![]() ![]() За "Жана и Александър" на Пламен Дойнов(Текстът е прочетен на пресконференцията при гостуването на спектакъла Жана и Александър или Дон Жуан в старческия дом на ДТ Антон Страшимиров Разград в Младежкия театър, 19 април 2004 г.)
Ако проследим кратката сто и няколко годишна история на българската драма и ако си припомним заглавията, които я представляват и характеризират, ще стигнем до безспорния извод, че зад всичките нейни заглавия стоят имена на професионални писатели. Лично аз робувам на убеждението, че и до заглавията на най-новата ни драматургия с национално значение, ще стоят имената на професионални литератори. Преди две години сп. Театър участва с проект към Националния център за театър при Министерството на културата за публикуване на пет нови български пиеси (бр. 10-12/ 2002). В подбрания формат участваха качествени автори на поезия, проза, литературна критика като Пламен Дойнов именно с Жана и Александър..., Йордан Ефтимов, Светлозар Игов, Пламен Антов и утвърдения драматург Христо Бойчев. Очаквах с обяснимо нетърпение техните текстове и ми беше приятно, когато те потвърдиха високия си професионализъм и оригинално разнообразие. Когато прочетох Жана и Александър или Дон Жуан в старческия дом си казах тук няма шега, Пламен Дойнов сериозно иска да работи за театъра. И слава Богу! Лошият характер и проклет манталитет на театъра ни да отблъсква или в по-мекия вариант да не отваря широко вратите си за младите професионални писатели, не са го подразнили, не са го накарали да се отчая и да спре да пише за сцената. Първото нещо, което ме впечатли, е, че персонажите на пиесата са възрастни хора. Но бързо разгадах младият автор може да каже много повече, дори всичко, чрез поведението и словесните гестуси на възрастни персонажи. Това е отдавна потвърден факт. Впечатли ме също непослушанието на Пламен Дойнов. Често авторите са обвинявани в два смъртни гряха че в пиесите им няма действие и че диалогът е литературен. В Жана и Александър..., разбира се, има сюжет, но действието е майсторски замаскирано вътре в словото. Пламен не само, че не е бягал от литературността в драматургичния диалог, а е работил с нея и е постигнал най-трудното : художествена органичност между слово ситуация характери. Пиесата като интуиция, стил и демонстративен словесен глобализъм е наистина забележителна. Читателят й, ако поиска, може да я намери под сянката на някоя поетична кула или пък захвърлена съвсем реалистично под прозорец на старечски дом край някое селище, може и българско. И точно в това е практичното богатство на пиесата. Нейните потенциални дадености могат да бъдат интерпретирани сценично и като мелодрама, и като лирична комедия, и като криминална психодрама, и като фентъзи, и като гротеска, и като битова любовна драма... Тази толкова българска пиеса е една от най-небългарските съвременни драми, която, вярвам, ще има динамичен живот у нас и в чужбина. Поздравявам ръководството на театъра в Разград, в лицето на неговия директор Косьо Станев актьор, че е дал възможност пиесата да има вече и свое родно сценично място. Не съм гледала постановката и ще я гледам сега заедно с вас.
![]() ![]() ![]() © Кева Апостолова. Всички права запазени!
|