Обратно към: [Петър Денчев][СЛОВОТО]

Една сутрин просто му попадна обявата във вестника: „Факултетът по съдебна медицина и деонтология търси фотограф. Ако имате здрава психика... Заплащането...”. Първоначално си помисли, че е майтап. Не вярваше, че една институция може да пусне обява по този начин. Винаги си беше мислил, че за да снимаш там трябват някакви по-особени умения. Имаше нужда от пари и отиде на срещата. Беше единственият кандидат.

„Имате ли собствена техника?” попита го интервюиращият. Да, имаше. „Нашата е много стара... Все още работим със сребърна фотография. Имаме нужда от човек със собствена техника и компютър, който може да предава материалите много по-бързо. Ще имате бонуси заради това, че използвате вашия апарат и компютър.”

„Вие разложен труп, виждал ли сте?” попита го човекът, който беше облечен в стара шуба. Беше студено. Отговори му, че слава Богу, не е виждал. „Ще ви се наложи.” парира го човекът, който дори не се беше представил. „Какво е вашето отношение към смъртта?” беше последният въпрос от срещата им. Отговори, че е отрицателно. „Хубаво, и моето е такова.” каза човекът и добави „Утре можете да започнете.”

Нямаше инструкции, нямаше указания, нямаше въведение. Тук никой не обичаше работата си, нито я мразеше. Тя трябва да се върши. Предишният фотограф беше напуснал преди повече от две години, така разправяха. През това време викали някакъв сватбарски фотограф да снима на хонорар. Обаче той идвал често пиян. Повръщал и взимал скъпо.

Затова потърсили нов човек.

По-късно разбра, че предишният фотограф просто една сутрин не дошъл. Търсили го в жилището му, търсили го в околността. Нямал близки. Никой не знаел къде е изчезнал.

Заплащането го удовлетворяваше. На следващата сутрин се появи на входа на съдебната медицина с най-старите си дрехи, прясно обръснат. Влезе и каза на портиера, че е новият фотограф. Старчето го изгледа и само промърмори нещо. Явно не беше доволен, че трябва да се мърда. „Моля?” каза той. Портиерът не му отговори. Вървеше напред и си мърмореше под носа. „Какво си говорите?”. Човекът се спря точно пред залата за аутопсии. Спря и го погледна. „Фотографите тука сякаш се сменят по-често от труповете. За 20 години... Това е залата.”

Табелката над вратите имаше номер: 2012.

Дните си прекарваше в секционната зала, където документираше почти всяка аутопсия. Обикновено всичко се вършеше до обяд. На всяка аутопсия задължително се отваряха трите кухини – черепна, гръдна и коремна. В повечето случаи не му се гадеше. Заради работата си научаваше и историята на трупа. Убийството или злополуката. Или пък нелепата случка да умреш от падаща котка, която от 20-ия етаж вече е набрала достатъчна скорост и гравитацията е увеличила теглото й поне десетина пъти. Това просто не можеше да си го представи – котка да ти разбие черепа.

Нали, винаги падали на краката си? Да, ама не.

Малко по малко беше изоставил амбициите си да бъде моден фотограф или поне да снима нещо различно от мъртви хора. Започна да се интересува от човешкото тяло. Изключително бързо се разочарова от факта, че след смъртта си човек се превръща във вода. И просто може да изтече в канала.

Проблемите започнаха, когато на рождения ден на майка си откликна на молбата й да направи снимка със своя фотоапарат. Всички гости, включително и баща му седяха и чакаха снимката. Той се изправи. Насочи обектива към тях. Натисна спусъка, но не чу как затвора се отвори и затвори. Натисна отново спусъка. Отново не чу познатия звук. Онова приятно фотографско щракване. Натисна спусъка трети път. Не се случи нищо. Първоначално помисли, че има някакъв проблем, може би нещо от фината механика се беше повредило. Или пък нещо по електрониката. Но когато свали обектива, всичко изглеждаше наред. Ламелите на блендата се свиваха. Всичко останало изглеждаше наред. Постави обектива обратно, включи апарата, прегледа паметта, имаше батерия. Всичко беше наред. Насочи обектива. И отново не се чу познатият фотографски звук. Гостите започнаха да се изнервят. Баща му започна да му подвиква: „Хайде, професионалният фотограф! Давай!” Нямаше смисъл да продължава. Остави апарата настрана и се извини. Една приятелка на майка му го попита в кое списание работи. Той замълча.

На следващата сутрин се събуди сякаш бе спал цяла седмица. След сутрешното кафе отвори прозореца и насочи обектива към една жена, която преминаваше по улицата. Отново нищо не се случи. Нито се чу нещо, нито се получи снимка.

Облече се много бързо и тръгна към сервиза на Никон. Там обясни проблема и ги помоли спешно да прегледат апарата. Остави го и му казаха да се върне след 40 минути. През това време той отиде за кафе и си купи вестник.

Обикновени политически новини, обикновени икономически новини. Обърна бързо назад към спортната страница. Хвърли око на заглавията и осъзна, че не беше гледал футбол почти две години. Почти от времето, когато започна работа в съдбената медицина. Не му беше направило впечатление.

Върна се в сервиза и там му съобщиха, че с апарата всичко е наред. Гледаха го твърде странно. После се сети, че сигурно са прегледали какво има в паметта. „Такава ми е работата” извини се той. Вдигна обектива и направи снимка на гаранционната карта, която лежеше на бюрото. Завършваше с... - 2012.

Тръгна си и се запъти към съдебната медицина на ул. „Здраве”.

С течението на двете години, един по един, приятелите му спряха да му се обаждат. Телефонът мълчеше. Никой не се сещаше за него. Не беше споменавал на никого какво работи.

След онази случка на рождения ден, майка му започна да го отбягва. Баща му също. Чуваше в гласовете им особено недоверие. Не им беше казал къде работи. За тези две години не беше осъзнал, колко много се е отдалечил от реалния свят. Все едно беше престанал да съществува.

По това време вече се беше запознал с „Ледената девица”. Никога не се беше интересувал от анатомия. Още по-малко от патоанатомия. Тази работа промени отношението към собственото му тяло. Спря цигарите. Започна да бяга рано сутрин. Не поемаше необмислени рискове. Беше почти престанал да шофира, често използваше градския транспорт.

Въпреки, че никой не го търсеше, той не се чувстваше самотен. В проучванията си за това какво се случва с човешкото тяло се беше срещнал със случая на „Ледената девица”. Малката Хуанита била открита във вечните снегове на Андите. Абсолютно запазена и непокътната. Била принесена в жертва на бог Апус.

Непрестанно се опитваше да издири снимка на нейната мумия, но не откриваше нищо. Навсякъде се цитираше като пример за изключително запазено човешко тяло. За изключително естествено мумифициране. Била открита на височина 6700 метра над морското равнище.

Мислеше си, че иска да се срещне с нея.

Когато отиде на работа, след като беше в сервиза на Никон, извади фотоапарата от калъфа. Сложи подходящ обектив и зачака.

Никой не идваше.

В залата за аутопсии нямаше труп на масата.

Всичко беше измито и миришеше на дезинфектант.

Излезе от залата. В края на смутително дългия коридор беше изходът. Там, както винаги, седеше портиера, който му помаха с ръка щом го видя да излиза. Това не се беше случвало никога.

Почувства се тревожен. Стоеше сам, по средата на празния коридор, в който за две години видя достатъчно неща от баласта на живота – насилствена смърт, самоубийства, трудови злополуки, костни останки, разложени клошари, черепи, смазани с бухалки, посинени жени, мумифицирана плът... Често си мислеше за малката Хуанита. Как ли е изглеждало тялото ѝ, след като е нямало кой да я прибере от снеговете? С прерязано гърло, заради боговете.

Слънцето светеше силно и нахално през стъклените врати на изхода. Тръгна към кабинета на доктора. На смяна беше същият лекар, който го беше интервюирал за работата. Загърнат в своята шуба.

Влезе рязко, отвори вратата и го погледна. „Защо си тук? Днес не е работен ден.” каза човекът. Първоначално не реагира, остана да седи пред отворената врата на кабинета. Свали ремъка на фотоапарата от врата си и се подпря на касата. Погледна го още веднъж. „Днес е 31 декември. Отиди да празнуваш. Не стой тук.” Това докторче винаги беше много изнервено и говореше инатливо. Дразнеше го. „Човече, объркал си се. Днес не работим. Аз съм на смяна. Ако стане нещо извънредно, ще се оправя. Няма да правим снимки. Ходи си.”

Гадеше му се. Напусна кабинета на доктора, без да затвори вратата. Пристъпи в коридора, отиде до залата където беше оставил якето си. Облече се. Премина през целия дълъг коридор. Портиерът му помаха отново.

Когато се прибра, не знаеше какво да прави.

Последният му спомен беше от сервиза на Никон, а фотоапаратът не искаше да снима. Денят преди това, беше рожденият ден на майка му.

А рожденият ден на майка му е през юли.

Просто нещо не съвпадаше. Нещо му убягваше.

Половин година липсваше в паметта му. Нямаше спомени.

Погледна календара. Датата беше 31 декември. Отиде до хладилника, надяваше се да намери нещо за пиене. Малко водка. Или вино. За предпочитане водка. Нямаше нищо. Нито за ядене, нито за пиене. Хладилникът беше празен, измит и изключен от контакта. Затвори рязко вратата му и се огледа. Всички чаши и чинии, които беше оставил... предния ден ги нямаше. Отвори шкафовете. Всичко беше подредено и измито.

Сети се за една малка бутилка водка, която държеше в гардероба. Слава Богу, тя беше на мястото си. Взе голяма водна чаша и си наля до средата. Беше му тъпо да седи в навечерието на новата година сам. Взе телефона в ръка, набра един номер, но операторът му съобщи, че абонатният номер е изключен. Как, по дяволите, изключен? Нали го беше платил... преди шест месеца? Доколкото си спомняше, беше така. Изпи чашата на екс. Искаше да излезе навън.

Облече отново якето си. Влезе, за да вземе портфейла си. Пъхна го във вътрешния си джоб и посегна към фотоапарата. Не се беше разделял с него от почти три години.

Тогава, все пак, реши да опита.

Извади статива от калъфа му, разпъна го. Постави фотоапарата върху него и нагласи брояча за 15 секунди. Взе чашата си и застана в тържествена поза пред обектива.

Светкавицата се отвори автоматично. Заслепи го.

Чу се отварянето на затвора. Но не и затварянето.

Този, така приятен фотографски звук.

Тогава разбра.

Стаята се прожектираше върху матрицата на фотоапарата.

Виждаше всичко толкова ясно.

Не можеше да повярва. Единственото, което му оставаше беше да се моли някой да не постави капачката на обектива. Не знаеше как да излезе. Сега разбра, къде е изчезнал неговият колега.

Седеше, втренчен в прожектирания образ на стаята. Така и заспа.

Малко след полунощ, последният лист на календара падна сам. Отдолу, с големи цифри се четеше: 2012.

На влизане не беше видял некролога си на вратата.

Обратно към: [Петър Денчев][СЛОВОТО]

© Петър Денчев. Всички права запазени!