Обратно към: [Диана Петрова][СЛОВОТО]

Преди милиони години житните бръмбари не можели да летят. Те имали крилца, но ги използвали само за да се предпазват от нападатели. Когато някое животно се приближало, разтваряли крила и го подплашвали. Хранели се с жито, разхождали се из уханните полски треви и се радвали на слънцето. Движели се бавно и трудно, защото коремчетата им тежали. Затова скакалците лесно ги намирали и изяждали.

На една просторна поляна край днешен Балчик живеел женският бръмбар – Бука. Бука наскоро се сдобила със седем малки бръмбарчета, но не била щастлива, защото те нямали да имат татко. Той бил излязъл един ден от дупката в прогнилото дърво, където живеели, за да търси храна, и не се върнал. Сигурно някой скакалец го бил изял. Бука дълго плакала, но нямало какво да се прави. Трябвало да събере сили, за да може сама да защитава и храни малките си. Нейната добра приятелка – калинката Кала – живеела под клоните на един шипков храст наблизо и често идвала да я утешава и да й помага. Кала нямала деца и копнеела за детска глъч. Често носела храна за Бука и малките, за да не се налага приятелката й да излиза и оставя малките си сами. Любимо й било бръмбарчето Коко с тези малки кафеви очи и палави крачета. Той тичал и се въргалял из тревата, а майка му често го гълчала. Един ден Кала отново мъкнела огромно житно зърно за семейството на Бука към дупката на прогнилия дъб, където живеели бръмбарите. Но на няколко калинови крачки пред входа се спряла. Дупката била разрушена, а от Бука и бръмбърчетата й нямало следа. Кала заплакала.

– Мила Бука, какво е станало с теб и децата ти?

Докато се вайкала, някой я побутнал по гърба. Обърнала се, а зад нея – Коко. Тогава въздъхнала с облекчение:

– Ти си жив, милото ми бръмбарче, жив си! А аз мислех, че... Какво е станало с майка ти, с братята ти?

Малкият Коко бил толкова уплашен, че не могъл да продума. Кала го прегърнала и взела в своя дом под бодливите клони на шипковия храст. Когато се поуспокоил, Коко й разказал как решил да се измъкне навън, без да го види майка му, и се скрил зад един лист наблизо. Докато стоял там и надничал иззад него, видял огромен скакалец да скача върху дупката на семейството му и да изяжда майка му и братята му. Кала го приласкала, нахранила и приспала, а после се изтегнала на едно от клончетата на храста и се замислила: „Станалото, станало. А сега какво ще правим? Трябва да го заведа при друга бръмбарица и да моля да го вземат.“ На следващия ден тя казала на Коко:

– Не се бой, дете, днес ще обиколим поляната и ще ти намерим друга майка. Знам, че отначало няма да ти е лесно, но после всичко ще се оправи и ти ще заобичаш новата си майка. А и аз ще идвам често да те виждам, както преди. Нали живеем на една поляна!

Коко се просълзил, но какво можел да стори? Нямал си майка, а ако останел сам, бил обречен на сигурна смърт. Скакалците щели да го изядат.

И тръгнали Кала и Коко да търсят житен бръмбар, който да се съгласи да го прибере. Спрели се при един, втори, трети, но никой не искал да взима още едно дете в многобройната си челяд. Това означавало да се търси храна и за него, малките трудно щели да приемат новото бръмбарче и куп други неудобства. Вечерта Кала и Коко се прибрали под шипковия храст уморени. Щели да продължат на другата сутрин. Но тогава се повторило същото. Накрая Коко се разплакал. Кала го помилвала и рекла:

– Не се бой, детето ми, аз ще ти стана майка.

Коко все още бършел сълзите си, ала щом чул думите на Кала, се обърнал към нея:

– Но ти не си житен бръмбар, не можеш да ми станеш майка.

Кала преглътнала и отговорила:

– Мога и още как. Ще бъда най-добрата майка за теб.

Коко избърсал очите си с черните си крачета и възкликнал:

– Наистина ли?

Хвърлил се в обятията на Кала, а тя въздъхнала и се усмихнала. Най-сетне имала свое дете, за което да се грижи.

Така и направили. Коко заживял под шипковия храст, а Кала никога не го оставила сам. Когато се налагало да излизат, за да търсят житни зърна за Коко и цветен прашец за Кала, те винаги били заедно. Кала разказвала на Коко за растенията и животните, които опознала, и го научила на много неща, на повече, отколкото можели да знаят останалите житни бръмбари.

Коко растял и станал голям житен бръмбар, но странял от събратята си. Те постоянно му се подигравали, че е сирак и го наричали: „Калинчо“, защото втората му майка е калинка. Кала винаги го успокоявала с много обич.

Един ден, след като Коко се върнал натъжен от игра, той я попитал:

– Мамо, защо другите бръмбари не искат да играят с мен и ми се подиграват?

Кала се зачудила какво да отговори, погалила го и го излъгала:

– Защото знаят, че ти един ден ще се научиш да летиш, а те никога няма да могат.

– Но аз съм житен бръмбар и не мога да летя – отронил Коко.

– Напротив, мило дете, можеш, защото сега твоята майка не е житен бръмбар.

– За какво ми е да се уча да летя? Така съм си добре – отвърнал той.

– Ако полетиш ще можеш да отидеш на много поляни, да видиш много цветя и да усетиш вкуса на свободата – а това е недостижима мечта за другите бръмбари.

– Но аз искам само те да си играят с мен... – отвърнал Коко.

– Като полетиш, всички ще искат да бъдат с теб. И ще трябва да избираш кой от тях да ти стане приятел.

– Да тръгваме тогава – светнал при думите й Коко.

Сърцето на Кала се свило. Нали житните бръмбари не можели да летят, а тя обещала да го научи в желанието си да го окуражи. Та може ли едно майка да гледа детето си нещастно? Но ако сега разбере лъжата й, ще я напусне завинаги. Тя трепнала при тази мисъл.

– Скъпо дете... – опитала се да го разубеди сега, – още не си готов. А и не мисли, че ще стане от първия път, ще трябват много усилия, докато се научиш.

– Да тръгваме – повторил Коко.

Качили се на най-високата клонка на шипковия храст, а по пътя Кала отчаяно се молела Бог да й помогне в тази невъзможна задача, с която се захванали. Първият полет не бил повече от едно кратко падане, но Коко не се наранил, защото крилата му били здрави и силни като на всеки житен бръмбар. Така се случило и втория, и третия, и четвъртия път... Коко не се предавал. Кала му вдъхвала кураж, че ще се справи, макар самата тя да не вярвала на думите си. От опитите крилата му заякнали още повече и се удължили. Той тренирал на земята и усвоил техниката на летенето. И ето че дошъл денят, в който успял да се задържи във въздуха:

– Виж, мамо – извикал радостно, докато пърхал с криле.

Кала не могла да повярва на очите си. Невъзможното се случило и сърцето й преляло от щастие.

Ето как преди хиляди години на поляна край днешен Балчик, един житен бръмбар станал първият, който полетял. Той имал крила, които не могат да летят, защото не знаят, че могат. Всички останали бръмбари започнали да се учат от Коко, когото приели за свой обичан учител. Така днес житните бръмбари могат да летят, макар трудно да се научават като малки.

Приказката е част от сборника "Мъдри приказки за деца и родители".

Обратно към: [Диана Петрова][СЛОВОТО]

© Диана Петрова. Всички права запазени!