Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

- Какъв искаш да бъдеш? - попита Обществото.

Човекът се колебаеше...

Обществото му се усмихна сякаш с намигване и го подкани с жест.

Човекът разкри душата си. Обществото слушаше с усмивка. Човекът взе да се разпалва - той беше творец, самодеец, тайно от всички обичаше Изкуството... Не беше добър творец, но искаше, имаше заложби, беше един истински неоткрит талант. Обществото слушаше и кимаше.

- ...защото всичко е Изкуство, нали? - викаше Човекът.

Обществото се съгласяваше и слушаше търпеливо.

Човекът обясняваше, но постепенно угасваше и накрая млъкна, гледайки очакващо Обществото.

Обществото се изкашля и погледна строго Човекът.

Той сякаш се смали и прие виновно изражение. Обществото беше отиграло отдавна този трик и почувства доволство.

- Но... - каза Човекът. Обществото отново се изкашля.

От Нищото изникна Изкуството - разля наоколо сияйната си светлина и пусна една дружелюбна усмивка.

- Творец? - каза. Чудесно, а как твориш?

- С прозрение и самота - Човекът се бе обнадеждил отново.

- Кретен - сподели Обществото.

Тримата се гледаха.

- А как се виждаш между хората? - попита отново Изкуството.

- Честно не се виждам между хората. Странна птица съм...

Обществото смръщи вежди, а Изкуството се усмихна благо:

- Да... Истински творец си ти,Човеко.

После Изкуството въздъхна:

- Да... Творци... Всичките са едни и същи...

И после изчезна обратно в Нищото...

Обществото погледна надменно Човека и той се предаде в ръцете му. Обществото го затвори във висока сива сграда от железобетон, настани го зад компютър в малка сива стая, с едно полупрозрачно сиво прозорче.

Той остана там до края на дните си.

А после дойде Нищото и презрително се изпика на гроба му...

Обратно към: [Марин Тодоров][СЛОВОТО]

© Марин Тодоров. Всички права запазени!