напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 4


На другия ден Гроздан се събуди рано. Недоволен от себе си, разстроен и почти болен, той се мъчеше да не мисли за снощната случка и, рядко нещо за него – наместо да иде в кръчмата, потърси някаква работа. Оградата на двора му, занемарена отколе, беше се посрутила тук-таме и той се залови да я поправи, Цял час и повече той работи трескаво, усилено, с някаква жестока настойчивост към себе си, като че искаше да се накаже. Най-после, когато всичко беше направено както трябва, той наметна тежкия си кожух, седна да си почине и запуши.

Паднал беше първият есенен студ. Комините на сички къщи димяха, тук-таме по покривите и поляните гдето беше още сянка, се белееше сребърна слана. Тревата беше още мокра и затуй овцете още лежаха из кошарите, селската черда се събираше на припек. Из улиците излизаха кола – едни, тежко натоварени с храна, отиваха на скеля, други, само с четирите си колелета, с чувал и с окачена брадва до него – леко поемаха пътя за горите на Делиормана. Един нисичек човек бързо прекоси съседния двор, излезе из вратника и пое към баира насреща. Той беше Монката. Нарамил железния лост, с преметната на него торба, той отиваше да вади камъни.

"Ето как е нареден светът – помисли си Гроздан. – Вчера беше празник, друг ще дойде по-нататък, а сега трябва да се работи. Що ми трябва да се заядам с Вълчана? Да си работя, както работят всички – туй е най-хубавото. – Гроздан се усмихна: спомни си, че същите мисли бяха му минали през ума нощес, когато, като си отиваше в къщи, се спря срещу Вълчановата къща, под върбите. Че беше прекалил снощи – той си признаваше. Но Вълчан ще се посърди, посърди и ще му премине. А сега – трябва да се работи, туй е главното."

Бодра радост и прилив на сили усети Гроздан, като си помисли това. Той скочи и се огледа, за да се подсети за някаква работа. Спомни си, че се канеше тия дни да ходи на воденица.

– Петра! – извика високо той. – Петра!

На прага се показа млада жена с хубаво, но малко бледо и полиняло лице. Ръцете й бяха запретнати и брашняни.

– Какво има? – попита тя. – Ти ли викаш?

Очите й гледаха плахо и загрижено, като че тя отрано знаеше, че няма да чуе нещо добро. Гроздан й викна;

– Тури ми там малко хляб в торбата. Има ли? Ще вървя на воденица.

Лицето на младата жена се проясни, но тя продължаваше да гледа все тъй зачудено и мълчеше. Гроздан помисли, че не го е разбрала.

– Тури ми малко хляб! – повтори той. – Ще ходя на воденица.

– А, на воденица! На воденица ли ще ходиш? Хубаво, хубаво, хляб има. Ей сега ще ти приготвя всичко.

Тя влезе вътре и след малко пак се показа навън, премина чевръсто из двора, събра съчки, скара се нещо на кокошките, пак влиза и пак излиза. Гроздан преглеждаше колата, намазваше засъхналите оси, пристягаше винтовете. Изведнъж той спря и се ослуша: в къщи се чуваше, че женски глас пееше, пееше тихо, но весело. Гроздан разбра, че пее Петра, позасмя се и отново застяга разслабения винт.

Някаква кола задрънка из селото, но саплъците и къщите пречеха да се види коя е. Изведнъж тя се показа и спря пред кръчмата на Къня: два едри, черни коня лъщяха на слънцето, живи, неспокойни, разпуснали гъсти гриви, като лъвове. Беше Вълчан. Тия коне бяха най-хубавите в селото и богатият чорбаджия с право се гордееше с тях. Кой знай откога невиждали път, сега те силеха напред, хапеха юздите и биеха с крак, а Вълчан ту опъваше юздите, ту се обръщаше към Къня и нещо му говореше, като възбудено махаше с ръка. След, малко силните коне грабнаха колата като перушина й полетяха към града. Облечен в новата си шуба, с опънати юзди в ръцете си, Вълчан имаше изглед на човек, взел твърдо и безвъзвратно решение.

"Ще ме дава под съд" - помисли си Гроздан. Колкото и голяма да беше омразата му към Вълчана, все пай той беше стар човек и снощната плесница за него беше тежка, кървава обида. Никога той нямаше да я забрави и да я прости. Гроздан не се разкайваше, но сам разбираше че е отишел твърде далеч.

Той още гледаше към кръчмата. Ето, зададе сеТачката. Синкав дим бяга от лулата му, той подтичва с леки, крадливи стъпки на лисица, хлътва и се изгубва отведнъж в кръчмата, като в дупка. Ето и Йордан ковачът Той е препасан с кожена престилка и в запретнатите си ръце носи някакви железа, а това е знак, едно задължение към самия него, че тоя път няма да се бави много. Голямо изкушение, в което се таеше закоравялата сила на привичката, потегли Гроздана към кръчмата. Но той реши да се въздържи и отново пое работата си.

Мисълта му отсега нататък не можа да се откъсне от снощната разправия с Вълчана. Той прекарваше през ума си всички злини, които тоя човек беше му причинил, предугаждаше и нови. Гроздан се ядосваше, работеше разсеяно, нервно и без да усети, силно одраска ръката си. Той се изправи и гневно захвърли железния ключ. Една минута той се поколеба. Но – шината на едното колело беше се разслабила и затуй трябваше да поприказва с ковача, масло нямаше и трябваше да си купи. Всичко туй беше достатъчен повод да излезе. Той наметна кожуха си и тръгна към кръчмата.

– Не викай! – сопна се той на жена си, която беше излязла на прага и го питаше где отива. – Гледай си ти там работата. Аз сега ще си дода.

Още невлязъл в кръчмата, Гроздан чу, че говорят за него.

– Ще го съди, разбира се. Най-сетне трябва да се разбере има ли закон, или няма.

Приказваше Нейко кметът. Като видя Гроздана, той млъкна и закрачи из кръчмата. На поздрава на Гроздана той едва кимна с глава.

– Какво си се разсърдил, бай Нейко? – шеговито попита Гроздан.

– Готви си въжето, Гроздане – рече Тачката, – ще те бесят.

– Тъй ли? Защо? Зарад снощната работа ли? Къню е крив, не аз. Да не ни е давал толкоз вино.

– Хе-хе! – засмя се Тачката. – Право е. От пияния, дето се вика, и лудият бяга. Ти си крив, Къньо, ти.

– Кой крив, кой прав, не зная – обади се Къньо.– Лошо стана и туйто.

– Накъде замина Вълчан? – попита Гроздан.

– В града отиде. Много е сърдит. Ама и ти, Гроздане, май го прекали.

– А той? Не го ли чу какво приказваше?

– Остави го ти Вълчана, той си е бъбрица. Пък приказва ли той, надумай му и ти. Ама да земеш да го удариш... Много е докачен.

Нейко се обърна като ужилен.

– Докачен ли? Не, смазан е човекът, сокрушен е. Снощи аз го заведох у дома му, със сълзи плака човекът пред мене. На шейсет и седем години съм, кай, никой с пръст не ме е закачил, а той да ме удари! Ще го гоня, кай, додето ми падне калпакът, и на децата и унуките си, кай, ще завещая, ще го гоня до девета рода!

– Нека ме гони – каза Гроздан и една отвесна черта раздели веждите му. – Той ще ме гони, ама и аз няма да му се оставя. Или той, или аз!

– Не тъй, не, а земете, че се помирете – обади се Къню. – Ти ще го гониш, той ще те гони, каква файда от туй? Една омраза само и толкоз.

– И аз тъй ще река – съгласи се Нейко, който, като видя, че Гроздан пак се разсърди, изведнъж стана отстъпчив и мек. – Помирете се. И Вълчан не е цвете, ама стар човек е.

И с поучителния тон на мъдрец Нейко добави:

– А белите коси трябва да се почитат.

– Да се почитат ли? – избухна Гроздан. – Почита се човек, а не изедник като него. Да му снемам калпак ли искаш, да му се кланям ли? Защо? Защото е богат ли? А какво върши, не знаеш ли? Впил се в селото, като кърлеж, а ти ми казваш да го почитам. Защо? Кажи ми защо?

– Пусто дърво неокастрено! – измърмори Тачката.

Нейко махна отчаяно с ръка и не каза нищо. Гроздан все повече се разгорещяваше и, както беше правил много пъти, започна да изброява всички нечисти дела на Вълчана. В село ги знаяха, но за тях говореха само шепнешката.

– Пусто дърво! – повтаряше Тачката. – Пусто дърво неокастрено!

Гроздан премина и към по-нови събития, на които не беше чужд и кметът. Тогава Нейко стана съвсем любезен, засмя се и каза:

– Остави, остави, Гроздане, тя край няма. Чакай аз да вървя, че имам работа в общината – и излезе.

– Видя ли как офейка? – каза Тачката.

Около Гроздана бяха насядали вече мнозина: Дамян, Ганю, Йордан ковачът. Дошел беше и Чумакът, начумерен и лют, с подути очи. Кой беше поръчал – не се знаеше, но Къню сложи оканица с вино, нареди чаши. Разговорът, сух и тежък отначало, бързо се оживи. Писна и гайдата на Ганя. Веселбата се започна и засили като че от само себе си, без някой да беше я мислил и очаквал.

Наближаваше обед. Гроздан беше забравил, че ще ходи на воденица, както и Йордан ковачът беше забравил железата в ръцете си. По едно време Къню дойде и пришепна нещо на ухото на Гроздана. След малко Гроздан стана и излезе вън. Пред него стоеше Петра. Тя се пообърка, изчерви се и пресилено се усмихна.

– Че ела си де! – прошепна му тя ниско. – Нали ще ходиш на воденица.

Гроздан кипна, измери я с очи от долу до горе и кресна:

– Да си вървиш! Да си вървиш още сега, че ще те Пребия!

Петра поиска да каже нещо, но срещна пияния поглед на мъжа си.

– Върви си! – повтори Гроздан.

Той почака да се увери, че тя си отива, след туй влезе в кръчмата и сърдито тръшна вратата след себе си. Петра направи няколко крачки и се обърна: погледна към затворените врата на кръчмата, погледна към прозорците и потопи очи в земята. След туй бавно, с подкосени крака, се повлече към къщи. Времето беше се променило духаше вятър и ситен сняг, също като прах, прехвърчаше из въздуха. Петра вървеше, без да вижда нещо пред себе си. Иззад един плет баба Ангелина, тъща на Монката, заничаше след нея, злъчно усмихната, скована на мястото си от любопитство. Петра не я забеляза. Тя не забеляза също тъй, че е отминала вратника на тяхната къща и се е озовала на поляната. Вятърът шибаше лицето й, измокрено от сълзи, погледът й блуждаеше, душеше я страшна мъка. "Да вървя, да вървя и да не се върна вече" – мислеше си тя – същите тия думи, които, когато беше малка, е чувала в кой знай каква приказка. Насреща загърмя каруца с много хора в нея. Петра се сепна, съвзе се, върна се назад и без да поглежда ни наляво, ни надясно, прибра се в къщи.

А в кръчмата, където бяха надошли мнозина от вчерашните овчари и слуги, веселбата продължаваше. Гайдата свиреше, чуваха се провиквания.

Надвечер ония, които бяха отишли в града, започнаха да се връщат. Когато вече беше се стъмнило, една каруца с големи черни коне спря пред кръчмата й от нея слезе някакъв човек с граждански дрехи. Каруцата префуча нататък, а слезлият закуца към кръчмата и влезе вътре. Когато той се показа на вратата, всички се обърнаха и го изгледаха, но като че не можаха да го познаят изведнъж. След туй от всички страни завикаха:

– О, дядо Недко! Добре дошел, дядо Недко!

Старият човек се усмихна, отговори на поздравите и се спря пред масата, гдето беше Гроздан.

– Млади хора, израснали, не мога да ги позная – казваше той, като се ръкуваше наред с всички. – А ти май че си Добревия син, ти ли си Гроздан?

– Аз съм.

– Много си разсърдил Вълчана Дуков. С него додох от града той ме доведе. Много ти е сърдит, дал те под съд.

– Защо? Задето го ударих ли?

– Не знам. Разправяше ми той, ама кой ще го слуша. Какво пиете, винце ли? Да седна ли при вас?

– Къньо, донеси още една чаша! – извика Гроздан.

Прекъснатата за минута веселба продължи наново.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух