напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 12


През май, както е навсякъде из Добруджа, растителността беше в пълната си сила. В бурен глъхнеха дворове и харманлъци, плетищата не се виждаха от коприва и бучиниш, трева застилаше дори улиците и мегданите, като оставяше чисти само белите и прашни ивици на пътеките. Тая зеленина беше още по-буйна вън от селото. Най-напред започваше пасбището – равно, обширно, възхитително зелено. Сред него селото изглеждаше необикновено малко, прибрано и скупчено като гнездо. Овошки нямаше твърде много из дворовете и градините. Ярко изпъкваха и се пъстрееха червените покриви и белите стени на къщите, правите линии на каменните огради, кръговете на харманите и уединените кули на вятърните мелници с разпънатите си бели крила. Всичко това заемаше сравнително малко място. Преобладаваше все пак околната зеленина, тържествуваща и необхватна. Селото приличаше на старинна някоя гравюра в средата на огромен смарагдов щит. Тая зеленина имаше два пояса, два прелива. Пасбището беше по-светло и слабо жълтеникаво от безбройните купчини на млечока. А веднага след него започваше друга зеленина, тъмна, плътна, с равни, като че изрязани с нож краища. Светли талази бягаха по повърхността й, цялата маса се клатушкаше и преливаше, като че някое море биеше там в бреговете си. Това бяха нивите, изкласили вече, високи и буйни.

Плодородието и таз година щеше да бъде голямо, но радостта на селяните се губеше в грижите им около прибирането на тоя обилен плод. Защото каквито бяха гъсти и високи храните, с много поветица из тях, жетвата щеше да бъде тежка, а още по-тежка щеше да бъде вършитбата. Ето защо цяло Люляково облекчително въздъхна и се зарадва, когато се разбра, че вършачката ще дойде. Повече от двайсет чифта волове и биволи бяха отишли в града, за да я вземат. Мина се ден-два – машината не дойде. И селяните, недоверчиви и предпазливи, каквито си бяха, отново се разколебаха в надеждите си.

Беше неделен ден. На мегдана до черквата младите бяха започнали да се събират за хоро, старите пък бяха в кръчмата на Къня, пиеха по чашка ракия или кафе в големи турски филджани и спокойно се разговаряха. Изведнъж някой подаде главата си през вратата и извика:

– Вършачката иде! Вършачката!

Колкото хора имаше в кръчмата, скочиха и излязоха навън, събраха се накуп и загледаха на запад: черна ивица сечеше зеленината на нивите на тая страна, вглъбяваше се и лъкатушеше като коритото на река. Това беше пътят, който идеше откъм града. И ето там, на самата линия на хоризонта, се очертаха черните силуети на множество хора и добитък. Идеше вършачката. Различаваха се две отделни групи, които наваляха по отсамната страна и ясно вече се виждаха. Напред вървеше бяла върволица волове и зад тях нещо огромно и черно. Това беше локомобилът. Малко по-назад идеше друга върволица волове, а след тях – батозата. Слънцето беше превалило на запад и хвърляше меки полегати лъчи. Силно осветен, червеният корпус на вършачката блещеше сред зелените ниви, поклащаше се и се люлееше като кораб. Присъствието на хора там се забравяше. В бавното и тържествено движение на двете големи машини като че имаше нещо съзнателно, уверено и самостойно.

Може би мнозина бяха видели от дворовете си, че вършачката иде, може би новината бързо беше се разнесла от уста в уста. но вътре в няколко минути цялото село беше на крак. Из улиците тичаха жени, момичета и дена. Наедно с тях, необлечени както трябва, с някой търнокоп или тесла в ръка, както бяха работили, бързаха и възрастни мъже, малко позасрамени, че не могат да се въздържат и тичат като децата. Най-хубаво се виждаше от мегдана при Кънювата кръчма, затуй всички се събираха там. Приказваха високо, показваха с ръце, не снемаха очи от двете грамадни чудовища, които бавно наближаваха към селото. Вълнението растеше. Ако някой цар мислеше да влезе в Люляково, радостта и любопитството нямаше да бъдат по-големи.

Близо до селото пътят се спущаше в една долина. Машините слязоха там и се изгубиха от очи. Напразно всички чакаха да излязат из дола и да се покажат на отсамната страна. Наистина, там пътят не беше твърде добър, имаше и една малка стръмнина, но те се забавиха повече, отколкото трябваше. Множеството, натрупано пред кръчмата, почна да се безпокои и като не знаеше какво става с машините в дола, проточи се и тръгна нататък. Насреща из пътя се зададе Сидер, един от синовете на Вълчана. Яхнал на гол кон, той препускате към село, за да смени един скъсан кантар от каруца. Отрупаха го с хиляди въпроси. Без да се спира, той отговаряше на всички едно и също:

– Нищо няма, нищо! Едното колело на казана потъна малко. Дигат го сега с винча. Ще тръгнат пак скоро.

Никой не се върна от пътя си. Скоро всички слязоха и дола и заобиколиха машините. Най-после това, което толкоз време им се струваше като неосъществима мечта, беше пред очите им. И двете машини бяха съвсем нови. Големият и тежък локомобил с незапалвано още огнище, с повален комин и с неподвижно ремъчно колело стоеше като вързан и притихнал звяр. Нещо по-леко и по-грациозно имаше в батозата – голяма и висока постройка, повечето дървена и боядисана със светла червена боя. В Люляково не за първи път виждаха подобни машини. Почти всяко лято те вършееха с такива. Но те бяха чужди, а тия щяха да бъдат техни собствени. Това ги радваше най-много и това сякаш полъхваше и от самите машини. Гледаха ги и им се радваха като на нещо живо. Особено у жените любопитството беше голямо. Те се трупаха навсякъде, заничаха и пречеха на мъжете в работата им. Трябваше най-после да се намеси Нейко кметът, за да разгони и отстрани малко назад голямата навалица.

Все още се залисваха около потъналото колело. Дойде Йордан ковачът и високо и авторитетно почна да дава съветите си. С негова помощ наместиха по-добре винча, завъртяха ръчката, заскърца нещо и всички жени учудено ахнаха, като видяха как неимоверната тежест на локомобила започна да се подига от една толкова малка и слаба наглед машина. Колелото най-после беше освободено. Най-напред локомобилът, след това батозата бяха изкарани на отсрещната страна на дола. Оттук нататък мястото беше равно и пътят – хубав. Преди да влязат в село, спряха и дадоха почивка на добитъка. Народът отново се струпа около машините.

– Назад – викаше Нейко и размахваше една шибалка, – назад! Стига сте я гледали. Ще ви омръзне, не бойте се!

Нейко искаше да намекне за усилената работа, която чакаше всички по вършитба. Той говореше наглед незаинтересувано и равнодушно, но лесно можеше да се познае, че сам се радва твърде много, затова беше и тъй неотстъпчив й престорено строг. Той обикаляше около машините и размахваше шибалката си.

– Нека гледат, нека гледат! – обади се някой снизходително и важно. – Очите да гледат, ама ръцете да не пипат, че ги пречупвам!

Това беше Вълчан. Да се каже, че в тая минута той приличаше на всевластен и победоносен цар, би било малко. Тъй горд, тъй самодоволен и наперен старият чорбаджия рядко е бивал. Неговите думи се сбъднаха, гой удържа обещанието си и, както сам се изказваше, беше купил и една вършачка на селото. Признателност гой не търсеше още – тя тъй много личеше във всичката тая радост и изненада на люляковчани. Старият чорбаджия беше доволен. По антерия, прехвърлил през рамо салтамарката си, на която не липсваха и сега лисичите кожи, той се разхождаше насам-нататък, усмихнат, тържествуващ. Както всякога, най-голям пай в работата имаше пак той: негови биволи бяха впрегнати в дъното на всеки чивгар, синовете и слугите му бяха тука и помагаха. Нямаше разлика между неговата и селската работа, той имаше еднаква власт над всички. И Вълчан даваше заповеди, нареждаше, подканяше. Той вършеше това весело и с такова голямо благодушие, че намираше време да подхвърли и някоя шега на жените, да се спре и да потегли за ушите някой босоног хлапак, зазяпан до вцепеняване в машините. Любопитството на невежите също тъй го забавляваше. Никой, разбира се, по-добре не познаваше от него устройството на вършачката. Той чувствуваше нужда и да поучи тия прости хора.

– Какво я гледате тъй, ще я лапнете! – говори той на няколко души, които зяпат нагоре към батозата и си посочват нещо. – Там е барабанът. Четирестотин трийсет и две въртения прави в секунда. Разбираш ли? – Четирестотин трийсет и две. Не оставя клас, не чупи зърното.

Някой нерешително изказва съмнение в такава една невероятна бързина. Вълчан потегля ухото на тоя мустакат мъж също като на някой немирен ученик, усмихва му се благо, бащински и отминава по-нататък. Той се спира при друга група и веднага долавя нишката на разговора.

– Кое, лагерите ли? – намесва се той. – Добри са, добри. Сачмени лагери са, също като на вилуципед. А туй знаеш ли що е?

Запитаният, разбира се, не знае и мълчи. Вълчан чука с пръст по главата му и насмешливо говори:

– Същото е то, каквото е и туй. Масленик е, масленик! Налива се там маслото и то си тече по малко, колкото трябва. Отвориш ей тъй и виждаш има ли масло, или няма. Лагерите никога няма да останат сухи, та да се запалят. Сигурна работа. Умен человек го е правил, не като мене и като тебе!...

Около локомобила също има много любопитни. Вълчана отива там и отдалеч още започва:

– Чудо машина е! Върви като часовник, ни шум, ни глас издава. Дращи тъй, като котка. А здрава работа е, гаранция – десет години. А ний и за пет ще й изкараме парите.

Някой се мъчи да прочете надписа на локомобила.

– Името на фабриката е – казва Вълчан. – Ланц, в Манхайм, Германия. Перва фабрика е тя. Прави и балони.

– И балони ли прави?

– И балони.

Учудването е голямо, но Вълчан не дава повече обяснения. Той съглежда в навалицата Лазар Чумака, който, оставил наблизо стадото си, беше дошъл, заобиколен от всичките си псета, да види и той чудото. Исполинският му ръст високо се издига над всички. По навика си, Вълчан леко го поподръпва за дългия мустак.

– Закъснял си, Чумак – говори той, – закъснял си!

– Защо? – отвръща Чумакът и пули наивните си и добродушни очи.

– Потрепахме се бе, братко, доде извадим колелото. Ако беше дошъл по-рано, нямаше нужда от винч. Щеше да го дигнеш сам.

Гръмна висок смях. Чумакът поклаща недоволно глава, чуди се да се разсърди ли или не, но захваща да се смее и той.

Почивката беше свършена, приготвиха се да тръгнат отново. Потеглиха първия чифт волове, изкривените чивгари се изправиха и обтегнаха, всички впрягове стъпиха в пътя. След това размахаха дългите камшици, не удряха, но само заплашваха с тях и още повече викаха. С вкопани в земята нозе, с обтегнати шии, с почти препънати надве тела, воловете напрегнаха всичките си сили, поколебаха се секунда-две в усилията си и най-после тежката желязна маса се поклати и тръгна Много по-леко потегли и батозата. Всички усилия като че бяха необходими само в началото. Отсега нататък машините тръгнаха леко и неусетно. Тръгна след тях и голямата навалица от посрещачи.

Изведнъж това съвсем случайно придружаване, без някой да го урежда нарочно, се превърна в тържествено и шумно шествие. Кой знае кому беше дошло на ум да го накара, но отгоре на самия локомобил се покачи Ганю биволарят, възседна голямата машина като кон и наду там гайдата си. Провиквания и весел смях заглушиха първите пискливи звуци. Една нечакана промяна се извърши във всички. По-спокойно и по-бодро сякаш пристъпваха воловете, народът викаше и се смееше, самите машини се движеха тържествено и важно, общата радост сякаш одухотворяваше могъщите им корпуси и в сложните очертания на профила им проличаваше чудновата някаква физиономия, разкривена от широка и весела усмивка. Въодушевлението в множеството растеше. Децата тичаха и крещяха наоколо. Ганю продължаваше да свири отгоре на локомобила. Момите се наредиха, заловиха се подръка и запяха. Те подхванаха същите тия песни, които пееха, когато се връщаха от жетви, или пък, като зълви, придружаваха някоя невяста. По-назад идеха мъжете. Те продължаваха разговорите си, но в жестовете им имаше сега повече живост и една особена тържественост стоеше на лицата им.

Все тъй шумно и весело шествието нахлу в селото. Пред кръчмата на Къня стоеше Радулов, до него беше учителката от Загорци Райна. Макар и теоретически противник на дружеството, учителят обичаше всички трудещи се хора и като гледаше как тържествено минаваха двете машини, с гайдата отгоре, с веселия народ наоколо, той най-напред се изненада, после се зарадва, както всички, сне шапката си и я размаха. Толкова беше живял между тия хора, познаваше ги, едни обичаше, други – не, а като че едвам сега ги видя и разбра, както трябва – тия почернели от работа жени, зарадвани и разтревожени в едно и също време, тия момичета, които си пееха тъй, както пееха по сватбите, тия сурови и набити мъже, с мъдри лица, с увиснали тежки ръце. Всички го поздравляваха, навсякъде виждаше усмихнати приятелски лица, някои му викаха нещо, но като не се чуваше, показваха му машините и Ганя с гайдата. Радулов все махаше с шапката си.

Двете машини преминаха през село и влязоха в двора на Вълчана. Тук те щяха да останат, докато дойдеше време за вършитба. Разпрегнаха воловете, извадиха нови зелени брезенти и грижливо покриха с тях локомобила и батозата. Вълчан с по-старите селяни влезе в къщи, а Жела, засмяна и зарадвана, както прилича на а стопанка, тръгна из двора да почерпи с ракия ония от мъжете, които бяха работили около машините. След нея вървеше Мита, за да й помага, и гдето бяха те, там се вдигаше глъчка и смях. Никой не искаше да си ходи. И хорото, наместо да стане, като други път, на мегдана при черквата, изви се и се залюля тука. Събрало се беше цяло село. Толкоз хора и такова хоро не е имало в къщата на Вълчана дори и тогава, когато той е по-дигал тежки сватби, за да жени синове и дъщери.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух