Обратно към: [Яница Радева][СЛОВОТО]

Вече държиш книгата „Съвременна женска проза от Турция”, почти си я отворил. Но преди да го сториш погледът ти е спрял на корицата, оформена с една от основните емблеми на Ориента – женска глава с хиджаб. Вече се готвиш за сюжет, познат ти от „1001 нощи”, първите изречения, казани загадъчно и оцветени в нюансите на синьото – цвета на мечтите, съновиденията и Ориента – те мамят в подкрепа на това предположение. Но това не е за дълго. Защото това е друга книга. Единственото, което ще напомни Ориент, е чаят, който персонажите пият понякога и специфичното обръщение “како”. Книгата се “разбулва”, отваря към света, проблемите, които се поставят в разказите са проблемите на глобалния свят, това са широкообхватните двоично обвързани и включващи типичните за всяко време въпроси, но обговорени от друг ъгъл: за истината и лъжата, за страстта и дълга, за лудостта-видение и видението-спомен. Словото на седемнайсетте разкази, изграждащи тялото на книгата, едновременно е “разбулено” и “загърнато” в сюжети, приковани в ежедневието (с изключение на текстовете на последните две авторки, които отвеждат по следите на особената ситуация, с неочаквана развръзка, на приказното). Под “разбулване” на сюжета имам предвид осмеляването на авторките да покажат героините си в състояния и усещания, обикновено недостъпни за мъжкото око – най-характерен в това отношение е разказа “Градско помятане” на Х. Мерием, а репликата на сервитьора подкрепя читателското изумление как така се говори толкова обикновено “за това”: “А пък жената, дето преди малко излезе, ми каза, че е пометнала в тоалетната на джамията, изперкала ли е, що ли...” Жена, тоалетна, джамия – ето означаеми, които обединени по протежението на едно изречения всяват смут у традиционния разум, засвидетелстван чрез репликата на сервитьора: “изперкала ли е?” Налудността е характерен начин да се кажат неизречими неща и това състояние е използвано и в други разкази от сборника – “Мелодията в мен” от Н. Барбаросоглу, “Един от нас” от М. Ипликчи.

Под “загърнатост” имам предвид друга особеност на наративите – приказното като начин на изображение на света. Разказите, от последните две авторки от сборника се отличават с предпочитания към него, защото то се постига не толкова чрез сюжета, който е сведен до лиричност и сетивност за нещата от света, колкото с възможността за „проговаряне” на иначе безсловесни обекти. Започне ли “говори” едно хвойново семе читателят се готви за разчетете, онова което то казва по много начини, думите вече не казват, онова което са, но и нещо друго, още повече че „проговарянето” идва, за да изрази едни от най-поетичните редове на книгата, да озвучи признание заради любовта, което е в ярък контраст с антропогероите, оставащи отдалечени на това чувство, а най-близките, с които могат да го заменят са лъжата („Истината”) и страстта („Вълнения”). Темпоралността от 1961 и 1973 г. рамкира рождените години на писателките – Айфер Тунч, Мюге Ипликчи, Хатизже Мерием, Сема Кайгусуз, Шебнем Ишигюзел – включени в сборника и публикуващи активно в турската преса. Прозата им влиза в регистрите на характерното за постмодернизма писане, обединяващо липса на ясно изразени и мотивирани причинно-следствени връзки, съзнанието на разказвачите-персонажи се движи между казаното и премълчаното от аз-формата на изказа. Персонажите са най-често изобразени в ситуация, която не може да бъде означена като кризисна или преломна, те са потопени в момента, който прилича на предходните и следходните на него (“От какво са направени революциите”), дори когато той изглежда граничен (“Градско помятане”) не води до необратими промени в състоянието или действията на героя (по-често героиня), не променя хода на събитията, не преобръща сюжета.

Самата книга се открива с изричането на думи отправени, както се оказва, към нарисуван образ. През целия сборник преминава нишката на една самота, изграждаща се от герой, населяващ урбанистично пространство, но въпреки или, именно, поради това, разказа го „сварва” в състояние на откъснатост от Другите. „...на човек не му понася да роди другиго, освен себе си” – е осъзнатата от героинята истината след едно “градско помятане”. Гласът, който говори в разказите, е глас на отделения от обществото посредством лудостта, другостта или избора да търси отговори, които не могат да бъдат открити или поради собственото нехайство към другите, осъзнато като аз-съм-при-вас-за-малко. Персонажът знае, че е различен, говоренето му е откъм неговото осъзнаване, че аз съм Другия („Когато всички спят, аз искам да бъда в светлините на далечните кораби” – „На какво приличат революциите” ), че Другият живее в мен, че аз съм изкусителя и изкусения. Огледалата показват не отражението, а вината, която човекът, осъзнава post factum, за постъпка, извършена с нещо-неправенето-си, с неспособността да почувства Другия („Сърцето на Михаил спря”): “...от духа му, който бях уверен, че живее с мен, така и не можах да се отърва. Във всяко огледало, в което поглеждах, неминуемо срещах трогателното лице на Михаил.” Наситеността на чувствата са характеристики на не-човешкото и на (съно)виденията, които са изразител на загадъчното и нереалното, простиращо се от любовното излияние на хвойновото семе („Листа и перушина” – Сема Кайгусуз) до виденията под хипноза, в чиято истинност героинята едновременно усъмнява и вярва („Вълнения” – Шебнем Ишигюзел).

Не мога да твърдя какво ще е впечатлението ти, читателю, когато затвориш тази книга. Тези усещания са строго субективни, но ако се интересуваш от творчеството на южните ни съседи – и на Балканите изобщо – няма как да я подминеш. А ако нямаш подобни интереси, въобще не би чел този текст...

“Съвременна женска проза от Турция”, „Жанет 45”, 2008.

Обратно към: [Яница Радева][СЛОВОТО]

© Яница Радева. Всички права запазени!