Обратно към: [Мариана Георгиева][СЛОВОТО]

(Хаджи Димитър и "Изворът на Белоногата")

Всеки българин носи в сърцето си двете паметни нощи - нощта на черната веда и звездната нощ на Балкана. И двете са наши  и двете са български. В тях сме ние целите - като народ идващ от вековете, понесъл тъмното и светлото си начало, паденията и възходите си. Умиращият и все още жив Юнак на Балкана и свободната горда белонога се превръщат в посоки на българското. Те са вградени в основите на българската свобода, нейната скъпа и неизплатена жертва. Нещо повече, за нас остават едно от ония съкровени неща, които съставят сложното понятие Родина.

Чудо или случайно съвпадение е , че двете творби се публикуват за първи път почти по едно и също време - "Изворът на белоногата" на 31 юли 1873 г. в списание "Читалище", а "Хаджи Димитър" на 11 август 1873 г. във в. "Независимост". Цариград и Браила пресичат своите духовни послания в една пресечна точка - родината, поставят пред съвременници и потомци страшни въпроси - за националната съдба, за човешкото достойнство, за вечността - вселена и безсмъртие. Интересното е, че и двамата големи творци тръгват към своите шедьоври от една изходна точка - мита, легендата, поверието. Пет години след героичния подвиг на четата сред българската емиграция се носят слухове и легенди затова, че Хаджи Димитър е жив и ще се завърне, за да организира чета. Явно страшната празнота зейнала след смъртта на Апостола подхранва подобни илюзиии и мечти за юнака, който отново ще обедини българската емиграция.

В същото време в световния град един отчаян и застаряващ поет комуто са отнели най-свидната и дълго гледана духовна рожба¹, който не може да се примири с неочаквано нищожните резултати от борбата на своя живот, до чиито очи достигат тревожни слухове за черни бесилки и черни раздори, чезне по родината. "О, ще бъде ли то? И кога ще бъде да видя аз своята мила родина, която толкоз години става как не сам я виждал. Далеч от нея години и живот разсипах аз, години от най-хубавите разсипах ги и защо? Какво съм извършил през тези цветущи години? Мечтанията ми са невидянха, желанията ни се не сбъднаха... Далеч от родината си човек усеща в сърцето си нещо празно, което не може да го запълни даже на това дето да бъде някой най-добре. О дайте ми, дайте ми моята родина или ми дайте да умра за нея."²

Проф. Тончо Жечев нарича "Изворът на белоногата" духовно завръщане на българския Одисей в родната Итака. Едва ли има по-подходящо завръщане чрез преданието, в което живее самият народ, при неговите корени да потърси отговори на собствените си изстрадани въпроси. И "Хаджи Димитър" и "Изворът на белоногата" са създавани във време след поредния страшен погром, чиито отглас достига от Браила до Цариград, чиито художествен отклик намира своите широки пространства от робското поле в долината на Марица до вечния Балкан, от черната завист до саможертвата. Ако опитаме да поставим "мамина мила Гергана" и "юнакът с дълбоката на гърди рана"в общ времеви, художествен и културен контекст, ще се натъкнем (въпреки техните очевидни художествени, митологични, жанрови и формални различия) на чудновати сходства в художествената им същност, на общи внушения зя българската и човешката съдба. Двата образа имат обща духовна закваса ,затова си заслужават усилията да се опитаме да докажем, че в българския литературен пантеон Гергана е другото лице на юнака и обратно. Този български двулик Янус³ е безкрайно богат на значения, част от които си струва да бъдат потърсени.

В книгата си "Двуизмерният човек" Е. Мутафов посочва творбата на Ботев като най-ярко доказателство за неговия антиевропеизъм, като подчертава, че "Хаджи Димитър" е израз на най-истинската и същностна възрожденска тенденция - да бъде възстановена отминалата висока древна ценност на етноса. За това според него  своята "Песен" (Песен нарича Пенчо Славейков "Хаджи Димитър" в скандалната си публикация за несъвършествата на творбата) Ботев извиква на помощ целият могъщ и все още неизчерпан български (и славянски според нас) космос, за да създаде чрез неговата сложна и многозначна митология мита за безсмъртието. Като оставим настрани въпроса за Ботевия европеизъм, не може да не се съгласим с подобно проникновено наблюдение. "Хаджи Димитър" и "Изворът на белоногата" разкриват пред внимателният поглед на читателя внушения от дълбока, сложна и богата езическа древност, за да дадат възможност на своите герои да прекрачат отвъд постоянния смътен робски страх, отвъд робската жътва, в света на вечното, където е територията на безсмъртието и свободата.

Като че наистина и в двете  творби става дума за обряди идващи от хилядолетията. Но тук трябва много да се внимава. Михаил Арнаудов с основание още през 1934г. предупреждава: "Забележете, че никога един фолклорен факт не стои изолиран за себе си, че зад една балада, зад един обред, зад едно поверие се крие грамадна етническа, религиозна-митическа и културно-историческа традиция било то у даден народ, било у други народи, които стоят в него в известно взаимодействие. И така гениалогията и мисълта на един политически мотив или на едно верско съзнание ни отвеждат към широки съпоставки, изисква претегляне на безброй родствени факти, за да се обясни задоволително същността и потеклото му."⁴ Опасностите от предизвикателства на двете творби са големи, но още по-големи са изкушенията от срещите с тяхната загадъчност и далеч отвеждащо пътуване из древни и по-нови светове.

Кой е героят,който лежи там на Балкана" - на тази българска територия на свободата, символа на непрекършения народен дух? Хаджи Димитър ли е той? Освен заглавието само в десета строфа е обозначена някаква конкретност: "Кажи ми сестро дей Караджата?" или това е вечният български Юнак, който народът ни чрез своя духовен първенец и създаденият от него поетически обряд иска да обожестви и дари с безсмъртие?! Древните българи са вярвали, че върховното божество обитава най-високия връх на планината. Още в началото на творбата образът се люшва между безсмъртната божественост на падналия за свободата и смъртността на неговото тяло.

"Жив е той жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак в младост и сила мъжка."

Древните ни предци са имали величествен култ към падналите  в бой. Но юнакът лежи, от гърдите му (свещено място, където се пази жизнената енергия, магическата сила на божеството-орендата) с кръвта изтича орендата. И още нещо, до него е сабята на две строшена - срашен символ на погрома. Сабята не е ли оня обнажен меч, над който древните юнаци са полагали своята клетва преди да влязат в бой? Ето я драмата на безсилието-клетвата, пречупената сабя, юнакът на границата между живота и смъртта и проклятието към цяла вселена. Заслужава си да се спрем по подробно на това проклятие. Проклятието е обикновено колективен обряд, но е имал право да го извърши само един - първожрецът, този в когото е съсредоточена магическата сила на божеството.

"Уста проклинат цяла вселена"

В творбата проклятието извършва юнакът. Все още неговата сила мъжка не е изтекла със свещената кръв. Но устата на героя проклинат в множествено число. Говори юнакът, но чрез него проклинат хилядите, от много години, от много векове, вселената, в която българските погроми нямат край. Юнакът и небето се намират в сложни взаимоотношения.

Юнакът е избранникът, небето е всевиждащият и всепроникващ бог Тангра, мъжественият бог на прабългарите."

"Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече."

Защо сърдито? Защо е този горещ връх на деня? Древните различават само три момента на денонощието- сутрин, обяд, и вечер. И в "Хаджи Димитър" основните моменти са три. Но тяхната започваща от обяд последователност също носи своето значение.Бог Тангра живее в силните и смелите,  но не долюбва тежко ранените, тези на които изтича кръвта- оренда. Затова той изпраща ярките слънчеви лъчи. Но тук рязко и категорично се намесва ботевият лирически говорител. На фона на робската жътва и вечната тъжна българска песен, той се обръща към бога слънце, за да спори с него и му докаже "

"Ще да загине и тоя юнак... но млъкни сърце"

Да, и тоя юнак ще загине. Но той е заслужил, както и безбройните преди него, своето безсмъртие (прабългарите вярват  в задгробния живот на загиналите в бой и очакват тяхното завръщане) .

"Тоз който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят."

Ето го това четиристишие, дълго време считано за поетическа поанта. А то е израз на изпълненото с трагично противоречие народно вярване. Не умира падналият за свобода, а го жалее цялата природа. И певците /един от които е авторът в своята творба/ го възпяват. Но като че поетическата констатация не е достатъчно доказателство за безсмъртието на героя. Поетът извиква същества от отвъдното, от далечни, живи в подсъзнанието на народа представи, да извършат свещенодействието-обожествяване на героя чрез обезсмъртяването  му. Жертвата е вече направена. Нещо повече, тя е саможертва. /Има сведения, че при изключителни случаи и прабългарите са пренасяли хора в жертва. И този случай е изключителен- боят е за свободата на робската земя. / Митичните същества са от различни култури, от различни периоди, срещнали се тук, на Балканите. Но те, вечните, идват от -  всякъде с една цел- да приобщят новия бог към вечността, към безсмъртието. Орлицата и соколът са познати от хайдушката и юнашката песен. Не за един юнак са се грижили те, а вълкът?! Той идва от още по-далеч. Вълкът- пазител, свещенното животно на прабългарите (и кучето) е с най-силната оренда сред зверовете. И никак не е случайно, че той ближе, поема орендата- кръв на юнака. Неговата сила се прелива в кръвта на силното животно (каква разлика от глупавия и кръвожаден вълк в българския приказен фолклор).

А тази невероятна звездна нощ, този вечен свод небесен (който и Гергана не би заменила и с най-светлия сарай), юнашката песен на Балкана, не са ли и те част от вечния Тангра, който е навсякъде, от вечната природа, в която се разтваря, без да се изгуби, божествената енергия на юнака?!

Кога се е случило всичко това? Преди век, преди десет века или още се случва?! Тази невероятна глаголна форма (свършения вид на глагола употребен в сегашно време-"Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят") не ни казва кога, или по-точно казва ни- и тогава и сега -  вечно! И вечно ще идват самодивите, за да се окъпят в росата и наберат целебни билки за раните на йнака. Дали това са самодивите-нощенки, които преди първи петли прелитат над Гергана и завистливо поглеждат на нейния любим. И те да са , тук заместват липсващото семейство на юнака. Вечно младите богини на волността и свободата в славянската митология са с право посестрими на юнака.

"Кажи ми сестро, де Караджата?

 Де е моята вярна дружина?

 Кажи ми пък ми вземи душата,

 - аз искам сестро, тук да загина."

Често в славянските митове именно самодивите чрез целувка вземат душата на този, когото обичат. Само нощта на Балкана може да извърши такова съкрално тайнство-да постави в един ред толкова различни неща-юнакът, соколът, орлицата, самодивите, въкът, небето, звездите, песента-да ги обедини във вечността, да спре времето.

"Но съмна вече, а на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече,

вълкът му ближе лютата рана,

а слънцето пак пече ли пече!"

Дошла е утринта (другия важен във времето момент), но нищо не се е променило. Творбата се връща в своето начало. Обредът е извършен, тайнството е станало. Саможертвата на юнака е приета, той е получил безсмъртието от вечността и всеки миг продължава да го получава. Раненият бог все още лежи, все още (и винаги ще бъде) е жив и продължава да се влива чрез свещенната си кръв във вечно умиращата и вечно възкръстваща природа. (В различни митологии богът на слънцето умира и се ражда всеки ден.)

Несъмнено е ценностното внушение на Ботев. Само за свободата саможертвата е равна на безсмъртие. Но само саможертвата може да възкреси изгубената свобода. Така Ботев става изразител на онази потънала във вековете, но запазена в гънките на подсъзнанието на много поколения любов към свободата и волността, която нашите предци са смятали за изначална ценност. Ботевата творба е своеобразна реабилитация на древния български дух, държан пет столетия в бутилката на робството.

"Вярвайте на Ботев както вярвате в свещенните книги, доверете се на всеки негов звук, буква, стон - тогава ще се чувствате как всяка негова дума изкача от дълбоката черна земя и отлита към галактиката на символите и небесните знамения, сякаш за пръв и за последен път употребена".⁵

Внушениятя на Ботевата поезия заслужават тези думи, но нямя да бъде справедливо, както посочихме по-горе, ако до юнака на Ботевата творба, не поставим неговата духовна посестрима - Гергана, не се опитаме да покажем как тръгвайки по различни пътища, двама големи творци, стигат до общи внушения.

За разлика от юнака, който умира на Балкана, герганината драма се разиграва "долу в полето". Балканът винаги е бил границата между робството и свободата, онази просека, която е истински дом за избралите пътя⁶. Затова неговата нощ пее хайдушката песен, населена е със същества родствено свързани с волността. Нощта над Гергана и Никола е "долу в полето". В нея господствува " черната веда ". Смътният страх на робската нощ е изначален. Той само загатва за невъзможнота истинско щастие, за невъзможната домовитост, за заплашената любов. В народното съзнание (отразено в баладата, митичната песен) дебнещите опасности - болест, смърт, бедствие често пъти се обясняват с отвъдни сили, които влизат в съприкосновение с човека. Славейков, който добре познава фолклора, населва света на Никола и Гергана със същества невинаги злонамерени, но изразяващи различни опасности. Внушението за предсояща опосност се подсилва от момента на времето.

"Време е сега потайно

грозна невярна полунощ,

звезди прелитат над нази,

веди прелитат над нази,

змеьове змейски духове

и самодиви нощенки

ще видят ще ни завидят".

Полунощ е, преди петляно време - неясните, неземни сили се страхуват от светлината. Тяхната мощ е само в тъмното. Славейковата Гергана прекрасно знае това. Затова отлага обряда на вричането за яснотата на утрото. Във фолклора най - често змеят залюбва момата и тя умира, а самодиви отвличат любимия си овчар. (мене ме мамо, змей люби.) Дълбоко вкоренени са тези образи в народното съзнание. Наред с потайната нощ, те създават неповторимата атмосфера на тревожното очакване. В центъра на тази сложна митология стои ведата, която в българския фолклор е само стара, грозна, винаги злосторничка - може би най-точно изразяваща не извънземни, а човешки тъмни сили.

"Черна им честа горките,

черна ги веда подслуша,

подслуша та им завиде -

на зло ги око мернала,

сторила да ги погуби."

Без тази веда, за която отново ще ни напомни краят на творбата, "Изворът на белоногата" щеше да бъде една прекрасна балада на всепобеждаващата любов. Но ведата я превръща в драматична поема. Тя за възрожденеца Славейков е онзи черен зъл дух, който първи се изпречква на пътя ни към свободата, защото прави човека вътрешно несвободен. И в своята публицистика преди "Извора на белоногата" Славейков с тревога говори за тъмните черти на националния ни характер, за злите сили, които изпълзяват от душите и правят човека несвободен, неразбиращ стремежът към свободата у другите. "Българинът убо от голямо самолюбие е най-големият враг на себе си. Той повече обича да слуша когато укоряват, а не когато хвалят някого. Той не може да търпи добродетел от своите, защото го гледам често да й дава причина и цел таквази, каквато, за да си изгуби достойнствата".

"Не може да търпи добродетел у своите " - горчива и изстрадана истина за поета и публициста Славейков. На фона на зловещите слухове, които идват от България, той все повече се замисля къде е истинската свобода и не тръгва ли тя най-напред от човека, от личността. Колкото и на пръв поглед неговата Гергана да е близо до фолклорния вековен идеал за жената,( "пиле шарено", "кротко агънце") , колкото и да е взряна с тревога в нощното небе, тя с верния си женски усет разбира откъде дебнат главните опастности. Имаме всички основания да смятаме, че Славейковата героиня не е свенливата девойка от предходните векове, а жената на 19 в., която носи в съзнанието си миналото, но все повече гледа към бъдещето. Каква патриархалност може да открием в белоногата българка, която отива на среща със своя любим, не се притеснява от белите чадъри на везира, не се колебае нито за миг, не се връща, а върши това, което е вършила винаги, пред учудения поглед на везира.

"Гергана вода налива,

бели си крака измива

Везир пред чадър седеше,

гледал Гергана, чудил се

чудил се хубост таквази

де се е взела на село."

Коя е тази Гергана, която везирът вижда на извора, откъде идва тя? От преди два века, когато смирено свежда очи пред мъж и пред свекърва, която татари и турци отвличат от нивата и отвеждат в далечни хареми?! Или гордата Калиакра и Йовова Яна, а може би преродената волна самодива?! Като рожба на възрожденски творец Гергана носи в себе си всичко това - и гордостта на миналото и тъмния му страх. Но цялото развитие на действието показва нещо друго - Славейков не е успял да се завърне при патриархалността, (едва ли точно това е искал), но той е създал идеала за свободния човек на 19 в., за истинския родолюбец, способен на избор и на саможертва. В този смисъл мотивът за вграждането, страшният миг на човешката жертва в основите на градежа, вълнувал Славейков през целия му живот, може да получи различно осветление. "Изворът на белоногата" също като Ботевата творба поглъща в себе си различни жанрове и дори родови признаци. Голяма роля за това играе другият основен персонаж, в сблъсъка с който Гергана изпява най-прекрасната песен за родина във възрожденската ни поезия и отстоява с достойнството на свободния правото си на избор, на саможертва, на безсмъртие. Според нас везирът й дава тази възможност и за това се нуждае от реабилитация. Време е да изоставим тесните представи за тиранина, за изплувалите от палеозоя "железни челюсти", без да изпускаме основния конфликт на възрожденската епоха. Везирът е не по-малко сложен образ, в който може би поради няква национална предубеденост не сме се вглеждали достатъчно. Сложността на образа се подсилва от различните историко-културни наслоения, които могат да се открият в него. От къде идва този везир и кой е той - султанският зет и три пъти велик везир на Турция , строителят на забележителни строежи ( в т. ч. И на Ак балдър чешмеси) в своя вакъф край Харманли или просветеният европеизатор на Турция, за когото с пълно право важи изразът "Бой се от данайците, дори когато ти носят подаръци"; или ако отново се върнем на фолклорната рамка на поемата - преобразеният змей, залюбил най-хубавата мома. Вероятно в съзнанието на автора са живели тези представи и са оказали своето въздействие при създаване на образа. Но той за нас е преди всичко равностойният опонент на Гергана в един голям спор за човешката съдба, за свободата, за цивилизацията и природата, за правото на човешкото сърце (смятаме, че в това отношение Славейков остава ненадминат дори и от от своя син, с явните му пристрастия по темата), с произтичащото от това внушение - робът е равен на господаря. Какви са последиците от подобно внушение, можем да се досетим сами.

Везирът прави коректно и достойно (според него) предложение на Гергана. Той, господарят, (нормално е да има такова самочувствие) е по своему убедителен. Няма го столетния унижаващ език на господаря към роба - Гергана не е гяурка, а "бяла българко, млада девойко".

"Я хайде, бяла българко,

хайде на Стамбул да идем,

дето ще шеташ на други,

други на тебе да шетат."

Диалогът (важна структуна особеност на творбата) става все по-ожесточен заради упоритостта на Гергана да разбере неговите аргументи (че тя не знае, не е видяла други красоти и друг свят, че е неизкушена от прелестите, нито на ориенталската, нито на мощно настъпващата и в Турция европейска цивилизация.) Везирът действително в началото и почти до края си мисли, че тя не знае. По ума на везира се хващат и редица по-късни (талантливи, дори блестящи) изследователи на творбата. И те смятат , че неизкушената Гергана упорито отстоява скъпите за нея неща, защото не знае и не иска да знае други. Нищо подобно. Гергана знае, защото знае и нейният духовен баща. Истината е , че Славейковата героиня има съзнание за Родина. Също както за Ботевия лирически герой ("На прощаване", "До моето първо либе", "Майци си" и др.) Родината е сложен сбор от съвсем конкретни неща - домът ("там онзи моя бащин дом"), либето, родителите("как ще оставя баща си, майка си, как ще замина"), градинката, родната природа. С прекрасни речеви жестове Гергана посочва на везира неща, които излизат от рамките на своята конкретност:

"Тез живи цветя няма ги

в вашите, аго градини

там всичко расте на сила

 и дето расте, там вене..."

и

"Какви по-светли сараи

от тез небесни сводове?

Петко Тотев е направил интересно наблюдение  за безкрайността на герганината "мала градинка". Този Славейков български рай няма граници - в него съжителстват и полски и градински цветя. Той прескача селския плет и се втурва навън към безкрайната вселена. Родината и вселената се сливат, нещо повече, родината и свободата остават родствени думи в съзнанието на Славейковата героиня. Тя не ги различава , за нея свободата е в родината и родината и в свободата.

"Хубаво всичко на село,

охолно аго, на воля!"

Тази свободна еманципирана жена (за новата й роля в обществото призовава Славейков и от страниците на своя вестник) избира други ценности пред предлатаните й от везира-власт, злато (вечните атрибути на потисничеството - вж. Ботев), не защото не познава другото, а заради свети и съкровенни неща - РОДИНА=СВОБОДА=ЛЮБОВ. Гергана наистина има всичко ("стига ми това що имам") важно за човека. На гневния господарски изблик на везира (впрочем, разбираем за отхвърления мъж, при това властелин) тя противопоставя напълно осъзната саможертвеност:

"На живот ми си господар,

но на волята не си ми!

Без воля стопан ставаш ти

На мъртво сърце студено..."

И тук се случва най-голямото чудо в творбата - моментът на смайването, на разбирането, на съпричастието дори. Везирът е способен на този велик човешки жест - да "почете" и зачете любовта на другия. Нещо повече, за него срещата е съдбовна, тя е урок. Дори владетелят разбира смисъла на саможертвата и решава да увековечи този миг. Като в приказките Гергана получава своята награда - за красотата си , ума си и жертвената си всеотдайност.

"Смая се везирът с Гергана,

вярност и любов й почете,

пусна момата свободна

и надари я богато...

После за момен поръча

Изворът чешма да стане."

Можем да се обзаложим, че везирът няма нищо общо със смъртта на момата. Разбирал го е и Славейков, затова така рязко, дори графично отделя последната част(за тази композиционна особенност Славейков и бил критикуван, защото липсвал художествен преход). Ключът към загадката на герганината смърт се крие в началните стихове на последната част:

" В село се дума разчуло,

че са Гергана вградили."

Стихът ни връща към нощта на "черната веда". От дълбините на робското съзнание изплува тъмния страх и омраза към различните - тези извън мярката, вътрешно свободните, най-добрите. Тях векове наред са ги вграждали / начините на вграждането са били различни/ уж да стане строежът по - здрав, а най-вероятно, с високата си нравствена мярка да не безпокоят другите, които не могат да ги достигнат."... Българинът не може да търпи добродетел у своите". А прекалено много са добродетелите у Гергана - с идването на везира, с отстояването на своята свобода, тя изведнъж се оказва различна от другите...

Мълвата, клетвата, черната завист на робското поле убиват Гергана, посестримата на Юнака, като него готова за жертвения обряд. И Юнакът и белоногата българка живеят в единното пространство на Отечеството - робското поле и свободния Балкан.

Докато е писал поемата, дядо Славейков е виждал сините очи на Апостола...

¹ Спрян е в."Македония"

² Сп."Читалище", "Елегия в проза", "Чезнения"

³ Бог на деня и нощта, на луната и слънцето, на началото и края, на тръгването и завръщането

⁴ М. Арнаудов, "Очерци по българския фолклор" 1934 г. - стр.168

⁵ Тончо Жечев, "Българската критика за Христо Ботев"

⁶ В поезията на Възраждането има само един път - към свободата

Обратно към: [Мариана Георгиева][СЛОВОТО]

© Мариана Георгиева. Всички права запазени!