Обратно към: [Николай Искъров][СЛОВОТО]

Във тази привечер влудена... На август светещия прах

те удряха с криле студени в тържествен и неясен страх.

Водачът - горд, щастлив, суетен - око извиваше назад.

Чудесен бе. Мистично-летен. Изопнат и отчаян. Млад.

Той се засили. С вик прекършен отърси бучиците кал.

Ах, трябваше да се извърши обреченият ритуал...

Защото там, в душата тъмна, крещи, крещи вековен срам -

освободен сега, на хълма, изглежда още по-голям.

Кой ще повярва, че не могат планетата да прелетят?

Ще минат през вода и огън, с главите си ще заплатят...

И те политаха. Земята снишаваше възглуха гръд.

Едно обезумяло ято - кълбо от ярост, стон и скръб.

Но се издигаше небето - стена от виещи тела...

На патици перата светли - над занемелите села

кръжаха дълго в изнемога - тъй още те кръжат над нас:

да ги забравя аз не мога, да ги прогоня - нямам власт...

Как падаха насред площада с глави, замаяни от гняв!

Почти човешка изненада тогаз в очите им видях...

А най-отпред вървеше бледен водачът с клюн окървавен...

Ти, мой прекрасен, малък лебед! Целувам клюна ти червен!

Превит зад ъгъла, изчезна в нощта и сам, и много стар...

В душата си жестока бездна - с един александрийски фар...

Обратно към: [Николай Искъров][СЛОВОТО]

© Николай Искъров. Всички права запазени!