – ще платиш!

– Имам я, имам! Ама питаш ли ме как съм печелил? Работил съм. Работил съм, а не съм стоял по кръчмите като тебе.

В очите на Гроздана блеснаха искри. Той пристъпи една крачка напред.

– Не те е срам! – извика той. – Знаеш само хорска мъка да ядеш!

Вълчан скочи като ужилен. Лицето му пребледня, долната му челюст затрепера, очите му още по-дълбоко потънаха в орбитите си.

– Коя мъка съм изял бе, магарски сине! – пресипнало извика той. – Кажи де! Кажи!

Без да отговори нещо, Гроздан го измерваше само с поглед, пълен с презрение и омраза. В кръчмата стана съвсем тихо. Всички бяха се обърнали и слушаха. Вълчан, възбуден от собствения си глас, отчаено махаше с ръце срещу Гроздана и повтаряше:

– Кажи де! Кажи! На кого съм изял нещо, а?

Той вече се огледваше победоносно и гордо.

– Холан, бай Вълчане! – спокойно се обади някой. – Не викай толкоз. Никому нищо не си бил изял! А двата наполеона от моя хак? Не ги ли изяде?

– А моя ямурлук? – обади се друг. – В пазарлъка ни беше, а не ми го даде!

– Хайде, хайде! Да не си отварям устата и аз, бай Вълчане. Не помниш ли...

Тоя вече не можа да довърши. Буен смях заглуши думите му. Вълчан се обърна и не знаеше кому по-рано да отговори. Разтреперан и бледен, той пулеше очи, озърташе се наоколо си, като че търсеше помощ. Изведнъж той съзря двамата си сина, набити и плещести здравеняци, които бяха се спрели при вратата и начумерено и мрачно следяха препирнята. Старият чорбаджия тозчас се съвзе и дойде на себе си. Никакво съмнение нямаше за него, че Гроздан нарочно беше му поставил тоя капан, за да го унизи и осмее. Всичкият му яд се повдигна сега против него.

– Пияница! – завика той. – Пияница! Баща си умори...

– Как-во! – завика Гроздан със стиснати зъби и пристъпи.

– Кръвник! Нехранимайка! Аз ще те...

Чу се звънка плесница. Вълчан изохка и се залови с две ръце за бузата. Веднага двамата му сина изреваха като вълци, спуснаха се и в един миг само Гроздан се видя грабнат в железните им ръце, издигнат нагоре към тавана и готов да полети оттам надолу към земята. Но див рев изпълни кръчмата. Всички скочиха на крака, размахаха се дългите дрянови криваци, мочугите показаха смъртоносните си глави. Гроздан беше отърван, нападателите сами се видяха натясно. Нейко кметът, секретар-бирникът и Къню влязоха между двете разярени страни и ги разделиха. След много молби и увещания, едните насядаха на местата си, а Вълчан и синовете му си излязоха, придружени от кмета. Отвън още се чуваха заканите на обидения чорбаджия и на синовете му.

Подигна се отново глъчка в кръчмата. За Гроздана никой не каза лоша дума. Напротив, на него всички гледаха с възторг и гордост. Като че той беше ударил тая плесница от тяхно име и зарад тях. Изби и се разпръсна най-после набраната злоба и мъст, всички почувствуваха облекчение и някаква си свирепа и горда радост. Отново се заля виното, засвири гайдата и сякаш едвам сега започна истинската веселба, буйна, разюздана – мрачното и страховито тържество на пияни хора, затъкнали в поясите си ножове и револвери, готови на всичко.

Късно след полунощ, най-после, кръчмата на Къня утихна, осветените прозорци угаснаха и вратите се затвориха. Последни си отиваха Гроздан и другарите му. Радулов се сбогува и си замина към училището, отиде си и Монката. Ковачът Йордан още блъскаше на вратите и като придаваше най-голяма сладост на гласа си, молеше Къня да отвори и да им даде нещо да пият. Къню остана глух и не отвори. Тогава и те тръгнаха да си ходят. Ковачът и Тачката подкрепяха Чумака, който лудуваше и се мяташе между тях, като средния кон на някоя руска тройка. Те се отдалечиха и се закриха в близка една улица.

Гроздан остана сам. Цялото село, с къщите и овошките си, с оградите си и големите си саплъци, тънеше в черен мрак. Тъмно беше и наоколо, чак до последните очертания на хоризонта. Но над всичко това се издигаше ясно и светло небе, посипано с толкова много звезди, като че дълбоката и пространна лазур беше изпълнена с несметни роища от сребърни пчели. Беше тихо. И най-слаб вятър не разклащаше върховете на овошките. Някъде из улиците свиреше кавал. Нищо друго не се чуваше. И сякаш там не човек свиреше, а тия звуци се раждаха из самата нощ, трептяха, издигаха се на широки вълни нагоре към небето, целуваха звездите.

Гроздан още стоеше пред кръчмата, цигарата му припламваше сегиз-тогиз в мрака. Най-после и той си тръгна, но наместо да прекоси през моста и да си отиде направо в къщи, той влезе в сянката на върбите и тръгна надолу, където беше къщата на Вълчана. Вървеше бързо, с леки и твърди стъпки, като че нищо не беше пил.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух