Обратно към: [Роман Кисьов][СЛОВОТО]

или тайната йерархия на думите

Преди години бях прочел някъде, че „изкуството е отражение на действителността“. Това, разбира се, е точно така. Но изниква въпросът: На коя точно действителност, на коя реалност?

Този въпрос звучи напълно основателно за онзи, който знае, че съществуват различни реалности, много измерения — видими и невидими, скрити и явни, нисши и висши, физични и метафизични, иманентни и трансцендентни... И в този смисъл изкуството отразява различни измерения от действителността, то най-вече е отражение на света на твореца, или по-точно — на измерението, в което се намира отделният автор, реалността, в която обитава духът му и която той познава, която му влияе.

Малцина са творците, които имат достъп до множество измерения и които преминават свободно през тях. Още по-малко са тези, които имат способността да съединяват, умиротворяват и преобразяват отделните реалности, като им придават нови качества, за да достигнат до самата същност на явленията и измеренията.

В контекста на казаното дотук, следва да отбележа, че в частност Поезията също има много лица и проявления. И както светът, Творението, цялата Вселена и всички измерения са подчинени на строга йерархичност, така също и Поезията не прави изключение. Дори напротив — от всички изкуства Поезията е, бих казал, най-прозрачното изкуство, тъй като негов инструмент и материал е езикът, речта, словото... Словото, което е навсякъде и във всичко, е най-изявено именно в литературата, но най-вече в Поезията, защото тя е конкретно състояние и концентрация от слово, негова висша еманация. Всяко стихотворение е определен порядък от думи, конкретна вселена. Вселената е сътворена чрез творящи Думи. Поезията е йерархия от Думи. Затова има различни нива на поезия: едноизмерна и многоизмерна, елементарна и сложна, плитка и дълбока, душевна и духовна, сетивна и свръхсетивна, и т. н.

Моето лично убеждение е, че на върха на поетичната йерархия стои онази поезия, която аз наричам мистична.

Ако Поезията сама по себе си е едно велико тайнство, то мистичната поезия е тайнство в тайнството, или тайна на Тайната, наречена Поезия. Тя е тайна, защото мнозинството не притежава съответните вътрешни сетива, за да я разбере и възприеме. Но това не означава, че тази поезия въздействува на малцина — въпреки своята необяснимост, (но не неясност), тя все пак въздейства и то именно на несъзнателното в човека — не толкова на ума, на рациото, колкото на сърцето.

Тази е поезията, която притежава Думи на Сила — онези скрити Думи, които са в състояние да сътворяват нови светове, да трансформират същности и начала, да въвеждат и отвеждат душите там, където те никога не биха достигнали сами, да отварят и да затварят невидими врати... Тази поезия е свещенодействаща поезия и малцина са поетите-жреци, служещи чрез нея, но в действителност и със сигурност това са най-големите поети на човечеството.

Убеден съм, че не поетът избира поезията, а поезията избира поета. Поезията е Божествен дар. Тя се превръща в Откровение не само за поета, но и за ценителя на поезия, когато е осенен от тази тайна и се събуждат вътрешните му, духовни сетива за скритата, висша реалност, която става осезаема и много по-реална от видимата — онази, която обикновено се счита от мнозината за единствено реална, но в действителност — преходна и изплъзваща се като времето.

„Поетът е Казващият истината.“ — пише Томас Бернхард — „Сиреч, преди всичко едно стихотворение трябва да бъде истинно и истинско.“

Истинският поет (и изобщо истинският творец) е свидетел на тази висша реалност, която му се разкрива, като по този начин тя става негово откровение и негова лична опитност. Поетът съпреживява и участвува в Тайната на творящите Думи, тайната е негова насъщна духовна храна (небесна манна) и опитност в неосъзнати или частично осъзнати явления, идващи от реалности вън от него и в самия него.

Поезията, истинската, висша Поезия, е жив и тайнствен мост между невидимото и видимото, по който преминава духът. Тя е Път към онази реалност и онзи мистичен език, които са източник на вечното и екстаза.

Напълно споделям думите на големия поет Одисеас Елитис, който казва в едно интервю: „Вярвам, че поезията на едно ниво на пълнота не е нито оптимистична, нито песимистична. Тя по-скоро представлява едно трето състояние на духа, онова, при което противоположностите престават да съществуват. На определено ниво на висота противоположностите престават да съществуват. Така поезията прилича на самата природа, която не е нито добра, нито лоша, просто съществува. Така поезията вече не се поддава на обичайните всекидневни преценки.“

