напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 19


В същия тоя ден Радулов и учителката от Загорци Райна, наедно с учениците си, трябваше да се срещнат при Крушака – една хубава местност на половината път между двете села. Там имаше развалини на някаква крепост и десетина стари крушови дървета, единственият кът на цялата околност, където пътникът можеше да намери малко сянка.

Пръв пристигна с учениците си Радулов. След малко по върха на отсрещния рид се показаха и учениците на Райна, заспущаха се надолу и разноцветните дрехи на децата ярко заблещяха сред огряната от слънцето поляна. Настрана и високо над всички се виждаше стройната и тънка снага на учителката, облечена в бяло и с бял чадър. Радулов ясно различаваше вече всяко нейно движение и особената й походка, стремителна и плавна. Той изкомандува на учениците си и те извикаха ура. Настъпи къса пауза. Отсреща редицата си вървеше спокойно, като че нищо не бяха чули. Изведнъж там се размахаха ръце, затрепкаха като птички шапки и кърпи и довеяно сякаш от вятъра, чу се и тяхното ура, пискливи и тънки гласчета, които не издържаха, скъсаха се и заглъхнаха. Учениците на Радулов пренебрежително се изсмяха и нададаха още по-силен вик.

Радулов вече не обръщаше внимание на тях, а продължаваше да гледа Райна. Лицето му, отначало усмихнато, малко по малко стана замислено. "Защо се съгласих за тая среща – каза си той. – По-добре да не бях дохождал." Той си спомни за писмото, което преди два месеца беше писал на Райна, и нейния отговор – онова, на ситно сгънато писъмце, което той беше чел скришом през време на гощавката в училището. "Какво семейство ще бъдем ние – пишеше там Райна, – че най-напред ние за хляб пари няма да имаме." На неговото чисто, безкористно увлечение тя отговори с хладната безсърдечна сметка на обикновена практична жена. Не се ли криеше друго зад тоя отговор? Радулов не поиска никакви обяснения, не настоява повече, скри мъката в себе си и няколко време престана да ходи в Загорци. Но той не издържа и отново започна да се среща с Райна; макар че не отваряше дума за онова, което беше се случило между тях. Показваше се спокоен, нехайно весел, а когато оставаше сам, страдаше както по-рано.

Най-после двете страни се срещнаха и застанаха едни срещу други. Деляха ги само няколко крачки. И едните, и другите се гледаха с голямо любопитство и докато по-малките, момиченца и момченца, стояха на местата си и все още се държаха за ръце, като че се бояха да не се изгубят, по-големите се трупаха напред подтикнати от вроденото съперничество на съседните села, недоверчиво се изглеждаха от глава до пети, сякаш взаимно измерваха силата на мускулите и на плещите си.

Радулов и Райна се срещнаха между двете редици.

– Закъснях, нали? – каза Райна, като сви чадъра си и подаде ръка на Радулов. – Докато ги събера тия...

– То и аз закъснях. Тая сутрин в наше село имаше голяма тревога.

– Защо? Какво има?

– Обраха черквата. Нощес я обраха – позапря се Радулов и се усмихна, като видя как очите на Райна се разшириха от учудване. – Имаше един златен венец на една икона, откъртили го и го откраднали. Но остави туй, кражбата си е кражба – но нали са прости и суеверни хора, сега какви не чудесии разправят.

Те отстъпиха няколко крачки настрана и Радулов набързо разказа на Райна всичко, което знаеше за кражбата. Когато свърши, той погледна към учениците и се засмя.

– Ей ги, и те за същото разправят – каза той.

След първите недоверчиви погледи учениците от двете села бяха се размесили и събрани тук-таме на купчини, внимателно слушаха онова, което по-възрастните деца от Люляково разказваха.

Радулов и Райна отидоха при тях, събраха ги и ги заведоха на една поляна. Тук те ги оставиха да се забавляват сами, а двамата седнаха настрана под сянката на една круша.

– Аз не знаях за тая икона – каза Райна. – Нищо не бях чувала. Ако знаях, щях да се отбия да я видя.

Но вие, както разказвате, Радулов, тая икона прилича повече на картина, като че е рисувана от художник.

– Да, прилича на картина, но пак си е същинска икона. И лицето на Исуса е такова сухо, изпусталяло, както го рисуват всички иконописци, и дрехите – и те също. Нивите са направени тъй, че можеш да преброиш зърната на всеки клас. Не, тя е направена като съща икона и тъкмо затова се харесва толкоз на селяните. Важното е, че в нея има смисъл, много голям смисъл. Но да оставим това – каза Радулов и махна с ръка, – да приказваме за нас си. Кога заминавате?

– Не зная. Но щом раздам свидетелствата на децата, ще замина.

– И къде ще отидете?

– Е, Радулов, като че не съм ви казвала. Ще си ида във Варна.

– А после?

– После в София.

– И ще се запишете студентка, нали? – каза Радулов и насмешливо погледна Райна. Тя гледаше настрана и очите й бяха все тъй замислени, каквито бяха, когато слушаше за иконата. "Тя никак не би била хубава – мислеше си Радулов, като я гледаше, – ако не бяха у нея тия черни очи, влажни и замислени, каквито са сега. И тия жълти капчици около очите."

– А вие, Радулов – какво решихте – попита Райна. – Ще останете ли в Люляково?

Радулов направи някакъв неопределен знак и не отговори. Колкото и да беше тежък животът му през годината, той се привърза към тия места и на драго сърце би останал, ако и Райна дойдеше идещата година.

– Кажете де, къде ще бъдете догодина? – попита пак Райна и едва уловимо се усмихна, но Радулов забеляза тая усмивка.

– Къде ще бъда? – Не знам. В Люляково, на всеки случай, няма да съм. Не ме искат, пък и аз не ща. Места много, ще ида нейде другаде.

Той не беше мислил къде ще бъде занапред, но искаше да покаже, че го чакат само страдания, и прибави:

– Ще ида в някое затънтено село, някъде в Балкана. Искам да съм сам, да не се срещам с хора, да не виждам никого...

– Какво говорите? – учуди се Райна. – Че нали и вие щяхте да додете в София?

– Не, не мисля. Нямам средства.

– Но ще намерите работа, нали казвахте. Ще бъдем пак наедно. Че аз само за това съм си мислила...

Радулов я погледна, като че искаше да проникне в мисълта й. Не говореше ли тя тъй само от състрадание към него? В София тя отиваше, както беше чул от други, да се годява за един офицер. Все пак думите й го зарадваха.

– Ще дода, ще дода – живо заговори той. – Непременно ще дода. Човек може да подивее в тия села. Какво научваме тука, какво прибавяме към себе си? – Нищо. Рушиш се от ден на ден, като някоя стара сграда. А в София е друго. Там е друго...

– Разбира се, театър, концерти...

– Оставете това, то е за други. Мене там друго ме влече. Там ме викат преди всичко убежденията ми. Стига сме гризали като мишки разни книжки и брошури, работа трябва, жива работа. Човек трябва да влезе между самите работници, да живее с тях, да ги опознае. Да види как страдат, как се борят – това е важното. Има много неща, които могат да издигнат човека, да го преродят, да му вдъхнат вяра. Например, една стачка. Или например... Вие, Райна, участвували ли сте в някоя манифестация?

– Не, но съм виждала.

– То е нещо величествено! Представи си: широка улица, музика, червени знамена. И после – дълго шествие, бавно, мълчеливо, без блясък и без ура, като религиозна процесия. Работници – мъже, жени, понякога и деца. Бедно облечени хора, изтощени от труд, с изпити лица. Но очите им – как гледат очите им, каква вяра има в тях! Ето кое е важно за мене, ето де искам да бъда и аз!...

Радулов говори още много и все повече се разпалваше. Отначало, когато малко го познаваше и като го виждаше да се събира със селяни и да пие с тях, Райна мислеше, че той говори тъй, защото не е трезвен. Отпосле тя разбра, че негова черта беше да се вълнува и да се разпалва тъй, когато говори.

Двама ученици додоха при Радулова и му показаха кристали от кварц, които бяха намерили в една скала. Други мислеха, че са намерили още по-рядък минерал, но излезе, че е обикновен червен камък. Докато Радулов се разправяше с тях, зададоха се още няколко ученици, разплакани, зачервени, и още отдалеч и с висок глас се обвиняваха и оправдаваха. Радулов ги умири и ги прати да играят. След това той замълча и се загледа пред себе си. Лицето му беше станало много бледно и съмненията на Райна, че той е болен, като че се потвърдяваха.

– Кой знай, може да се лъжа пък – заговори Радулов и въздъхна. – Може и в София да не е тъй хубаво, може и по-лошо да е оттука. Право да си кажа, започва да ми омръзва всичко. Работиш, блъскаш се, а нищо не излиза от труда ти. Все се чувствуваш нещо като пето колело. Друго нещо е обикновеният, физическият работник. Той има едно занятие, което владее добре, има здрави мускули и това му стига. За него животът е прост и ясен... Да, ясен... Защо ний мислим, че стоим по-горе от такива хора, а самият им вид ни побеждава? В Люляково има един ковач, прост ковач, но, право да си кажа, не мога да му се нагледам. Къде? – аз в нищо не мога да се меря с него...

Радулов се загледа надалеч, където под ведрата синина на небето се виждаха краищата на нивите, с раз-люлени вълни над тях.

– Или пък да си земледелец – продължи с още по-голямо въодушевление той, – да работиш земята. Че е черен труд и мъка – то се знае. Но тоя труд е достоен за човека, та той го прави човек! Да не мислиш, че говоря за селските идилии, както се описват в книгите. Друго, друго има тука – има пълно приобщаване с природата. Природата и човекът – това е едно и също нещо. Изправиш се, да речем, пред нивата, която си изорал – това не е само пръст, а живо нещо, нещо добро и благосклонно, което разбира и приема труда ти. И тъй е и когато нивата изкласи, когато и тя се радва по своему, тъй е и когато – не дай боже – я очука град. Радостта на земята е твоя радост, мъката й – твоя мъка. Ей това е то живот. Да ходиш по света? Да се учиш? Защо? – Стой си, дето си се родил, и си живей, както бог те е научил. Живей тъй, че когато подигнеш очите си, да виждаш звездите, а вятърът да лъха лицето ти. Дивей, както живеят тревите. И умри като тях. Като една трева, която пониква, цъфва и най-после изсъхва и се стопява в същата тая земя, от която се е родила. Това е то! Това е всичкото...

Радулов неочаквано се развесели, погледна Райна и каза:

– Аз ще имам един чифлик. Как-как, ще го имам. Ще ми дойдете ли на гости тогаз? Да, нали? Ще ви посрещна още в града, на гарата. Аз ще нося зелена шапка с птиче перо, полушубка, гетри и камшик в ръката. Също като агроном. Може и да съм се изменил, но ще ме познаете. "Заповядайте, ще кажа, кабриолетът чака. Чифликът е близко. Само два часа път." И ние ще тръгнем, и ще бъде хубаво времето, ще пеят чучулиги и от двете страни на пътя ще се разстилат едни само зелени и буйни ниви. Ще дойдете, нали? – повтори Радулов и се засмя.

– Боже, колко е хубаво всичко това! – неволно извика Райна.

– Но ще дойдете, нали? Обещавате ли?

– Разбира се, ще дойда. Но спечелете по-рано чифлика.

– Това ще бъде – отвърна Радулов и с едно особено натъртване в гласа си прибави: – Понякога човек усещасили в себе си не чифлик, а цяло царство да спечели.

Ново немирство беше раздвижило децата. Към Радулов идеха група ученици, които дигаха голям шум, спираха се от време на време и отново поемаха пътя към мястото на съда. Пострадалият тоя път беше хубавичко едно момче, спретнато и чисто облечено. Лицето му беше издраскано и от носа му още течеше кръв, но по всичко се виждаше, че вината беше негова и ако плачеше, то беше повече от безсилие и оскърбена гордост. Радулов скоро ги помири и ги изпрати да играят при другите. Разплаканото дете беше на поп Доча. Това Подсети Радулова за кражбата на черквата. Той почна отново да разказва за нея на Райна, но говореше най-много за Гроздана, а още повече – за чудната и своеобразна икона на дяда Недка.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух