напред назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 20


Изведнъж децата прекратиха игрите си, развикаха се и се наизправиха. Всички гледаха в една и съща посока. Радулов и Райна станаха. Учителката извика уплашено и закри очите си с ръка. Долу ставаше нещо страшно. Конете на една кола бяха се подплашили и бясно препускаха. Едри и черни като смола, силните животни летяха с всички сили, колата подир тях трещеше, подскачаше, люлееше се ту на една, ту на друга страна, готова всяка минута или да се обърне, или да се разтроши на парчета. Вътре имаше някакъв човек. Изпуснал юздите, изплашен, изгубил всяка надежда да спре обезумелите животни, той беше се присвил на кълбо, държеше се с две ръце за сандъка и задавено викаше за помощ. Хора нямаше наоколо, Радулов и децата бяха далеч. Конете продължаваха да препускат все тъй лудо, но не излизаха от пътя, за щастие, равен и безопасен. Но наблизо имаше завой. Там пътят ставаше много тесен, при това, от едната му страна имаше отвесен яр, дълбок дол – от другата. Неудържимо и стремглаво, привличани сякаш от гибелната сила на всяка пропаст, конете летяха право към това опасно място. Ужасът изправяше косите на главата. Едно голямо и страшно нещастие беше неизбежно и близко.

Но там се показа някакъв селянин. Никой досега не беше го забелязал. Той беше висок човек, крачеше широко, ризата му ярко се белееше над кръста и на едното му рамо беше преметната абата му. Трясъкът на колата и виковете като че го изненадаха, той се спря и се обърна. Колата идеше право към него. Една Минута той остана изправен и неподвижен на мястото си, после сне абата си, спусна се срещу конете и замаха с нея. Уплашените животни продължаваха бесния си бяг срещу него, готови да го претъпчат. Високият селянин не отстъпи от пътя и махаше с абата си вече в самите очи на конете. Изведнъж те се поколебаха и без да се спират, опитаха се да възвият настрана. С една удивителна смелост и бързина селянинът хвана юздите и тъй силно ги раздруса, че конете спряха като заковани. След някои напразни и отчаяни усилия още, те разбраха, че не ще избягнат от тия силни ръце, и спряха. В това време човекът, който седеше в колата, невярващ може би, че конете ще бъдат обуздани, хвърли се и скочи от колата, и скочи зле, защото падна и остана неподвижен, със захлупено към земята лице. Никой не можеше да му помогне, защото единственият човек там, високият селянин, все още се занимаваше около конете. Последван от децата, Радулов вече тичаше нататък.

Но преди той да стигне, друга една кола се зададе насреща из пътя. Няколко души имаше в нея, единият остана при конете, а другите слязоха и като пристягаха поясите си, тичешката се спуснаха към мястото на нещастието. Те поеха конете и почнаха да ги разпрягат. Тогава високият селянин отиде при падналия, изнесе го настрана и му помогна да седне. Тъкмо в тая минута стигна и Радулов. Той не вярваше на очите си. Човекът, който беше скочил от каруцата, не беше никой друг, а Вълчан, тоя пък, който му помагаше – Гроздан. Не беше време за смях, но Радулов не можа да удържи усмивката си. Старият чорбаджия беше доста пострадал. Той беше уплашен и разтреперан, лицето му беше бяло като платно, по челото му течеше тънка струйка от кръв. Той не можеше още да продума, само охкаше и пъшкаше. Гроздан взе едно стъкло с вода от децата, поръси го по Лицето й му Даде да пие. Всичко това той вършеше и една малка усмивка, повече в очите, отколкото на устните си, но беше сериозен и сдържан. Дали защото беше залисан, или пък нарочно, той ни веднъж не погледна към Радулова. При Вълчана дойде един от загорчаните, които бяха дошли с колата, а Гроздан отиде към конете.

– Ох, божичко – пъшкаше Вълчан. – Ох! Какво щеше да стане... Ах! Главата ме боли! Главата ме боли много...

– Понатъртил си се малко – каза загорчанинът,в очите на когото също играеше усмивка. – Понатъртил си се. Ще премине. Че как стана тя таз работа, бе, дядо Вълчане?

– Ох, как стана, как стана! Отде да знае человек какво може да му се случи. Ох... олеле, майчице! Ходих на нивата, полека карах, много полека. Чакай, рекох, да направя една цигара. Държа ей тъй дизгините и правя цигара. Конете си вървят полека... ох, боли, боли ме главата... Полека вървят. Изведнъж като каза нещо пррр! Дуган ли беше, дропла ли беше – не знам. Че като казаха сега онези ми ти коне: ще бягаме – иди, че ги спри...

– Че тегли дизгините! Навий ги на ръцете си и тегли!

– Какво ще теглиш! Аз доде усетя, и дизгините паднаха от ръцете ми. Ох, цепи се таз глава, цепи. Добитък е туй, като се уплаши, от нищо не разбира. Че най-лошото ей тука щеше да стане. Виждаш ли го тоя дол? Нейсе, да благодарим на бога.

– А! какво приказваш! – учуди се загорчанинът, като погледна към дола. – Там не кон, не каруца, не човек оставаше.

– Да благодарим на бога! Да благодарим на бога! – повтаряше Вълчан и охкаше.

– Какво ще благодариш на бога – обади се Радулов, – благодари по-добре на Гроздана. Ако не беше той да спре конете, никой не можеше ти помогна.

Вълчан нищо не каза, погледна само учителя и като улови с двете ръце главата си, запъшка пак.

Подпомаган от другите селяни, Гроздан беше впрегнал конете. Животните бяха се поуспокоили, Гроздан седеше в колата и здраво държеше юздите. Помогнаха и на Вълчана да се качи. Колата тръгна към Люляково. Отпред стоеше и караше конете Гроздан, зад него беше Вълчан. Радулов дълго време гледаше след тях и, като се усмихна, каза:

– Ей туй се казва: гарван с гълъбица, ад ужасено рай! Да не бях ги видял с очите си, нямаше да повярвам. Никога нямаше да повярвам.

– Защо? – попита Райна, която стоеше до него, още уплашена и бледа.

– Тия хора са смъртни врагове, карат се и се преследват от години, особено пък напоследък. И право да си кажа, когато видях Гроздан наведен над тоя стар изедник, по-скоро помислих, че той се готви да забие ножа в гърлото му, отколкото... ха-ха-ха! Гледай го ти него, добрия самарянин! Чудни работи стават, на истина, чудни!

– Какво чудно има тука? – каза Райна. – Нима трябваше да остави човека да се убие?

– Тъй е, ако беше друг. Но тъкмо тия дни е най- голямата разправия помежду им. Тоя, старият, е, който го осъди и му взе нивите. Той пък се канеше да го убива. И ето... Пък сега в Люляково вярвам и под камък да го търсят. Нали ви разказах – тая нощ обраха черквата.

– А! Тоя ли е той, Гроздан! – извика Райна. – Че той не изглежда на крадец. Приличен такъв, стегнат. Но право е – силен и страшен ми се видя. Е, дали той е извършил наистина кражбата?

– Подозират го, като всякога. Аз допущам, защото и това е едно отмъщение към Вълчана. Пък и Гроздан достатъчно се е освободил от много предразсъдъци. Тоя човек е способен и умен. Ако имаше повече като него, не щяха да казват, че за нашите идеи нямало почва в селата. Той остава почти без земя, не я и цени твърде, не скърби. Очите му гледат вече към града и към фабриките.

– Нима ще се изселва?

– Няма какво друго да прави. Той изгубва земята си, както ще я изгубят много други като него. Това е закон. И колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

– Не ви разбирам – каза Райна. – Какво говорехте преди малко, какво говорите сега. Нали и сам искахте да станете земледелец? Ами чифликът!

– Ах, да! – призна Радулов.

– Значи, или сега, или тогаз сте били неискрен.

– Не, искрен съм. И много дори. Но какво да ви кажа? Убежденията са си убеждения, а у нас има и вродени наклонности, подсъзнателни сили, които властвуват над всичко. Аз сам чувствувам едно влечение към земята и не мога да отрека любовта си към нея.

– Ново противоречие, Радулов!

– Не, съвсем не. Това е вярно за всички хора, бих казал – и за всички времена. Не е важно тука самото притежание, частната собственост на земята.

Ако някой мисли, че най-голямата радост и любов към нея идат оттука, той се лъже. Селянинът сам може да мисли тъй, но това е повече привичка и заблуждение на времето. Радостта и доволството иде от друго, иде от самия процес на обработването, иде от самата работа. А при каквато и да било форма на собствеността, земята всякога ще се обработва. Такъв е заветът, такова е и проклятието на човека след изгонването му от рая. Тук е и дълбокият смисъл на всичко. Ясно за малцина, инстинктивно долавяно от повечето, всички разбират, че по тоя начин човешкото съществуване добива естественото си оправдание и най-главно, намира мястото си в природата. Човек живее всред нея и наедно с нея. Но да оставим това – каза Радулов. – Думите може да не са точни, може да ни излъжат. Важно е едно: чувството. А то съществува.

Както вървяха бавно и се разговаряха, те стигнаха до същото място, където бяха стояли по-рано. Наедно с тях се прибираха и учениците им. И те още бяха заняти с преживяната случка, вървяха на купища и сред тях някои по-големички момчета разпалено говореха, като придружаваха описанията си с жестове, които, явно беше, имитираха Гроздана. Силата и безстрашието му, проявени тъй неочаквано срещу разбеснелите коне, бяха пленили въображението на тия малки герои. По-тихи и по-милосърдни, момичетата слушаха мълчаливо и мислеха повече за болките и за страданията на утрепания старец.

 


напред горе назад Обратно към: [Жетварят][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух