напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 11


Дълга като за сватба, трапеза беше сложена в най-голямата класна стая на училището. Най-напред поп Дочо, който добре беше схванал голямата слабост на учените хора към всичко народно, предлагаше наместо маси да наредят ниски селски софри, около които да се седи на възглавници. Отказаха се от тоя план, за да не затрудняват непривикналите граждани, но във всичко останало най-строго беше запазен народният ред и обичаи. Гозбите бяха народни, съдините – тежки сахани и тави от стара мед, подарявани по сватби и кръщавки, дървени лъжици, гаванки, бъклици. Нямаше кърпа за всекиго, а общ, дълъг месал обикаляше софрата. Преди да се започне яденето, млади булки със съвсем нови пешкири и със също такива старовремски ибрици и легени поляха на гостите и на мъжете да се умият. Трапезата беше сложена тъй, че по-голямата част от стаята да остане свободна. Това беше направено пак според предвижданията на поп Доча. В средата, на най-личното място, седеше възстар, пълен и едър господин, с червено охранено лице, с ниско остригана коса. Ръцете му бяха като подпухнали и на късите му пръсти лъщяха много пръстени. Той беше председателят на Централното земледелско дружество и от него люляковчани очакваха много за дружеството си. От едната му страна седеше Вълчан, от другата – Нейко кметът. Преподавателите на курса седяха на същия ред и всеки от тях също тъй имаше по един от по-първите селяни. Поп Дочо, за да вижда всичко и за да може по-лесно да дава нарежданията си, беше седнал на отсамната страна, но пак срещу гостите. Жените бяха насядали отделно – по към края на трапезата.

Отначало вечерята вървеше тихо, чинно, без много разговори, като във всичко се чувствуваше само почитта, която се отдаваше на гостите. По-голямо оживление настъпи, когато трима млади овчари, след като бяха се нахранили набързо, седнаха насреща и надуха кавалите. Засвириха стари народни песни, нито много жални, нито много весели, повече тържествени, широко разделени – ония песни, които е обичай да се свирят на зияфети – при ядене и пиене. В същото време булките, които шетаха, поднесоха на дървени танурчета мед от бели пити и бяло сирене. Наляха и чашите с вино.

– Хапнете си от меда – канеше Вълчан гостенина. – Медът ни е хубав. Едно време чак от Ески-Джумая и от Шумен са донасяли пчели, какви кованлъци е имало! Хубав мед става тук, защото всякакво цвете има... Хапнете си, хапнете, ваша милост!

Но големецът само благодареше, като леко кимаше глава, а очите му, в които сега грееше особен блясък, бяха устремени към кавалджиите.

– Слушай, дядо Вълчане, слушай – говореше той – как хубаво свирят момчетата! Ах, браво, браво! Кой е тоя там средният?

– Тоя ли? Дамян, овчар е. Той ни е баш кавалджията.

– Браво, браво!

– Ех, ваша милост, какви кавалджии имаше едно време! Имаше един, Инджето се казваше, Стоян Индже то от Саръджа. Тойзи человек пасеше овцете си с кавала си, с кавала си ги управляваше.

– Нима? Как тъй?

– Седи на едно място и свири с кавала. Засвири на един глас – овцете се завърнат на една страна, засвири на друг глас – завърнат се на друга. Иска ли пък да ги закрепи на едно място, засвири тъй леко, леко, хубаво – и ония ми ти овце, като се пръснат, като се наредят една до друга – пасат, пасат и звънците дрънкат.

Гостенинът се заинтересува, слушаше Вълчана, дори се обърна към него.

– Тъй ви казвам, с кавала си ги управлява: Когато иска да ги събере, пак тъй, с кавала. Засвири им и те – идат, идат.

– Чудно нещо! – каза гостенинът.

– А, голям кавалджия беше! Инджето, Инджето като кажеха – всеки го знаеше.

Нейко кметът също тъй се смяташе длъжен да забавлява гостите.

– Кавалът е таквоз... хубаво нещо е – започна той. – Аз имам едно куче, щом чуе кавал, захваща да вие...

– Защо, бои ли се?

– Не, не че се бои, а разбира и то, когато кавалът свири жално, тогаз вие и как вие!...

– Да? Интересно!...

Големецът разсеяно отговаряше на Нейко. Той пак беше се загледал в кавалджиите, следеше мелодията, която се разливаше нашироко, плътна, сладкозвучна, пленителна. Пълното му лице като че разцъфваше, очите му горяха.

– Ах, чудесно свирят! – говореше той. – Чудесно!

Разговорите се оживиха вляво и вдясно на трапезата. Всеки приказваше със съседа си. Поп Дочо, който имаше насреща си всички гости, можа да размени с всеки от тях по някоя дума. Понякога той се обръщаше назад, за да види дали всичко е в ред, и тогава светлината на една лампа, провесена на тавана, падаше право на лицето му. Хубави бяха късите му закъдрени коси, малката му брада беше поподстригана по светски. От живия поглед на лицето му можеше да се разбере, че той е много доволен.

Радулов също беше тук. Той беше нещо замислен, малко приказваше и когато не го гледаха, изваждаше едно късче хартия, някакво на дребно сгънато писъмце, прочиташе го под масата и пак го скриваше. По всичко се виждаше, че мислите му са някъде далеч.

Жените също тъй се поразпуснаха и загълчаха. Най-близо до мъжете беше попадията на поп Доча. Млада, не твърде хубава, изпълнена с достойнство жена, която приказваше, но и често поглеждаше към мъжа си, като че чакаше някакъв знак от него. Между всички жени по-нататък една личеше – Жела, по-старата Вълчанова снаха, още по-хубава, както беше се по-пременила сега. Тя знаеше, че ще обърне внимание на гостите, затуй стоеше изправена, застанала тъй, че да се вижда най-добре, готова за всеки поглед. Все пак тя не можеше да се удържи и без да изменя изражението на лицето си, пущаше някои шеги, от които най-много се смееше етърва й. Мита, и то тъй, че трябваше да се обръща настрана да крие смеха си.

След като бяха изредили много песни, кавалите изведнъж млъкнаха. Миг-два разговорите продължиха високо, объркано, като бръмчение на пчели, после изведнъж утихнаха, като всеки се стесняваше от настъпилата тишина. Вълчан извика към жените:

– Какво ма, какво се умълчахте? Я да кажите и вие нещо, изпейте някоя песен. Ама стара песен, хе!Другошна... Хайде!

Жените се понаведоха една към друга и си зашепнаха. Познаваше се, че всички подканят Жела, но тя мълчеше, очите й се пълнеха със светлина, поусмихваше се, но нито се съгласяваше, нито отказваше. Но като видя, че всички я гледат, че на нея е спрял очи и големецът със златните пръстени, който стоеше до свекъра й, тя стана, позамисли се, като да си припомняше нещо, скръсти смирено ръце отпред и като се обърна не точно срещу гостите, а малко настрана и се загледа в земята, запя:

 

Откак се, мамо, повчерих,

на кривак не бях заспивал,

снощи на кривак задрямал,

задрямах я засънувах...

 

Гласът й беше треперлив, нерешителен, но самата песен, туй, което се разказваше в нея, скоро завладя всички и в стаята настъпи пълна тишина. Тогава Жела се съвзе, издигна гласа си, самата тя се изправи, едра, снажна, хубава, каквато си беше, пообърна се и по гледна към гостите – очите й светнаха изпод тънките вежди, лицето й заруменя. Всички я гледаха – и гостите, и кавалджиите с кавали в ръце – и не се знаеше дали песента слушат, или само нея гледат. Един от гостите се наведе до други един и за да не ги разбере селянинът, който седеше между тях, пришепна му на чужд език:

– Каква хубава жена! Като че е някоя царица, преоблечена в селски дрехи...

Навела пак очи, завладяна сама от скръбта, която лъхаше от песента, Жела пееше сега оня куплет, в който отговаряше майката на овчаря и тълкуваше съня му;

 

Синко Стоене, Стоене,

нали ме питаш, ще кажа –

таз съня не е хубава!

Турци са, синко, душмани,

хранени кони – тъмница.

алени феси – истина...

 

Все при такава няма тишина Жела доизкара докрай песента. И когато тя свърши и, като се позасмя тъй, че цялото й лице се промени и светна, каза: "Добре сте послушали, гости!" – от всички страни се чуха одобрения, а гражданите, по обичая си, запляскаха с ръце. Жела се прибра при жените и докато те, зарадванн зарад нея, бързаха да й кажат нещо, тя си мислеше: "Свекър ми няма що да рече – хубаво стана"...

Засвириха пак кавалите, порасна пак глъчката на трапезата. Жените настанаха и се събраха сред стаята. Няколко млади, напети мъже имаше там, между тях и Марин, синът на Нейка кмета. Поп Дочо също заобиколи нататък и се върна. Изведнъж кавалите промениха свирнята и започнаха за игра. Селяните, които бяха на трапезата, веднага познаха какво се свири, поусмихнаха се и казаха:

– А! На кръстника!

Излязоха четири булки – същите, които бяха шетали през време на вечерята, – застанаха по две от всяка страна, а в средата Марин. Всички се заловиха за ръце, но тъй, че от лакътя нагоре държаха ръцете си изправени – в такта на свирнята запристъпяха леко. тропливо напред и, като направеха тъй няколко крачки, всички се покланяха – покланяха се на гостенина, който седеше до Вълчана – и след туй по същия начин се дръпваха назад. Правеха различни фигури и размествания, ръководени от Марина, но главното, което си оставаше едно и също и се повтаряше, беше тропливият пристъп напред и поклоните пред големеца. Тая игра по сватбите се играеше на кръстника, който по обичая е най-почитаният човек. Сега наместо него, също тъй почитан беше гостенинът.

Може би той схвана скрития смисъл на играта, но и без това тя му хареса. По негово желание, играта я Повториха и потретиха. И след като дълго време беше Гледал и беше се радвал, изведнъж той се замисли, закачка трохи между пръстите си, загледа се унесено. Той остана тъй и след като играта се свърши. Вълчан му пришепна нещо, гостенинът не го чу и се изправи. Лицето му беше изопнато, очите му гледаха строго. Разбраха, че иска да говори, и въдвориха тишина.

– Аз съм от града – започна той, – оттам съм дошел, там ще си и отида. Аз не съм облечен като вас, не приказвам като вас, не ви приличам. Може да речете, че съм ви чужд, че не ви познавам и не ви разбирам. Това не е вярно. Четиресет години вече как аз живея в града, но мисля и чувствувам, радвам се и страдам с вас, с българското село!...

Той говори дълго. Ненавикнали на подобно ораторско горещене и ръкомахания, жените се стесняваха, криеха се една зад друга или затуляха с шепа усмивките си. Една Жела остана спокойна и самоуверено, с открито лице гледаше гостенина. Но ако жените не разбраха речта на големеца, мъжете проумяха всичко. Те разбраха, че гостенинът хвали селото им, говори за сговора и единодушието им, посочва за пример дружеството им. Той им обеща пълната си подкрепа. Всичко, щото поискат, ще им се даде. Вършачката е вече на път. Щом се върне, той ще се разпореди да се ускори пренасянето й. И няма да се мине много време – ма шината ще бъде тук, в село.

Това стигаше. Чукнаха чашите си с гостенина и веселбата порасна, тъкмо сега стана непринудена и сърдечна. Засвириха пак кавалите, започна се хоро. Наперен, важен, с лисичи кожи на абата си, Вълчан сам поведе хорото. След него идеха гостите с черните си граждански дрехи, а по-нататък, в ярката светлина на лампите, се пъстреяха разноцветните накити на селяните и селянките. Хорото беше мъдро, тежко – чорбаджийското хоро, както го казват, което се играе по сватбите, когато се хванат свекърът и свекървата или други почитани и важни хора.

Една неприятност смути за малко веселието: вън в коридора нечакано избумтя силен удар, счупи се стъкло и късчетата се разсипаха и прозвънтяха. Отидоха да видят какво има. На гостите казаха, че вятърът е счупил стъклото на един прозорец, но истината беше друга: някой беше хвърлил камък от улицата. Там намериха дяда Недка, но той беше толкоз пиян, че от него нищо не можаха да разберат. Набедиха, както винаги, Гроздана и Тачката.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух