напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 8


Дойде най-после пролетта. Дойде някак изведнъж и нечакано. Последни веялици, както всякога, имаше, но те стихват скоро. Изгрява слънце, небето се усмихва, ясно и синьо като никога, ослепително блещи снегът. В лъчи и светлина се къпи всичко. Стопля се. От стрехите започва да пада сняг, капчуците закапват, врабци се трупат на припек по плетищата и дигат весела врява. От час на час става по-топло. Небето изглежда по-високо и по-дълбоко, бели и тънки като паяжина облаци се появяват и го замрежват тук-таме. Чувствува се присъствието на нещо ново, бодро и животворно. Синият дим на комините се стели надолу и бяга на север, овошките поклащат мокрите си клоне, тихо и замислено прошумяват, потръпнали сякаш в сладки сънища. Подухва вятър. Той е мек и приятен като милувка, иде откъм юг, топъл е. Това е лодосът – могъщият предтеча на пролетта!

Слънцето засяда – кърваво петно в оловената маса на облаците. Ни дъжд, ни сняг ще вали. Тия облаци са високи, тънки и тук-там през тях успява да надникне някоя звезда, на запад месецът извива тънкия си сърп. Топло е, както през деня. Лодосът не подухва, а беснее вече, фучи в клонете на овошките, свири в разтрозите на прозорците, бучи в комините. Руква вода от стрехите и капчуците. Сякаш барабани отмерено и гръмко бият тържествен някой марш. Нещо иде, приближава се, върви по всички посоки и по всички пътища. Иде пролетта. Иде с безбройното си и пъстро войнство, весело, шумно, жизнерадостно. Иде всичко това, което ще насели гори, усои и полета. Възседнали едри шарени коне, в златолуспести брони, не пристъпват ли огнени змейове, поели път към тъмни пещери? Зеленооки юди не препускат ли на сур-елени, не се ли развяват разбърканите им коси и бичовете им, изплетени от змии, не съскат ли из вятъра? Млечнобяла мъгла се носи над полето, едвам огряна от сърпа на месеца – заловени в несключено хоро, не са ли леки самодиви, не техните ли песни се отекват и звучат в ромона на хилядите потоци? Лодосът се усилва все повече. Това е вече буря, която беснее, ломи, събаря. С тая буря иде пролетта. Тя иде откъм юг. На тая страна небето е ясно и свети като широко разкрити двери.

Чудото се извършва сякаш в една само нощ. Редят се по-нататък ясни дни, спокойни и тихи. Снега го няма вече. Тук-таме се белее нещо, но изведнъж не може да се познае дали е някоя закъсняла пряспа, или пък кокичета са нацъфтели. Земята е суха. Лодосът не прекратява огнедишащите си пориви. Млади кълнове пробождат рохкавата пръст, овошките изпъват с наслада клонете си в топлия въздух, пъпките им набъбват и се разпукват. Около първите цветове на сливите бръмчат пчели.

__________________________________________________

Една сутрин през тия дни и Нейко кметът не можа да се сдържи в къщи и излезе да пообиколи из полето. Почнали се бяха пролетните сеитби. Ободрен от хубавото време, Нейко върви бързо, поглежда насам, поглежда нататък: рано е, слънцето току-що беше изгряло, а лята на сеячите накацали по нивите като птици. Тук върволица волове – по гребена на някой баир те се виждат прегърбени като костенурки – бавно и тежко тачат плуг, там само чифт коне почти препускат с боруната. Всичко се вижда като на длан. Широко поле, равно поле – да викнеш, кой знай докъде ще те чуят. И уж е тихо, а не е. Нейко се спира, снема калпака си, за да си избърши потта, и гледа нагоре: где са тия чучулиги, колко са? Нищо не се вижда, а цялото небе кънти и ръси дъжд от песни. Нейко тръгва пак, но едвам направил няколко крачки, отново се спира: хо-хо! – викат някъде далеч, хо-хо! – отзовават се други. Ето, препускат нататък и конници. "Дигнали са някой вълк" – мисли си Нейко и се усмихва.

Най-напред Нейко заобиколи тия свои ниви, които бяха засети вече. Той преглежда внимателно всичко, занича там, занича тук – работата беше свършена хубаво, няма какво да се каже, но все пак имаше нещо, което е можело и по-хубаво да се направи. И зает вече с тия грижи, малко ядосан, Нейко тръгва право към нивата, гдето син му Марин и слугата сееха. Той стигна там, спря се и без да каже нещо, застана настрана. Син му пълнеше дисагите със семе от колата и като видя баща си, позасмя се, че и той е дошел на нива. След туй, с напълнени дисаги на рамо, той влезе в браздите и започна да сее.

– Не тъй, Марине, не тъй! – завика изведнъж Нейко. – Размахвай ръката, повече я размахвай!

Марин се поспря, погледна баща си и пак започна да сее. Нейко още повече се разсърди:

– Не тъй! Не чуваш ли! Размахвай... Като стъпиш с левия крак, размахвай... Гледай го какво прави... Чакай, остави, дай сам дисагите на мене...

Нейко се засили, грабна дисагите от Марина и ги метна на рамото си.

– Тъй не може то – говореше той. – Тъй, както го хвърляш ти, на гнезда, на гнезда ще изникне. Стой настрана. Гледай сега как се сее!

Нейко се натъкми и започна. Загледан на няколко крачки пред себе си, той крачеше широко, но отмерено и спокойно. Под всяка стъпка на левия си крак, с винаги едно и също размахване на дясната си ръка той хвърляше семето, зърната блясваха във въздуха като златна струя, след туй падаха и се губеха между буците на пръстта. И всичко туй се повтаряше все тъй правилно, със същото будно внимание, със същата съсредоточеност. Марин и слугата, малко засрамени, гледаха след Нейка и следяха всяко негово движение. Каквото и да се каже, пред тях беше стар изпитан майстор, от когото много нещо можеше да се научи.

Няколко пъти Нейко изпразва и напълва дисагите и винаги, когато дойдеше до колата, казваше на Марина:

– Стъпиш ли с левия крак – хвърляй. Ама тъй равно, навред еднакво да се пръска. Че ако не го хвърляш, както трябва, как ще изникне – ще се смеят хората...

Най-после Нейко се умори, сне дисагите и ги даде на Марина. Той доста беше се поизпотил, но изглеждаше доволен и радостно възбуден. И като посочи собствената си работа за пример, като даде още много съвети и напътствия, Нейко хвърли последен поглед към нивата и си тръгна за село. Сега той не поглеждаше нито на една, нито на друга страна. "По-добро време за сеитба – мислеше си той – не може да бъде. Ако и таз година стане хубав берекет, ще съборя дама и ще направя нов. И нов хамбар може да направя." И Нейко минаваше от план на план, пресмяташе, вглъбяваше се в себе си.

В общината, освен кехаята, той не намери никого. Както се виждаше, и писарите, заети и те повече със земледелските си работи, бяха позакъснели. Просители също липсваха, за книжа и справки никой не се явяваше. "А за данъци – помисли си Нейко, – боже упази, кой ще ти плаща данъци сега!" Нейко се позавъртя, колкото да си почине, сложи тук-таме няколко подписа и излезе. В село беше тихо, хора не се виждаха. Нейко не намираше с що да се развлече и нищо не му оставаше, освен да гледа и да се радва на хубавото време. Той наближи до работилницата на Йордан ковача. Дим излизаше не само из коминя, но и през широките отвори отпред, където зимно време ковачът слагаше стъкла. Силни, припрени удари на чук се чуваха, а под тях мелодично пееше вьорсът. Ковачът беше претрупан с работа; кола, плугове, жетварки и какви не още сечива бяха натрупани пред ковачницата му и чакаха ред, като болни при лекар.

Нейко се отби да погледа, спря се и се изправи на вратата, но не свари да поздрави, защото тъкмо в тая минута ковачът изтегли с щипците едно зачервено желязо, тури го на вьорса и викна на слугата си. Момчето това и чакаше – дигна чука и започна да слага удар след удар върху желязото, а Йордан го въртеше с щипците и подлагаше ту една, ту друга страна. Към края сам той започна да удря с чука си и с удивителна бързина предаваше на желязото оная форма, която искаше. Още няколко удари на чука и желязото потъмня и угасна. Йордан го мушна в огнището и го зарови с въглища. Захърка тозчас духалото.

– Добрутро, бай Нейко! – едвам сега свари Йордан да отговори на кмета. – Какво правиш, как си?

– Добре съм, Йордане.

Ковачът поръси въглищата с вода, хвърли шепа силитра, след туй сложи чука на вьорса, подпря се на него, погледна Нейка и се усмихна.

– Много работиш, много работиш! – похвали го Нейко.

– Какво да правя, бай Нейко, сеят хората, всичко трябва.

– Тъй е, всичко трябва. Какво не трябва сега – и плуг, и боруна, и всичко.

– Сега без кмет може, ама без ковач не може – каза Йордан, смигна на кмета и запя:

 

Ний сме, братя, пионери,

от Русчука приишли!

Железница построили

от Ямбола до Бургас!

 

Тъй както стоеше, опрян на чука си, той изглеждаше някак особено хубав. Гологлав, по една риза само, със запретнати ръце, черен, изцапан, но здрав, силен, уверен в себе си и в изкуството на ръката си, той цял гореше от благотворната треска на труда и, както се виждаше, обичаше занаята си. Нейко го гледаше усмихнат: като че не беше същият тоя човек, който през зимата пиянствуваше и губеше времето си в кръчмата.

– Я, бай Нейко, таквиз работи! – каза Йордан, като свърши песента си. Червеното желязо пак се появи на вьорса и чуковете заработиха. Нейко гледаше и се чудеше: с чевръста и сигурна ръка ковачът довърши желязото – зъбец на тармък, нещо като пачи крак – и тъй хубаво беше го направил, като че не беше от желязо, а от тесто. Сам Йордан хареса работата си, огледа желязото отсам-оттатък, потопи го в коритото и някак нехайно го запрати настрана.

– Майстор си бе, Йордане, майстор си! – похвали го Нейко. – Майстор си ти, ама едно ти е лошото...

– Кое, бай Нейко, гдето си попивам ли?

– Май множко пиеш.

Ковачът се засмя.

– Ти, бай Нейко, видя ли как църка желязото, като го турих във водата? Защо църка, а?

– Църка, защото е горещо...

– Става ли по-яко?

– Е, разбира се. Кали се.

– Видя ли сега? Ей защо пия и аз. Работя много и много трябва да пия. Гори ми душата отвътре, иска. И добре ми е. Пък и знаеш ли какво ще ти кажа?–Майстор ли е един човек, какъвто занаят и да има, той пие.

Всичко туй беше вярно, особено що се отнасяше до ковача. Но Нейко заставаше винаги на оная страна, на която натежаваше общественото мнение. Той не забравяше, че дружеството беше обявило война на пиянството.

– Тъй е, Йордане, тъй е – замънка той. – Майстор ли е един човек, щото каиш... Ама пък още по-хубаво е да не пие човек. На здравето вреди.

– Докторите ли казват туй, бай Нейко? Ха-ха-ха! Вреди, а?

– И лош пример се дава. Затуй дружеството...

– Я остави туй дружество! – сопна му се ковачът. – Дружество! Не ми трябва на мене вашето дружество.

– Как тъй? А кой ти дава работа? Не е ли дружеството? Защото селото и дружеството – туй е все едно.

– Бай Нейко, виждаш ли туй – каза ковачът и посочи чука си, – туй е всичкото. Аз съм и дружество, и председател... и кмет. Я ми кажи, има ли кола, плуг, машина и каквото щеш друго, да не е минало през ръката ми? Канцеларията на дружеството е тука.

Ковачът погледна към баира насреща и посочи с ръка. Там се виждаха няколко плуга.

– Виждаш ли ги? Преди да отидат там, при мене дохаждат. Аз подписвам, удрям им печата и ги пращам Да работят.

– Холан, Йордане – засмя се Йейко, – пък пусто много знаеш!...

Ковачът извади друго зачервено желязо. Едри искри заизхвърчаха изпод чуковете и прогониха Нейка от вратата. Той погледа, погледа, не каза нищо и си тръгна.

Оттук Нейко отиде към кръчмата на Къня. Отвън на пейката той видя дяда Недка, седнал на слънце и като че задрямал. Нейко го погледна и се намръщи: ковачът пиеше, но поне работеше, а тоя ? – Ленивец и готован. Не от ковача, а от него идеше лошият пример. Неведнъж Нейко беше се опитал да го вразуми и да го отвърне от гибелния път, по който беше тръгнал. Иконописецът не само не го слушаше, а смееше да се подиграва в очите му. Тоя път Нейко реши да бъде строг и много-много да не се разправя.

– Виждаш ли какво време, дядо Недко? Лято. Цял свят работи, а ти?

Дядо Недко го погледна някак уморено, с примрежени очи.

– Да работят, които имат работа! – каза той.

– А ти? А ти?

– Аз ли? Аз и ти можем да не работим. Ти си кмет, аз съм иконописец.

– Иконописец ли? Пияница си ти, пияница!

Нейко се усети много ядосан, стресна се и да не дочака някой лош край, побърза, както винаги, да избяга и влезе в кръчмата. Дядо Недко погледна след него, бавно премести след туй погледа си към полето и пак се замисли. Друг път той не тъй лесно би се оставил да му дават съвети и да го обиждат, щеше да отвърне веднага с такива хапливи подмятания, че би ядосал и най-търпеливия човек. Тоя път той не каза нищо. Пък и Нейко надменно го остави и не рачи да приказва повече. След малко той излезе от кръчмата, мина пак покрай него, но тоя път дори и не го погледна.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух