напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 3


След такава тежка обида, каквато беше претърпял Вълчан, Нейко кметът не можеше да го остави сам и от кръчмата тръгна да го изпрати до у дома му. И докато двамата Вълчанови сина, изтръгнали кой знай отгде по един кол, все още се обръщаха назад, Нейко избърза с Вълчана напред и всякак се мъчеше да го утеши. Вълчан не продума ни дума, изглеждаше объркан и изплашен. Но щом влязоха у дома му, след като нахока и препрати настрана разтревожената си челяд, Вълчан изведнъж стана такъв, какъвто го знаеше Нейко: заудря се в гърди и се захвали, заразправя колко хора са видели добро от него и, като все мушкаше Нейка и го дърпаше за ухото, накара го да слуша какво беше направил и за селото. Той приказваше непрекъснато, възбудено и ако това все още беше нещо обикновено за него. Нейко изтръпваше, кога чуеше смеха му: сух, не от сърце смях, който не развеселяваше лицето му: очите му си оставаха все тъй разгорени, като въглени, измъчени и натъжени. А долната му челюст, както по-рано, трепереше.

Когато Нейко стана да си ходи, Вълчан, доволен много от него тая вечер, излезе да го изпрати чак на двора.

– Хубаво направи, че доде, Нейко – говореше му той, като държеше ръката си на рамото му. – Поприказвахме си, олекна ми. Сполай ти. А онуй куче, право да ти кажа, забравих го. Человек ли е туй? Человек който е, той има совест...

Вълчан наистина вярваше, че се е успокоил. И докато се връщаше в къщи, докато сядаше на същото място, гдето беше седял, когато Нейко беше при него – на лицето му още имаше усмивка. Но малко по малко той се занесе, замисли се. И отведнъж усети, че мъката му пак се връща, като забравена болка от зъб. Той подпря глава на ръката си, наведе се и се умълча.

В туй време двете му снахи, още както си бяха пременени за Димитровден, започнаха да слагат за вечеря. Те стъпяха леко, приказваха си шепнешката и плахо поглеждаха към свекъра си, който все още стоеше замислен и нито поглеждаше хляба и гозбата, нито поемаше месаля, който бяха прехвърлили на колената му. И когато всички, малки и големи, се наредиха около софрата и, както беше ред, чакаха Вълчан да почне пръв, той трепна, като че се събуди, изгледа ги всички, без да вижда някого, и извика, като махаше с ръка към прозореца:

– Аз него ли? Аз от селото ще го изпъдя! Рода му ще затрия! Аз ще го науча, чакай, ще ме познае той кой съм...

Всички се сепнаха и настръхнаха.

– Ех и ти, стига! – сопна се старата. – Остави го тоз нехранимайко! Него и кучетата не го ядат, а ти... Мяза ли ти с такъв човек мегдан да делиш? Я го остави!

– И аз тъй ще река, тейко – обади се Жела. по– старата Вълчанова снаха. – Гроздан... Кой го гледа него, Гроздана... То от него човек няма да стане, ами мене за жена му, за Петра, ми е жал. Хубавата жена, като ябълка, дето се казва – за него ли беше...

Жела умееше да се докарва и знаеше кога да бъде по-смела. Като говореше за хубостта на Гроздановата жена, тя искаше да припомни и за своята си хубост. Правеше туй нарочно пред свекърва си, защото знаеше, че в такъв час тя, ще не ще, ще я търпи. До нея седеше по-младата снаха, Мита, женена едвам преди година. Тя мълчеше и се показваше хрисима, макар че, когато речеше да погледне нанякъде, в черните й очи блясваше весел, затаен смях.

– Я вземи, тейко, вземи да хапнеш – подзе Жела. – Дано хората знаят кой е Вълчан и кой Гроздан. Голтак такъв... За Петра ми е жал мене, че ми е била

дружка, хубавата жена...

Свекървата метна поглед към нея, погледна и младата и рече:

– Хубава, хубава... То само с хубост нищо не става. Не я знам и нея каква е повлекана. Търколила се тенджерата, че си намерила похлупака. Я ги оставете! Хайде, хайде да се храним, че не е хубаво софра да чака...

Вълчан въздъхна, прекръсти се и пое хляба. Започнаха да се хранят, но мълчаха, като се бояха да не би, като кажат нещо, да върнат гнева на Вълчана. Само Жела ставаше по-отворена, подканяше Вълчана, хвалеше му ту таз, ту оназ гозба, слагаше хляб отпреде му. Понякога ставаше да отнесе или да донесе нещо и тогаз изправяше цялата си снага, висока, силна, стъпяше тъй, че всичките й гривни и нанизи звънтяха, или пък с особено задоволство отмяташе назад някоя плитка от косите си. И не се усмихваше, а лицето й светеше й кафявите й очи под тънките вежди също тъй се обливаха светлина, спокойни, ясни. Свекървата я изпращаше очи и съвсем неочаквано снемаше погледа си и поглеждаше младата снаха. Но тя си стоеше смирено, с наведени очи.

– Какво направихте нивата в Мимерлика? – обади се Вълчан, след като дълго бяха мълчаливи. – Изорахте ли я?

– Малко има още – каза Дуко, – за ден-два ще я свършим.

– Свършете я, че ще започнем при Могилата. Колкото по-скоро я обърнем, толкоз по-добре. Доде е хубаво времето.

Виждаше се, че той приказва не за туй, за което мислеше. Но сам той искаше да надвие мъката си и да приказва за друго.

– Да се мине празника, че да си гледаме работата. Всичко друго е лъжа... Лъжа е всичко друго...

Той гледаше пред себе си занесен, забравяше какво е казал и мисълта му пак се връщаше към Гроздана. И неочаквано, като се хвана за глава, извика:

– Да ме удари! Мене да ме удари!...

В гласа му имаше плач и сам той като че не беше Вълчан, а друг човек, сломен, убит.

Миг-два никой не продума. Изведнъж по-малкият син Сидер скочи.

– Бате, върви! – извика той и с тежки, широки крачки тръгна към вратата. – Аз него ли... как... Да го оставим да се качи на главата ни... Не! Върви, бате! – повтори той, пребледнял, от прага.

Старият брат се подигна настръхнал, потъмнял, с очи, изгубени под веждите, с големи, отпуснати мустаци. Без да каже дума, и той тръгна към вратата. Старата скочи и се препречи на прага пред тях.

– Къде? – завика тя, като простираше двете си ръце. – Я Да си стоите тука! Сидере, Дуко! Тук да си стоите!

И докато Мита си остана на мястото, Жела скочи и хвана мъжа си за ръката.

– Къде? – викна Вълчан. – Де отивате? Кого питате?

– Не ме е страх мене от Добревия син – викаше Сидер и гледаше да се отърве от майка си. – Бате, върви!

– Тук да си стоите, казвам! – кресна Вълчан. – Аз баща ли съм, или не съм, аз ли заповядам в тази къща или вий? Аз ще се разправям с Добревия син, не вий. Да си натискате парцалите тука...

Гласът му беше твърд, уверен. Той беше пак тоя Вълчан, който заповядва, когото всички трябва да слушат.

– Тук ще си стоите – повтори Вълчан. – Идете да заобиколите добитъка, не знаете ли, че днес слуги нямаме? Да назобите конете, черните, утре ще ида с тях в града. Турете сено в каруцата, пригответе хамутите, чуловете. Хайде! Утре рано тръгвам. Каквото трябва да се направи, аз ще го направя, то е моя работа. Хайде сега, правете каквото ви казвам.

Двамата братя се позавъртяха, не казаха нищо и излязоха.

– Дигайте софрата! – викна Вълчан на снахите. – Дай ми джиздана с книжата – обърна се той към старата. – Дай ми и лампата насам, пък ти, ако искаш, легни си. Аз имам работа.

Снахите дигнаха софрата, преметоха и си излязоха. Старата донесе един овехтял и оръфан портофел от червена кожа, издут от многото книжа в него, и го подаде на Вълчана, сложи и лампата върху крината до него. Вълчан тури очилата си и запреглежда книжата. И без туй щеше да отива в града – той беше решил вече даде Гроздана под съд, загдето го удари, – искаше прегледа книжата си и да види няма ли и друга някоя работа, която също можеше да свърши. Той вадеше от портофела призовки, бирнишки квитанции, сметки, преглеждаше ги, след туй ги сгъваше и ги туряше настрана. По едно време той разгъна голям пожълтял лист хартия, почти разкъсан от много сгъване. Най-напред Вълчан като че се зачуди, че намира тая хартия, за която навярно беше забравил. Той я прочете веднъж, дваж. После сне очилата си и се замисли. След туй стана и заходи из стаята, възбуден, усмихнат.

Изведнъж някакъв шум се зачу отвън, бумтеше нещо отмерено, глухо. Вълчан отиде до прозореца, по-ослуша се и разбра: играеха в кръчмата и дюшемето бумтеше. Кои можеха да бъдат тия? – Ония, с Гроздана. Вълчан погледна пак през тъмното стъкло и със стиснати зъби прошепна: "Йуда! Антихрист! Аз ще те науча тебе. Сега артък си в ръцете ми вече!"

Той се върна, грижливо сгъна хартията, която беше намерил и, заедно с другите книжа, прибра я в портофела. Чувствуваше се тъй спокоен, че му се струваше, че ако легне и затвори очи, тозчас ще заспи. Но когато малко по-късно угаси лампата и си легна, той разбра, че сънят е далеч от него. Той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, мисълта му работеше непрекъснато и Гроздан не се махваше от очите му. Най-после, след час, може би след два, той стана, наметна шубата си и излезе навън.

Беше ясно и студено. Откъм кръчмата не се чуваше вече нищо, навсякъде беше тихо. Само някъде, към долната махала, свиреха кавали. Обади се петел, след него втори, трети. Разклатиха се върховете на овошките и отгоре, откъм ясното небе и звездите, полъхна тънък, мразовит хлад. Вълчан усети тръпки и вече мислеше да се прибере, когато забеляза, че насреща през улицата, в тъмнината под върбите, свети цигара. Кой е тоя човек? Защо стои там, какво мисли, какво чака? Вълчан се върна бързо в къщи, спря се пред вратата на стаята, гдето спеше един от синовете му, и почука. Показа се рошавата глава на Дуко.

– Какво правите вий бе? – зашепна Вълчан, – Спите, а наоколо ни ходят хайдути. Живи ще ни оберат.Ей там стои един, насреща под върбите, видях му цигарата. Я върви да видиш!

Разсъблечен, сънлив, Дуко метна нещо на гърба си, обу някакви чехли на бос крак и отиде да види какво има. След малко той се върна.

– Никой няма! – каза той.

– Никой ли? – разсърди се Вълчан. – А аз не го ли видях, не видях ли цигарата му? Живи ще ни оберат, ви казвам. Иди към дама – ще измъкнат конете и туйто. Пообиколи и към хармана. Какво ще спиш – ей сега ще съмне, петлите пропяха.

Докато Дуко се обличаше, Вълчан си влезе в стаята, вратата се хлопна зад него и ключът два пъти се завъртя отвътре.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух