Литературен форум  

Брой 40 (481), 4.12. - 10.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Палми Ранчев

Бележки към една игология

 

Целта на словесната игра в заглавието трябва да покаже, че съм осъзнал неповторимостта и критическата категоричност при подбора и подреждането на отделните автори. Същевременно съдържа намек за естествените аберации, неминуеми при един личен избор, дори когато текстовете най-често се оглеждат в респектиращ със своята отстраненост към ежедневното литературен вкус. Изпитвам известно затруднение да коментирам началото на века в най-новата българска поезия, защото всъщност, без дори да го искам, ще коментирам усилията на една от най-интересните литературни фигури – проф. Светлозар Игов, с когото мога да побъбря със същия успех и по-безгрижно по темата, на маса, пред чаша бира. Но да приемем, че отдавна не сме се виждали. Оставям място за още няколко, свободни по избор, причини, които ще се оформят и ще станат ясни, предполагам, по-късно.

Първоначалното впечатление от антологията "Най-нова българска поезия, 1989-2001": доста солиден том, а държиш ли го с една ръка - и тежък, разлистиш ли го, разбираш, че трудно ще "пробягаш" на един дъх дори една от трите му части. Стиховете обикновено са по-слабо познати, а не "антологични", тоест използвани по-рано от същия или други съставители, наистина подходящ материал за сравнително точна и актуална картина. В по-голямата си част са не само представителни за авторите (особено за по-възрастните), продължили да пишат и издават през последното десетилетие, а съдържат предполагаем мобилно-транспортен потенциал: очаква се да ги пренесат (или вече са ги пренесли) в следващия век. Подборът при другите, значителната част от които са се появили и утвърдили през същите тези години, е бил още по-труден, защото трябва да реализира копнежа за една различна, вече от следващия век, поезия. Казаното дотук важи дори за Валери Петров, който и сега охотно (стиховете му са писани в началото на 90-те) излиза на поетическата сцена, и след сдържан поклон към другите участници, и към новия век, с балетна лекота и виртуозност започва (или продължава) да римува нежните си, смешно-тъжни поетически сюжети. Не съм сигурен дали точно тук е мястото, но ще спомена (като малко нелеп апостроф), че почти се скарах с журналист от "Шок" заради Блага Димитрова (на втора позиция в антологията). "Уж вестникът" обявил, че уж бере душа. Но и в стихотворението "Длъжница", от което почерпах първоначалната информация, както и в останалите, поетесата е в постоянната си и позната от близо половин век форма.

Мнозина от авторите в първата част са роднини по някаква линия или поне кръстници на следващите ги поети. Свързани са с влияния, общо време, тематика и специфична стилистика. Други стоят малко самотни, без последователи или поне подражатели, почти загубили се в благородството от естетически, нравствени и формални търсения и експерименти. Но независимо от различията или близостта, след като преминах през серия от повече или по-малко известни имена, не съм сигурен как са подбирани "единичните" стихотворения. Има автори, които съвсем успешно са представени с една творба, какъвто е случаят с Иван Теофилов. "Делфи" характеризира почти цялата му поезия и същевременно го показва в по-различен ракурс към новото хилядолетие. Други, вероятно, само са споменати със стиховете си за колорит: шарка в общата картина. Не са достатъчно значителни, според съставителя. Но трябва да се помисли и за представяне с половин стихотворение. Има такива автори, ако се изтръска внимателно антологията, а с това само още веднъж подчертавам, че не се разбира критерият. Едва ли е спазван принципът "най-добрата", "най-представителната" творба. Стремежът основно е бил да се улови потока на литературноисторическата динамика, и как отделните по-общи части си разменят смисли, образи и колорит, отколкото да се акцентира отделното поетическо битие.

Подобен мотив едва ли е достатъчен за недоволните, когато не са включени с най-добрите им стихове (на представянето в "Народния" млада поетеса протестираше, че въобще била включена). Но ако пренебрегнем маниакалните или чисто позьорски жестове, подобни факти само потвърждават впечатлението за предварителни тезиси и целенасочено обмисляне. Не говоря срещу обективната визия на антологията (ако въобще е възможна) към изминалото поетическо десетилетие, а само, че отделни автори и стихове, попаднали в инерционно поле на система от първоначални идеи, понякога се използват, за да очертаят по-релефно търсени нюанси и внушения.

Представените с поредица от стихотворения (цикли) или по-дълги текстове (доколкото не винаги и изцяло са поезия) обикновено са автори, които са оказали значително влияние както върху своето, така и върху следващите поколения, а най-често са свързани и с предходници, които от съчетаването се представят в очевидно различна светлина. Накрая се разбира, че е дадено заслуженото както на талантливите, така и на активно участвалите през поетическото десетилетие. Великодушен акт, събрал личните предимства и естествените недостатъци на съставителя, носил дълго официален критически мундир, най-често на висш офицер, а през последните години и с генералски пагони. Само така си обяснявам, че на старателните (ако разгърна метафората: в случая старшини и ефрейтори), тези, които не са физиономията, а по-скоро гримасата на съвременната поезия, също е отредено място и е обърнато внимание. Съвсем естествено е да има допълнителни мотиви и пристрастия, които се намесват при подбора и сравнително лесно се разчитат. Дори започнах да подозирам, че някои автори (включени вероятно не с буквална принуда) нарочно са представени с посредствени стихове. Когато се изредят няколко подобни "отмъщения", прелистваш откровено скучни страници. "Грешките", ако мога така да ги нарека, са по-малко в първите две части (което е нормално, заради утаената критическа оценка). Затова пък почти липсват изненади. Постепенно се разбира, че при доста от "старите" стиховете обикновено препращат към прочетеното. Наистина някои от христоматийните вече поети, като Иван Методиев (сравняваха го с Нобеловия лауреат Шеймъс Хийни и същевременно го поставяха в принадлежащ на миналото авангардистки пантеон), за когото мнозина смятаха, че вече е написал най-добрите си стихове, изненадва с неочаквана, понякога стряскаща поетика. Иронията, смисловите прозрения, които свързват голямото и малкото, променят мащабите им и смесват гласовете на различни богове, се превръщат в изповед, в която най-отчетливо се чува гласът на човека. Накрая застиват в аксиоматични истини за битието, за които основанията са в сърцевината на поетичното.

Неминуеми са сравненията, които поставят понякога известни поети в изненадващо различни отношения и значително по-свободни връзки от вече критически утвърдените. Например между Константин Павлов, основна фигура за цялата съвременна поезия, и Румен Леонидов, също по свой начин "основен" (поне за значителна част от младите поети), вече се усеща не само емоционално и стилистическо родство, а са се появили и съществени различия. Стиховете им са продължили, сякаш независимо от авторите, развитието си. Двамата са вече само съседи в естетическите си търсения, а поетическите им жестове, дори когато са близки по смисъл и с подобна гневност, не са в една и съща посока.

Стиховете на Иван Динков бяха едно от задължителните ми удоволствия. Върнаха ме към "Антикварните" му стихотворения и гениалните редове, които могат да бъдат епитафия на всичко българско "…след смъртта на Димчо Дебелянов (ангелите вече нямат хор". Усъмних се дали напълно правилно го цитирам, но вече бях при следващите поети – Караангов, Теофилов, Марангозов… Внимателно прочетох Никола Инджов, който от висотата на "своята" "Южна пролет" би трябвало да протяга ръце към авторите от последната част, които са все негови клиенти. Не открих достатъчно детайли, които да свързват традиционно стабилната за 60-те и 70-те години образност с "новите".

Хубавото на антологията е, че ако имаш възражения, минаваш към следващото име и лесно преодоляваш нормалното понякога желание (при толкова много и различни автори) да я захвърлиш. Попаднах на Николай Кънчев, който винаги си е Николай Кънчев, дори когато по своему се променя. Щях да го разпозная и ако бяха пропуснали името му, или го бяха сменили с друго. Дори само по два негови реда, пак щях да го разпозная. Колко ли талантлив трябва да си (и достатъчен ли е само талантът), за да запазиш свежо и непокътнато желанието си постоянно да играеш, да нареждаш и да пренареждаш думи, винаги на голяма поетическа височина, на която не само полетът, а дори продължителното пребиваване, заплашва с някакъв край (смърт).

Всички се чудеха включен ли е Любомир Левчев, като се припомняше не само легендарната им вражда със съставителя, а и характерната позиция (постове) на този поет за дълъг исторически период, или ще го оставят на спокойствие в принадлежалото му и максимално полезно употребено (лично за самия него) соц-реалистическо минало. Ако бъде представен – с кои точно стихове. Цикълът от творбите на един от най-умелите метафористи в съвременната ни поезия започва с "Аз, който не избягах от Помпей", което и буквално е истина, без да спестява подробности, включително биографични. Например след поглед към паралелни облачни фигури от някогашния съветски поетически небосклон. Евгений Евтушенко живее в Америка, а Андрей Вознесенски остана в Русия, тоест също не напусна своя Помпей. Сигурно колебания в тази посока са предизвикали включването на "Утринно скитане из Ню Лондон" и "Свечеряване" (заради чухала съм сигурен, че свечерява в България). "Градините на вечността" оставят отворен въпроса за конкретните отношения (конфликти) между критика и поета, още повече, че критикът вече също е поет. Наскоро издаде два поетически сборника и завършва антологията (след съдържанието с имената на авторите) със своя кратка поема, или дълго стихотворение, което до голяма степен изразява уталожили се чувства или горчивините на очаквано (вероятно и от двамата) смирение.

Изпитах леко съжаление за "своя" Стефан Цанев. Нима наистина свикнах, че Стефан Цанев след 89-а е повече публицист, отколкото поет. Аз обичах, което означава четях, някогашния Стефан Цанев, както повечето от моите връстници. Носех си новите дрехи и повтарях реквиема за една актриса. Сега само проверих температурата му: жив ли е? Още ли диша? За други автори и температурата не е важна. Само проверяваш дали са на мястото, отредено им през годините, тоест от сравнително повече хора. Ако всичко е наред, преглеждаш набързо стиховете с намерение да отминеш. Понякога оставаш излъган, какъвто е случаят с Иван Цанев (един от най-антологичните автори на антологията). Зная "посвещенията" му поне от две години, но сега предизвикателството към познатия начин на писане, в посока към хармония и съвършенство, е значително по-ясно. Всъщност за първи път ги прочетох като предизвикателство. Леко спънати, с неочаквани вметвания и дори характерно заекване, какъвто сигурно е единственият начин за обяснение между хора с подобна сетивност, колкото и заслужили да са, и дори ако отдавна са преминали или преминават чрез изкуството си в някаква предполагаема отвъдност.

С неповторимата кюстендилка Екатерина Йосифова и отворената към Европа "Провинция" завършва първата част. А с неповторимият кюстендилец Биньо Иванов и фригидната му курва влизаме във втората. И в двата случая се чувствам леко зашеметен. Спирам, изчаквам, преди да продължа с Петър Първанов, Владимир Попов, Калина Ковачева… С Виктор Самуилов се позасмях, тъжно, разбира се, май като че ли е забранено по друг начин в българската поезия. Съставителят е проявил очаквана щедрост към Марин Георгиев и активно е подчертал дълбоките корени на поетическата му дарба. Стиховете, поне за мене бяха неизвестни, тоест не са от стихосбирките, с които обикновено го свързват. (Някои дори само защото едната се казва "Село".) Тоест поетът продължава да живее, без непременно да обслужва всекидневието на вестникарския директор. Наблюдавах как Ива Николова се кара с Маргарита Михнева във вечно каращото се телевизионно предаване "Конфликти". Във фоайето на "Народния" се усмихваше на президентшата. Сега прочетох нейно стихотворение. И си спомних, че някога някъде съм чел още нещо от тази жена.

Златомир Златанов е представен със серия "копрофилски" стихотворения от по страница и половина, без подобен факт да променя впечатленията от други негови стихове. Но подготвя феновете му за още подобни текстове, както се казва, докато изтече и тази вода. Той е сложен поет със сложно развитие и още по-сложни периоди в писането.

Стиховете на Ани Илков, често използвани от университетските поети като партитура за всевъзможни изпълнения, понякога по-умели, друг път не чак толкова, сега се издигат с чиста и непоклатима класичност (класика на последната част). Отдавна не питат дребнаво: кои са първи, неговите зверове (мухи) на Август или другите поетически мухи, прелетели в други поезии, в други прози и клозети и т.н. Прилича ми на иронично намигване, че някогашните близки приятелки (сега неизвестно какви) Силвия Чолева и Виргиния Захариева са една до друга в антологията. Стиховете на Силвия са за трета жена (приятелка) – Маша.

Малко неочаквано се появи въпросът: кой е по-интересен поет - Станислав Градев или Георги Господинов? Но е съвсем естествен, когато двамата са поставени един до друг и са представени с почти еднакъв брой стихове. Вярно, че стиховете на Жоро са поизносени от цитиране и рецитиране. По-важно е, че преди да бъдат представени по подобен начин, въпросът въобще не можеше да бъде зададен. Сега само подчертава както демократичната структура на антологията, така и сравнително неограничените възможностите за премерени манипулации.

С последните си книги (две или повече, защото в книгите му има и още книги) Йордан Ефтимов постигна поетическа автономност, отстоявайки последователно постмодерния коментар. Напусна континента от литературни познанства, политическа съвместимост, поетически съзаклятия. И в един от фиордите на антологичния басейн, текстовете му са с опънати платна. Добре стои на мястото си, без нужда да се повдига на пръсти, за да се изравни с околните, и друг близък му поет – Бойко Пенчев. Сякаш напук на всички онези, които мислеха, че е по-добре да си пише критиката. Компанията от автори със сравнително обща стилистика му понася изключително добре, чувства се удобно и увлича при четене, дори и в пътуването в/от/към Египет.

Първоначално, след цикъл нейни стихове, бях въодушевен от Радостина Григорова. После, като прочетох книгата й, се разочаровах. Имаше само пет-шест достойни "парчета". Сега смятам, че независимо от броя им, са напълно достатъчни да я харесвам. При бързо прелистване, доста от актуалните в последните години автори сигурно са се запитали: какво прави тук Ясен Атанасов? Откъде-накъде и той? Сигурно защото отдавна не се е появявал с поетически текстове, са забравили, че повечето "проектантски" книги (специфични за началото и средата на 90-те) започват с книгата "Книга" и нейните рекордни 3 000 продадени екземпляра. Доста по-късно се появи стихосбирката "Стихосбирка" и другите подобни. После четях стиховете на Пламен Дойнов, а всъщност ми ги четеше той, толкова пъти вече бях ги слушал в негово изпълнение. Лично аз бих предпочел да ми прочете някои от последните си "истински истории". Но и така, макар и недостатъчно съсредоточен, отново чух с удоволствие за Лиза Багряна, без грим, без багри и с репички в алъшверишкия ад на Илиянци. И за Дора Габе. Предполагам, че подобен сеанс не е проблем за всички присъствали на неговите винаги "уан мен шоу" поетически спектакли, дори когато на сцената присъства още някой.

Последната част (основно в постмодерните изпълнения) е като машина на времето, поставена в лунапарк. Безкрайно лесно, само с един поглед или прелистване, те изпраща в различни посоки и пространства. Зашеметяват космическо-словесните вихри и смисловите мъглявини, объркват щрихирани в черно-бяло поетически съзвездия. Ускорението и разпадът, които тук са постоянни характеристики, създават усещане за трескаво движение, обикновено на ниво словесна игра, защото авторите често неглижират или омаловажават ежедневното и търсят другаде конфликти и основания (обикновено литературни) за текстовете си.

Накрая не можах смислено да си обясня защо пропуснах някои от любимите си автори (Георги Пашов, Яна Букова, Кристин Димитрова, Мария Вирхов, Елин Рахнев). Едва ли е достатъчно да кажа, че с тях говоря и другаде и по друго (разбирай: всяко) време. Антологията по някакъв начин е безмилостна, не само към отделните автори. Вероятно по-тежкото наказание, и повод да се натъжа от собствената, а и не само, несправедливост е, че не споменах, а оставих за следващия път, за бъдещо четене, някои от другите "мои" автори (освен вече изброените и невключените: Велизар Николов, Рада Москова, Таня Кольовска, Александър Шурбанов, Владо Трендафилов). Дори когато, оказва се, заедно с вероятно още мнозина, също като тях неповторими и интересни, не са ги видели като характерни за изминалото десетилетие.

Но тъй като вече преминах към пропуските, ще спомена, че ако не бях открил три печатни грешки в своето сравнително кратко стихотворение, сигурно щях да се отнеса по-великодушно към останалите (десетки). Напразно ще търсите името и телефонния номер на коректора. Няма да ги намерите, както и аз не успях. А явно текстовете, след набирането, са имали нужда от внимателен прочит. Най-ощетен, изглежда, ще се окаже бургаският поет Иван Сухиванов. От двете му стихотворения е направена спретната композиция с подходящо (предполагам) заглавие.

Антологията дава възможност да препрочетеш харесвани (и от по-рано) редове, а също така да обърнеш внимание на автори, които дотогава почти не си забелязвал. Тук са поети, които иначе е невъзможно да събереш на едно място. Стоят един до друг, гледат се приятелски и неприятелски, понякога притеснено се разминават, взират се презрително в пространството, преструват се, че не се забелязват, но са там, чувстват своето присъствие и присъствието на другите. Понякога замръзват на местата си, най-често стреснати от студа на изтичащото време, и вече изглеждат като скупчили се, събрани за колективна снимка. През годините снимката ще се променя (даже вече се е променила), без да се съобразява с фотографа, което е една от вечните надежди и истинската справедливост на литературата. Някои лица ще стават по-ясни, други ще се замъгляват и направо ще изчезват, без винаги обясними причини. Ще се променя и лицето на съставителя, най-важният в известен смисъл, събрал на едно място повече от сто (120) поети, за да подреди картината на тези засега неясни, доста объркани в житейско, и най-вече в естетическо, отношение години. Последните десет на миналия век или първите десет от новия? Това е въпрос, на който антологията не отговаря и не може да отговори еднозначно, въпреки общото желание за повече яснота.

Българската литература

© 2001 Литературен форум