Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

Текстът е четен на премиерата на стихосбирката "Пееща вода" на Кръстю Пастухов.

Тези стихове са невероятни като всичко, което може да бъде припомнено и разказано за Къци Пастухов или пък преживяно с него. Лично аз, както и доста от вас тук, имам привилегията да съм пазител на дълга, изумително пъстра и излъчваща опияняващи ухания броеница от спомени с него. Помня дългите летни вечери под дървото в двора на братя Пастухови и по много още дворове и под различни дървета — белязани с резливия вкус на памида и нехайните лафове на 70-те и 80-те, когато артистичната бохема бе единствената територия на свободата. Помня щурите купони по мансарди и приземия, дългите маси в Созополското казино, нощните скиталчества по кривите Созополски улички, скандалите с хазяйките, които все не успяваха да изтърпят шумотевицата, с която приемахме парада от някой претъпкан с хора и бутилки балкон. Помня дългите нощи под открито небе в Иракли и Тюленово, когато звездите падаха право в чашите ни с вино. Помня как една нощ си рязнахме вените, за да смесим кръвта си и да станем кръвни братя, или как един зимен ден препускахме из София, за да събираме подписи под откритото ни писмо в защита на гладуващия Петър Манолов. Помня толкова много неща, че тези спомени неусетно започнали да се преливат или са врастнали един в друг, образували са някаква обособена територия в паметта ми, съдържаща едно битие, много по-разкрепостено, по-диво и автентично от ежедневното. За мен тази територия е богатство, е нещо, които си струва да бъде пазено и отстоявано. Затова, преди да премина към стиховете като към една притаена, но много дълбока проекция на този именно живот, бих искал да кажа нещо, което вероятно мнозина тук с чиста съвест биха повторили: благодаря ти, Къцинко! Ти преподаваше свобода в килийното училище на България, и твоите уроци са запомнени.

Тези стихове са невероятни и защото са много различни от обичайното. Те просто няма как да бъдат напъхани в калъпа на каквато и да било традиция, школа, поетична и авторска стратегия — съществуват някак си сами за себе си, като японска градина в добре ограден двор. Тяхното избликване само по себе си е феномен: от 1998, когато Къци е попрехвърлил петдесетака, до днес той е автор вече на девет поетични книги — три в съавторство с Лъчанеца и шест чисто негови. При това няма и следа от постепенно овладяване на поетичния майсторлък или от мъчително завоюване на нови поетични територии: стиховете от първата му книга по нищо не отстъпват на тези от последната; книгите му не правят тематични и стилистични скокове, а обогатяват, разширяват и задълбочават една територия, която е като че ли изначално негова.

Трудно е обаче да обозначим нейните граници. Нещо повече — трудно е изобщо да говорим за граници, защото такива няма. Има една визуална метафора, която поне за мен най-точно показва същността на тези стихове и изобщо на този тип поетично съществуване, демонстрирано от битието и писането на Къци Пастухов. И тази метафора е на корицата на първата му книга „Варварица“: паяжинна мрежа, цялата покрита с капки роса. Нежни и крехки броеници от водни капки, всяка една от които обаче е способна да побере,    да отрази и да изрази света — и всяка една от които сама по себе си е свят, осезаем обаче само за тези, които имат очи да видят раздираната от бягащи светлини прозрачност - и уши да чуят тишината.

Кратките стихове на Къци са идентични с тези водни капки — и подобно на тях висят върху нищото, върху паяжинна нишка, която дори само дъхът ни е достатъчен, за да разкъса. Те са лишени от обобщения, обяснения, сложни метафорични конструкции — защото са отблясък, миг, внезапно мярване на съзвучия или контрасти, в които недоизказаното е винаги много повече от изказаното — и то защото недоизказаното е това, за което думите не стигат. Този тип поетика не принадлежи на нашия прагматизиран и многословен свят, това е по-скоро светът на зен и неговият поетичен аналог — хайку. На много места ще срещнем просто кристални хайку-образци — примерно във „Варварица“:

Тишината —

цикада

онемяла за миг.