Наистина, тази висша Поезия в крайна сметка остава извън всяко определение и дефиниция. Трудно е да се говори за нея, както е трудно да се говори за Любовта. За нея може само да се загатва с нейния език — метафората, алегорията, притчата, символът... Нейният език е извисен, чист, проникновен. Нейните думи са внимателно подбрани, те са редки и уникални. Затова и думите, с които говорим за нея, трябва да са подбрани акуратно. Отново ще си позволя да цитирам Елитис: „Критикували са ме, че използвам някои редки думи. Обаче аз искам текстът да бъде съвършено девствен и отдалечен от всекидневната употреба на думите. Бих отишъл и доста по-далеч като кажа, че искам текстът да противостои на тяхната всекидневна употреба. Тонът на поезията е винаги някак извисен. Подреждам думите една до друга по такъв начин, че да проявяват своята уникалност. Както ви е известно, поезията, писана от поколението, последвало моето, е напълно различна, тъй като използва езика на улицата и се доближава до прозата. Не казвам, че това е по-добре или по-зле. Единственото, което бих могъл почтено да кажа, е, че не го разбирам. Това не е моята идея за поезията. А защо не е? Защото поетът трябва да изстрада за нещо, което е чисто.“ И също: „Смятам поезията си за източник на непорочност, изпълнен с революционни сили. Мисията ми е да насочвам тези сили срещу един свят, който моето съзнание отказва да приеме, по такъв именно начин, че посредством последователни преображения да доведа този свят до хармония с моите мечти...“

Това съзнание у Елитис за подобна мисия е присъщо за всеки посветен в Тайната на творящите Думи, за когото Поезията е свещенодействие. Тази поезия не се среща често и навсякъде, а и самата тя е предназначена за гладните и жадните за Светлината, за истинските стойности. Нейното място не е на улицата и по стъгдите, сред тълпата, а в Храма на Душата. А в храм се влиза с преклонение, смирение и страхопочитание.

В своите „Десетте заповеди на художника“ Габриела Мистрал пише: „ІІІ. Не предлагай Красотата като примамка за сетивата, а като естествена храна на душата. ІV. Нека тя не бъде за теб лукс или суета, а свещенодействие. V. Не я търси по панаирите и не носи своята творба по тях, защото Красотата е девица, а тази, която е по панаирите, не е тя.

VІ. Нека тя да се издига от сърцето ти до твоята песен и да те пречиства първо теб...“

Всяко време има своята модна поезия. Истинската поезия никога не е била, не е и няма да бъде модна. Тя е извън всяка мода. И същевременно тя е винаги модерна, тя е авангард, защото изпреварва своето време, понеже, пребивавайки във времето и в днешния ден, тя е извън него, тя обитава измерения, които са вечни.

„Едно стихотворение няма бъдеще, а само настояще“ — пише австрийската поетеса Хайди Патаки. А аз бих казал, че бъдещето е настояще за истинската (истинната) поезия. Тази поезия е още прозорец към висшата, трансцендентна реалност, която е непреходна; прозорец на духа, чрез когото Поетът вижда. Тук мога да перифразирам думите на Бернхард, като кажа: Поетът е Виждащият истината (същността). Или както казва в един свой стих румънският поет Думитру М. Йон: „...това е Скрибът, който вижда и със затворени очи / и Символът къде се крие, / и онзи път къде е, следен от двойното крило, / което за храна анафора му носи.“

И още един стих от същия поет се е врязал дълбоко в съзнанието ми: „Тогава чак да разбереш, / че никого поезията не убива, / но думите ни: да!“ Известно е, че от най-древни времена посветените мистици са знаели добре, че думите могат да доведат до светлина или тъмнина, здраве или болест, богатство или бедност, любов или омраза, живот или смърт, че тайните Думи имат сила да променят живота на човека и света около него. Но какво става с Поезията? В крайна сметка, може ли тя да промени живота? Част от отговора на този въпрос, мисля, че можем да открием в думите на австрийския поет Йозеф Лайтгеб:

„Посред истината словото на поета е безкрайно спокойно и тайно пространство, в което срещаме една възвишена реалност и ясното собствено Аз. Дали тази среща ни възвисява, пречиства, съзрява, зависи повече от нас самите, отколкото от творбата, към която се отваряме. Никакви особени възпитателни намерения не са потребни на поета, ако той знае кому е задължен с всеки ред, от кого е получил поръката. Именно тогава неговото дело винаги ще бъде най-чистото, най-истинното и най-човечното дело. Ала към възвишеното поетът не е призован от никого, освен може би от светеца...“

Към този своеобразен отговор на горния въпрос, бих добавил:

Поезията не може да промени живота непосредствено и пряко. Но Думите на Живот, които са инструмент на истинната Поезия, могат да променят отделния човек, който е отворен и готов за такава промяна. И още по-точно е да се каже, че истинната Поезия е инструмент на животворящите Думи, защото нейната ценност е именно в това, че тя не е самоцел, а средство. Тогава тези скрити, тайнствени Думи разкриват на човека неговата истинска същност, срещат го със собственото му съкровено Аз и тази среща е Откровение, което преобразява. А преобразеният и възвисен човек с ново съзнание, на свой ред вече е творец на Думи на Живот, които имат силата да преобразяват този свят и да го доведат до хармония с мечтите му.

30—31. 08. 2004

* Есето е прочетено на 28 октомври 2004 в Клуба на Дейците на Културата в гр. Русе, на втората премиера на книгата „Криптус“ от Р. Кисьов.

Обратно към: [Роман Кисьов][СЛОВОТО]

© Роман Кисьов. Всички права запазени!