или във „Всичко наоколо“:

Щурец настъпих.

Досега

   петата ми

      кърви.

или в „Пееща вода“, която ни е събрала тук:

На себе си

   подпрях се.

Паднах.

Стиховете на Къци обаче са твърде разкрепостени, за да търсят се домогват до какъвто и да било канон, пък бил той и най-антиканоничния — какъвто е този на хайку. Приликите са по-скоро плод на интуитивното усилие да уловиш мига, да се докоснеш до свежестта на света така, както босите ти пети се докосват мимоходом до капките роса, провиснали от връхчетата на тревите; да вникнеш в това, което е и което си ти самият като част от него - без всякаква предубеденост и без патериците на съотнасящото всичко към себе си его. Четейки тези книги, човек неизбежно добива чувството, че писането на стихове е интуитивно занимание за техния автор, че Къци пише стихове така, както диша. Или в краен случай както отпива от чашата си с вино.

Поради което те не са обмислени и измислени, а пробляснали, провидени внезапно, откъснати от сетивата с насладата, с която откъсваме къпина от бодлива клонка. Избягват дълбокомъдрите обобщения, но са обладани от изключително проникновено чувство за детайла. Казват повече, отколкото показват, и внушават повече, отколкото казват. Личи впрочем и по заглавията на книгите, които подсказват нещо малко и незначително — или пък бегло и чезнещо: камъчета, драскотини, пееща вода. Няма важен или незначителен повод — всичко е приложимо, стига да е попаднало във фокуса на капката роса. Когато Къци казва „Всичко наоколо“, той има предвид буквално всичко — от бог, комуто се чуди как да запали свещ сред осеяната с минзухари поляна, до ошмулената радика, решила тази пролет да не става глухарче.

„Пееща вода“ съвсем органично се вписва в този метапоетичен свят, в който сякаш капката роса е окото, през което бог гледа нас и през което ние гледаме бога. Видяното през това око не подлежи на описване, точно както не подлежат на описване и тълкуване и самите стихове, които аз бих определил като радост от живота — въпреки честите мотиви на чезненето и не-автентичността, които ще срещнем в тях. Например въпреки извора, който мирише на тиня, и въпреки двойнствения свят на огледалото, един от ключовите образи в стиховете на Къци, който в тази стихосбирка е хем идентичен с капката роса подарък за рождения ден на луната, хем е разделителна линия, парадоксално разделяща тук и отвъд — като онова, което е отвъд, тук вече го няма. Тези стихове сграбчват с длан присъдите на времето, уязвимостта и ефимерността на личното без хленч и без тъга — като част от някаква вселенска игра, свързана с взаимното приплъзване и чезнене на нещтата. В техния контекст светът не е осъден и обезмислен, а преди всичко недовършен и очакващ. Така в едно от най-добрите стихотворения в тази книга прозорецът е изписан на стената, стената пък е измислена, а самият поет е „недоизмислен, недорисуван все още“. И чака — като може би точно в това чакане е магията, защото то само по себе му дава привилегията да бъде свидетел на случването, да го провиди с новотата на необременения и неосквернен поглед. Тази специфична настройка на сетивата, в която човек се самоосъзнава само като отблясък в ручея, само като миг от едно преливащо се и вечно променящо се цяло, позволява на Къци да види това, край което другите отминават. То прави света прозирен, както е прозирна кожата на Ана в едно от многото му любовни стихотворения:

„сякаш

   светлина

    процежда се

       през паяжина“

И точно тя му дава самочувствието да сравни душата си със свита шепица на неродено във финалното стихотворение. Там между впрочем е казано, че му се свиди да разтвори пръсти, защото още вярва, че шепицата стиска перла. Аз пък мисля, че Къци притежава мъдростта на мидите — и че тази перла наистина едрее.

Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

© Едвин Сугарев. Всички права запазени!